Земя без хора

Земята, лишена от децата си, беше

издигнала своя глас до Небесните врати.

Светите книги на Енох

„Мечът лежеше окървавен във все още стиснатата ѝ около дръжката му ръка. Ръката се издигна и в знак на победа се удари по стегнатите в златна ризница гърди. Алените капки по зловещо озъбеното острие подскочиха.

Уриил свали меча. Другата ѝ ръка разтвори стиснатите в юмрук пръсти и огненият пламък угасна. Димът от тлеещите тук-там огньове смъдеше на очите ѝ и тя ги присви. Полето пред нея беше осеяно с трупове.  Божественият гняв, който я водеше в битката, отстъпи място на мъка по падналите. Неестествено извити тела, лица,  гротескно застинали в маски на ужас я обграждаха, докъдето ѝ стигаше погледът. Дори в смъртта си много от падналите не бяха успели да възвърнат изцяло човешката си форма. Бичът Божи, чумата, покоси хората като късен сняг - първите цъфнали дръвчета. Тишината беше оглушителна. Обикновено до ушите достигаха стонове на ранени или умиращи, а сега само вятърът завихряше дима в странен танц към небето. Избърса острието си в едно от телата и го прибра. Крилата ѝ потрепнаха преди да се разтворят и да вдигнат притежателката си във въздуха. От високо гледката беше още по-ужасяваща.

„Господи, какво сторих... - запита се за миг - трябва да проверя дали има оцелели...“

Несигурността ѝ отлетя с едно махване на крилете. Архангелът направи още един кръг около полето и пое към Света гора...“

  Lady Pol the Beloved

Руми вдигна очи от ръкописа и се вторачи в една точка. „Земя без хора“. Тя потръпна, после остана замислена още известно време.

− Давай, имаме много да четем! – Виктор смушка Руми. – Срок гоним.

− Замислих се за съдбата на човечеството.

− Леле! Това пък що?

− Заради този ангел Уриил, герой в текста.

− И к`во?

− Ами той бил един от Божиите пратеници.

−Уриил? А, да. Четох го този текст. И той, май беше тя, размахва меч, и прай едно меле, и после - към Света гора…

− Явно оттам се свързва с господаря си, вместо да търчи към Тибет – Руми се опита да влезе в тона на Виктор.

− Даже не знаех, че има такъв ангел. Мислех, че авторката си го е измислила.

− Има. В „Книга на праведния Енох“. Предупреждава Ной, че човеците ще бъдат унищожени с потопа.

− К`во са сгафили човеците?

− „Книгата на праведния Енох“ разказва, че човечеството ще бъде унищожено заради греховете на ангелите.

− Знаех си, че вечно сме от прецаканите…

− Според Енох: 200 ангели, предвождани от Сатана, Уранаел, Ададал, Тартарал, Демонеел, Вадаел, Гадаал, Садоел, Азазел, Лилит, Михехеел, са нарушили Божията воля. Харесали си човешките жени, заживели с тях. Жените родили исполините, които достигнали до 300 лакти (20 метра). Те изяждали всичко, което хората произвеждали, но не могли да се изхранят, затова започнали да изтребват всичко живо. Разкъсвали животни, влечуги, птици и накрая хора.

− Леле! Е`ба ти трилъра.

− Замислих се за друго – този път Руми, не се хвана да доразвива шегата на Виктор, – човечеството няма голям избор: или ще бъде разкъсано от исполините, или ще бъде издавено в потопа. „Тогава Земята осъди престъпните люде.“ – запомних този стих. Защо престъпните люде? Престъпни са исполините, а преди това ангелите.

− Според мен, извънредното положение ти промива мозъка, започва да ти се привижда апокалипсис навсякъде…

− Да, д-р Фройд, точно така! Уриил или Уриел е този/тази, тъй като ангелите са андрогини, който/която съобщава на Ной и другото, че той е избран да бъде спасен.

− Голямо чудо! По-скоро е интересно, той/тя затова ли не е заковал някоя земна мадама, защото е бил гей?

− Стига де! Не се прави, че не разбираш! В сюжета на Енох човечеството е осъдено, защото Бог не успял да си контролира ангелите. Те дошли на земята, свършили един куп безотговорни дела. После какво? Човечеството хем натаков…, хем трябва да бъде унищожено!

− Е зат`ва не се обременявам с древни текстове. Доста ми объркват представите за добро и зло, за справедливо и несправедливо – Виктор заби нос в своя текст и измърмори: − Връщай се към разказа. Срок гоним.

− Да, прав си! – Руми се зачете отново в ръкописа, но след малко отново спря и пак захапа молива.

Генчев влезе тихо, зарадва се на творческата атмосфера и понечи да излезе. Но Руми го видя и се усмихна смутено:

− Умувам тук над един разказ…

− Умувай, но не забравяй, че имаме срок, а той е съвсем кратък.

