Историите на Цветелина от вчера и днес

            Ако има личност, около която се въртят най-фантастичните конспиративни теории в най-новата ни история, това е първият от новите министър-председатели на България Андрей Луканов. Според тях той обявява мораториума по външния дълг на страната, който надминава 10 млрд долара, за да закрепости България към Съветския съюз. Той е човекът, раздаващ куфарчетата с милионите, проектантът и изпълнителят на българския червен капитализъм. Твърде любопитно е, че общественото съзнание пропуска факта, че той е поръчителят на „зловещия“ план „Ран-Ът“.             Безспорните факти за всички, които познават най-новата история на България са, че през своето управление БКП довежда държавата три пъти до състояние на неплатежосбособност (1960, 1977 и 1987 г.). Не само ние, обикновените хора, не знаехме това, то е било неизвестно на една голяма част от комунистическия елит на страната. Истината за огромния дълг става известна през 1990 г., когато за първи път започва да се вдига информационн

            На пръв поглед, животът в малкия град след „историческия“ 10 ноември си продължаваше по старому. Хората отиваха и се връщаха от работа, някои смутени, други обнадеждени. Хубавото на новите промени беше, че премахнаха партийните организации по месторабота. Ние – младите, бяхме много доволни, защото се сдобихме неочаквано със свободно време, далече от „Тезисите на партията“. Посветихме ги на купони, на четене на вестници, на гледане на телевизия. Събитията се случваха в големите градове, най-интересните – в София.             Опитвам се да различа кой е моят първи спомен от усещането, че общественият живот тръгва в ново русло. „Демокрацията“ дойде с „танковата“ реплика на Петър Младенов. Следяхме и събитията от т. нар. „кръгла маса“, на която управляващи и опозиция очертаваха рамките на „мирния преход“. Кръглата маса в зала 6 на НДК всъщност беше квадрат, около който седяха опозиция и управляващи. Задача им беше да направят така, че преходът да мине без кръв и жертви. Ту

1990. По пътя на сините илюзии             Синьото начало, сините надежди, сините идеи, сините илюзии, синьото време започна възторжено, с хиляди СИНИ знамена развени, с лозунги: „Времето е наше! 45 години стигат!“ В суматохата на прииждащата на талази 1990-а година и аз се оказах абонирана за в. „Демокрация“, не за друго, а защото партийният секретар на училището, в което работех, не ми разрешаваше да ходя на работа с дънки. Не било възпитателно за учениците. Затова след като чух, че сменили Бай Тошо, си казах: дано сменят и тези дърти комуняги, дето всяка вечер ни карат да слушаме глупости на комсомолски събрания, политически учебни години. Учителските съвети продължаваха до късни нощи, на които буквално ни набиваха със сърпа и чука в главите „Тезисите на партията“.             Изпихме тържествено, на банкет последния събран членски внос на местната учителска комсомолска организация, аз заявих на партийния секретар, че сме я разформировали. Бях обута в моите сини дънки. Т

1989. Разпадането на соца             Оказа се, че само ние – обикновените хора, сме изненадани от разпадането на соца. Много дълго вярвах, че то наистина се е случило на 10 ноември 1989 г. Оказа се, че за настъпването на кардиналната промяна се е знаело предварително, още в спокойните за мен студентски години. Разбира се, знаещият е мистифицираната тогава, а сега ненапълно демаскирана и зловещо дискредитирана ДС (Държавна сигурност). Научих това от книгата на английския журналист Миша Глени „МакМафия“ (Глени, М., „МакМафия“, София, 2008 г.), която четох преди години. ДС въртяла необезпокоявана търговия с оръжие, наркотици и висши технологии – разказва Глени. (СИВ разпределил на България висшите технологии, наркотиците и контрабандата – последните две заради географското положение.) Дори още по-рано – разказва авторът − в далечните и мирни 60 години на ХХ век не друга, а ДС създала компания „Кинтекс“, чрез която е монополизиран износът на оръжие за Близкия Изток и Африка. Бълг

Втора част Спомени за революции 1985-1989. Когато не очаквахме революция             В средата на 80-те вече бях студентка, ученическите ми години бяха изминали безметежно, основно в четене и ходене на училище. Четях, четях, четях и вече бях сигурна, че съм научила всичко за света, в който живеех. Бях убедена, че социализмът е висшата форма на общественото съществуване. Той ми позволяваше да си живея безгрижно, да си вземам безплатно книги от библиотеката, дори не се сещах, че за образование може и трябва да се плаща. Светът изглеждаше стабилен, справедлив и почтено устроен. Не знам дали трябва да отдам това усещане на крехката ми и наивна възраст, или времето си беше такова, спокойно дезинформирано. Никога след 10 ноември 1989 г. не почувствах нито за миг това – че мога да погледна напред и да видя уверено, че ще изживея спокойно и смислено целия си живот.             Правейки проучването за настоящия роман, научих, че точно в онези безметежни и безгрижни за мен дни дъ

И аз живях социализма             Когато пиша за детството и юношеството, разказът ми винаги е весел. В този разказ липсва последователност, защото мислите ми препускат насам-натам. Тъкмо ги наместя и те се отклонили към друго кътче на спомените. Не знам дали съзнателно или не съвсем, но в забавния разказ от онова време, винаги отнякъде се появява Людмила Живкова. Баща ú Тодор Живков не си го спомням много - много, макар че всеки ден го показваха по телевизора. Спомням си, че хората го наричаха Бай Тошо, вероятно по аналогия с Бай Ганьо. За Бай Тошо и за Бай Ганьо имаше много вицове: и преди, и сега. За него още приживе имаше и един филм „Човек от народа“.             Може би по-ярките ми спомени са от времето на 10 ноември 1989 г. и след това. Както е модерно да се казва днес: 10 ноември ме изненада. Влязох в аптеката, чух, че по радиото говорят, че сменили Тодор Живков, благодариха му за положение труд и пр. Толкова се изненадах, че веднага излязох. Постоях навън известно в