Орисия

Венета беше натежала и заоблена като зрял пъпеш лятно време на бостан и едва вървеше. Знаеше, че часът наближава, но не се плашеше, макар че щеше да ú бъде  сефте, първа рожба. Майка ú все йúдумаше, че като ражда, жената е с един крак в гроба, но тя не се плашеше. Само се чувстваше напрегната дали ще разбере навреме, кога детето ще тръгне към света на хората, чудеше се дали няма да пропусне мига.

            В стаята ú всяка нощ гореше буен огън, макар че още не беше толкова студено навън. Огънят пази! - казваше свекърва ú. - Щом той свети и топли, нищо лошо няма да се случи. Венета се сви на постелята и задряма неспокойно, после остра болка я преряза и тя тихичко извика, но се усети и захапа крайчеца на бялата пребрадка. Стана трудно, успя да се завлече до вратата и да каже:

            − Мале, време е, прати да викат бабата!

…

            Усетили светлината на огъня, орисниците вече наблюдаваха къщата. Щом не го спират, значи чакат детето. Дойде ли то на света, те първи ще се наведат над люлката. И трите бяха престарели вече от многото хитрини, които употребяваха, за да се вмъкнат в човешките къщи, както и от злобата и коварството, с които вещаеха все тежки човешки съдби.

            Помнеха много майчини плачове, много мъжки проклятия, но зловещата им воля не се смиряваше. Такъв беше светът на хората, зъл и жесток. Откъде те да вземат доброта и любов, че да ги нарекат на човешките деца.

            Орисниците изфучаха злобно в нощта и се настаниха да чакат в клоните на големия орех. Не смееха да се качат на ябълката, която беше надвесила клоните си над малкото прозорче. Тя щеше да ги шиба, да къса дрехите им, да роши косите им. Ябълката е дървото на живота и любовта, не случайно нейния плод дава момъкът на девойката, за да ú каже, че я е избрал за спътница. Орехът беше стар и мъдър, той беше страж и връзка между световете, затова и орисниците, които идваха от Отвъдното, за да изпълнят своята мисия, се гушеха в клоните му, докато им дойде реда.

            Те видяха, че доведоха бабата. Значи раждането започваше. Най-младата се опита да се присламчи до прозорчето, ябълката позна в нея тази, добрата, която наричаше здравето и щастието, и я остави.

            Родилката лежеше върху сено, в което имаше всякакви билки, до главата ú стоеше метлата, а до нея сърпа. С него щяха да отрежат пъпа на бебето, преди те да успеят да преминат препятствията, с които близките бяха обиколили Венета, за да предпазят нея и плода ú. Нищелките от стана стояха от ляво до главата на родилката, тя се мяташе, стенеше тихичко и се обливаше в пот. Свекървата топеше една кърпа в паница с вода и бършеше потта на младата жена, за да ú олекне.

           Трудно идеше на бял свят човешкото дете. Сложно нещо е животът, затова новороденото трябва да даде знак, че е силно и може да се справи с него, да се бори, за да завоюва глътката въздух.

            − Откъде ще минем? – недоумяваше младата. – Нищо не са пропуснали.

            Венета мълвеше молитви към Богородичка, викаше я, молеше я да дойде да стои до нея, да благослови нероденото ú дете. Майчице, майчице, Богородичке! – шепнеше тя. – Чуваш ли ме? Бди над мен, бди на детето ми, майчице, Владичице!

            − Стига, Венето, стига чедо! Тук е Светата Майка, Закрилница, няма да те остави!

            − Напъвай! – викна бабата. – Напъвай, излиза! Дай сърпа, Иванке! Бързо трябва да отрежем пъпа.

…

            Детето изплака в ръцете на бабата и Иванка бързо и сръчно сряза пъпната връв с острия сърп. Тя беше правила това много пъти, имаше много внуци и винаги действаше чевръсто в надпревара със Съдбата.

            Но Венета усети, че орисниците са тук, студеният им полъх и злото им дихание не можеше да останат незабелязани.

            − Мълчи! – едва чуто се обади свекърва й. Тя беше сложила паница с просо отдясно на родилката, дано се залисат да броят зърната и да забравят за какво са дошли. Беше спретнала и скромна почерпка – сушени сливи, малко мед, топла питка. До тях на софрата седеше нанизът ú, от нейната сватба. Животът ú беше добър и щедър, всички жълтички си седяха по местата, затова Иванка сега го предлагаше на орисниците срещу живота на внучетата си.

            Наречениците се бяха спуснали по комина, издебнали бяха момента, когато огънят не беше толкова силен, не бяха го стъкнали в залисията около детето. Те вече стояха около люлката, облечени в пъстри селски премени, нарамили хурки и гледаха с насмешка малката сбръчкана фигурка, която още не знаеше ще става ли човек от нея.

            − Златно момиче, със златно сърце! – избърза най-младата.

            − Да чака дълго някой да я поиска! – злобно се обади средната.

            − Да намери смъртта си накрая! – въздъхна примирена най-старата и се настани на софрата, за да се гости с питката с мед. Тя много обичаше сушени сливи и питка с мед и затова благосклонно изтегли въжето на живота на новороденото до възможния предел.

            Закриляй го, Богородичке! Майчице, Владичице, закриляй рожбата ми! Моля те, Майчице, нека детето ми се изучи!

           

…

            Иванка седеше замислена в кабинета си в университета. Наближаваше Коледа, тя имаше рожден ден, трябваше да си иде на село да види майка си и баща си, както и престарялата си баба, която йúдаде името си. За пореден път си отиваше сама, без съпруг, без годеник, когото да представи на близките си. Беше се изучила, беше станала една от най-образованите жени в държавата, но беше сама. Все още сама.

            Баба ú Иванка много пъти ú е разказвала, че в нощта, в която се е родила, майка ú е изпросила от Богородица да се изучи, но затова пък орисниците нарекли да живее дълго, преди някой да я поиска за другарка в живота.

            Иванка изгаси цигарата в пепелника, остави го на бюрото, разсилният щеше да влезе да чисти, като я види, че излиза. Отправи се към дома си с надеждата, че дългите години самота ще свършат, че тази Коледа най-после ще срещне мъж, с когото да сподели успеха и живота.

            Какво всъщност е успехът? – питаше се младата жена. – Винаги ли плащаме за него толкова висока цена! Трябва ли една жена, която изброжда неизбродимите пътища в науката, да вярва на нареченото от орисници. Ами че те са занимания за фолклористите.