− Да, шефе.

− Избирайте готини текстове. И никаква политика! Трябва да предложим на читателите разкази, които подхожда на авторитетен конкурс като нашия. Времето е взривоопасно. Затова го измислихме този „Декамерон“ – хората да четат, да не скучаят, но и да не се натоварват.

− Каква политика, шефе! Руми се е бъгнала с философски въпроси, решава съдбата на човечеството…

Руми захвърли молива към Виктор, но той се удари в листите и тупна на пода.

− Така ли? Защо? – попита Генчев.

− Хвана се с някакъв ангел, започна да ми цитира Библията, направо издиша вече…

Втори молив полетя към Виктор.

− Каква Библия? „Книгата на Енох“ е апокриф.

− Ето, видя ли? К`къв смисъл има да мъдруваш върху нек`ъв апокриф, за който никой освен теб, не е чувал. Чети си разказчето, мацка прай нек`ъв трилър…

Генчев седна на един стол и се опита да се ориентира в спора.

− Книга на Енох е старозаветен апокриф. Написана е на арамейски език в периода на Втория Соломонов храм или в т. нар. междузаветен период. Открита е за човечеството през 18. век, а фрагменти от първата книга са открити сред от ръкописите от Мъртво море.

− Голям праз! – Виктор се сниши, за да не получи удар от химикала, който последва моливите. – Запенила се тука заради нек`ви глупости и мъдрува.

− Мир! Говори, Руми! – Генчев бързо се превърна в арбитър между сътрудниците си.

− Замислих се, че човечеството винаги ще живее между несправедливостта и терора. Ето и днес: извънредно положение – затворени сме по цял ден в стаи или в офиси, трябва да носим маски и гумени ръкавици, от които ми се спарват ръцете. Не можем да се разхождаме, да се радваме на пролетта. Трябва по принцип да ни е гадно. Защо? Питам аз? Защото някакви гадни комунисти в Китай изтървали някакъв вирус, който парализира цялото човечество.

− Да, де! Ами ти преди малко негодуваше срещу Бог, срещу ангелите и Божията справедливост, ако добре разбрах всичкото бля-бля-бля, с което ме заля.

− Руми! Право на отговор – Генчев се включи в забавлението.

− Всъщност, исках да кажа, че човечеството никога няма избор. Винаги отговаря за чужди грешки.

− Е, се`а поне Бог е оправдан. В Китай не им пука за Бог. Грешката е човешка. Различно е, не разбирам защо ги прайш тея словесни лупинги?

− Ами, не знам. Може би, защото живеем в свят, в който несправедливостта е ежедневие, а терорът – начин на управление.

− Руми, ти кого си управлявала? – попита Генчев.

− Ами себе си, шефе.

− Даже гадже нямаш – присмя ú се отново Виктор.

− Стига, Викторе! – Генчев стана сериозен. – Виждаш ли, Руми? Не знаеш какво е да отговаряш за други хора. Не знаеш какво е да отговаряш за безотговорни хора. Аз обаче знам. Затова разбирам хората, които са в т. нар. щаб. Те трябва да вземат решения не само за такива като нас, но и за напълно безотговорни към всичко и всички хора.

− Ами нали и аз това се опитвам да кажа от самото начало.

− К`во?

− Да се върнем на Енох…

− Ох, пак Енох?

− Остави я да се изкаже – викна Генчев.

− Разказът на тази дама се казва „Земя без хора“. В него Уриил отмъщава на човечеството… И в книгата на Енох е същото, само че по друг начин. И в двата сюжета – земята остава без хора. Всъщност спасени са определени хора. В книгата на Енох – избраните са покорните, послушните.

− Продължавай! – този път Виктор слушаше с интерес.

− Искам да кажа, че „Земя без хора“ е финалният акорд на всеки катаклизъм. Унищожено е човечеството, спасените са покорните. А те създават следващото човечество. И така човечеството става все по-покорно, по-егоистично и по-самодоволно.

− Добре, този разказ го разкарайте! Ако читателите започнат да мъдруват като Руми, ще увеличим броят на самоубийствата.

− Всъщност, разказът не е лош, шефе… − подхвана Виктор.

− Казах вече – Генчев излезе и рязко затвори вратата.

− Видя ли сега какво направи? Един добър разказ в коша.

− Да. Съжалявам! Но и ти осъзнай своята вина. С тези непрекъснати заяждания.

− Виноват. Мога да го пренапиша то`а разказ.

− Ами авторските права.

− Тогава, мога да напиша друг по същата тема.

− Давай да чуя.

− Имало едно време е`ни готини пичове… К`ви бяха?

− Сатана, Уранаел, Ададал, Тартарал, Демонеел, Вадаел, Гадаал, Садоел, Азазел, Лилит, Михехеел

− Имало едно време е`ни готини пичове. Това било времето преди Щабът да превземе Земята, за да я защитава от Ковид-19. Още имало Бог, ген. Мутафчийски не влизал в Божествения проект. Бог държал изкъсо те`а пичове, обаче напоследък те много се разпърчили. Уж били андрогини и не се съвъкуплявали, обаче други работи чувало Божественото ухо на Саваоот. Седемте небеса не ги удържали те`а там, начело с онзи - Сатаната. Затова Бог ги събрал веднъж и им казал: „Вижте к`во, пичове! Стига сте мърсували тук, изпедерастихте всички в Седемте небеса. Вървете на п`чка си майна… на шибаната Земя и там чукайте на воля.“

− Изумително!

− Нали. „Само преди да тръгнете, вземете си достатъчно презервативи“ – продължил назидателно Бог, защото той бил як пич, почти колкото генерала. Железен направо! – „Щото, ако не ползвате презервативи, ще се народят едни изчадия, дето ще изядат целия свят. Тогава ще се налага да се явявам като Мутафчийски и да ви затварям парковете, демек да ви наказвам. Вашите копелета ще ги давя в потопа, а вас…“ Тях не ги ли е наказал?

− Наказал ги. Да висят завързани между небето и земята и да гледат как ще унищожи чедата им, а душите им да не намерят покой и да се скитат вечно.

− Еб`ти преверзникът! „А вас ще ви беся между небето и земята, да гледате за назидание. Ясен ли съм? Така може да ми объркате вселенската хармония, да наклоните Земята и да се наложи да ви запратя в мрачния Хадес…“

− Ама, той Хадес е при гърците…

− Трай сега! Тези пичове, много се зарадвали, че Саваоот ги пуска на земята, разбързали се и забравили презервативите. Случило се това, което Бог предсказал. Народили се едни гадни копеленца, дето искали само да плюскат, да карат джипари, да се възнасят с коктейли от анфети. Светът пропищял на умряло. Наложило се Бог пак да се разправя със своите пройдохи. Извикал Сатаната и му казал: „Абе, педал утрепан, аз какво ти казах на теб!“ Сега, гледай какво става – викна Виктор на Руми. – Тогава става ясно, че Бог имал план, ама Сатаната не останал по-назад. Той бил хитряга, а другите, както казах, били тъпи копелета. Та, Сатаната се ухилил и му казал: „Ти ми каза, пич! Ама твойта няма да стане. Следващото човечество аз ще го сътворявам. Ти си ги дави сега твоите, аз ще си прибера мойто копеле Каин и ще го пусна след това да джурка вота между Адам и Ева. Щото, с твоето човечество ми е много скучно.“ Занадпреварвали се Бог и Сатаната да създават човечества и да ги давят в потопи, докато не се появил ген. Мутафчийски и не им свирнал: „Ей, тоя Ковид-19 кой го пусна, бе пичове! Сега к`во? Пак ли ще ни давите?“ Мога да ти кажа, Руменце, че нито Саваоот, нито Сатаната си признали пред генерала. Затова той извикал Бойко. Той тъкмо се кефел на една партизанска песен, дето му я пратили нек`ви македонски пичове. Дошъл Бойко, накарал Ананиев да затвори хем райските селения, хем седемте небеса, а тези двамата ги качил в джипа, за да им говори напоително докато препуска по магистралите и надзирава остатъка от човечеството да не се качва на Витоша.

− Че ти си бил цял богомил – каза Руми, като си триеше очите. Беше се смяла през цялото време, докато Виктор съчиняваше щурия си разказ.

− Що да съм Богомил? То`а пък к`ъв е?

− Е, не се прави на луд, де.

− Не се правя. Не задаваш правилните въпроси.

− И кои са правилните въпроси?

− Ами, нали ти си Че Гевара, Васил Левски, Жана д`Арк. Кажи ти!

− Може би трябва да питам каква е поуката?

− Поуката, Руменце, е че всички човечества са обръгнали и на потопите, и на Бог, и на Сатаната. Свикнали са да живеят между несправедливостта и терора. „Свободата, Санчо, сам трябва да си я вземеш.“ – каза Виктор, после замислено допълни. – „От сладкодумците властимеющи не я чакай, с обещанията ще си останеш.“ (Сервантес „Дон Кихот“)

− И ся к`во прайм? – Руми се опита да имитира Виктор.

− А! Е на т`ва му викам избор – между несправедливостта и терора, – Виктор я изимитира по-успешно. – Твоите мъдрувания попречиха на авторката да участва в конкурса. Имаш избор като оне`а пичове на Енох. Подчиняваш се и лишаваш читателите от един добър текст. Или отиваш при Генчев и му обясняваш как то`а текст е гениален...

Румяна седна, без да каже нищо. Постоя замислена известно време, след това стана и излезе. Върна се след половин час със зачервени очи, но усмихната.

− Е?

− Пускаме разказа.

− „Земя без хора“ – възможен сюжет даже по време на пандемия.