1989.Разпадането на соца


1989. Разпадането на соца


            Оказа се, че само ние – обикновените хора, сме изненадани от разпадането на соца. Много дълго вярвах, че то наистина се е случило на 10 ноември 1989 г. Оказа се, че за настъпването на кардиналната промяна се е знаело предварително, още в спокойните за мен студентски години. Разбира се, знаещият е мистифицираната тогава, а сега ненапълно демаскирана и зловещо дискредитирана ДС (Държавна сигурност). Научих това от книгата на английския журналист Миша Глени „МакМафия“ (Глени, М., „МакМафия“, София, 2008 г.), която четох преди години. ДС въртяла необезпокоявана търговия с оръжие, наркотици и висши технологии – разказва Глени. (СИВ разпределил на България висшите технологии, наркотиците и контрабандата – последните две заради географското положение.) Дори още по-рано – разказва авторът − в далечните и мирни 60 години на ХХ век не друга, а ДС създала компания „Кинтекс“, чрез която е монополизиран износът на оръжие за Близкия Изток и Африка. Българският амфетамин – каптагон, е много популярна и изнасяна стока, заради приписваните му качества на афродизиак. Парите постъпвали в бюджета, признава симпатичният съветник на Тодор Живков – Константин Чакъров, с тях се осигурявало социалистическото благоденствие.
            Все пак - как бе разглобен соцът? Когато през 1986 г. Михаил Горбачов поема властта в Москва, става ясно, че идва края на Съветската империя, СИВ и Варшавския договор. Става ясно на западните политици и анализатори, не и на мен. Аз се ориентирах в международното положение от приказките на по-възрастните, че един човек с петно на челото ще обърка света. Тъй де! Обаче тези приказки дойдоха по-късно, когато той вече се беше явил, и хората започнаха да изпитват първите съмнения, че руслото на живота ще излезе от коритото на социалистическото блаженство.
            Според Глени Указ 56 е приет от БКП под натиска на Горбачов, с него се легализират частните предприятия в страната. Английският журналист цитира следното: „Когато погледнах търговския регистър от 1986 г., − обясняваше  Станимир Въгленов, български журналист, специалист по проблемите не корупцията и организираната престъпност – бях поразен от факта, че службите за сигурност са създали първата фирма една седмица след влизането в сила на Указ 56. И в рамките на първата година служителите на ДС са основали 90 процента от новите акционерни дружества!“ (пак там, стр. 23) Напънах се да си спомня нещо по въпроса за Указ 56. В ума ми се въртяха само отделни думи и словосъчетания: Указ 56, Юлска концепция, „собственик и стопанин“, „На всекиго според потребностите, от всекиму според способностите!“ – много го мразех този девиз, още тогава знаех, че е несправедлив. От пропагандата съм запомнила само най-повтаряните словосъчетания, без да си спомням значението им или връзките между тях.
            Сигурна съм, че не само аз, а и стотици хора на различни възрасти от градове и села сме си живели безметежно, заглавичквани от риториките за светлото бъдеще на зрелия соц, макар че Тодор Живков вече беше казал, че той е едно недоносче. В онези времена аз безкористно вярвах в светлото бъдеще, както и че задачата ми е да се превърна в съвършения гражданин, в идеалния интелигент, висш духовен продукт на една абсурдна, но романтична идея. Дългът ми към Родината, държавата, Отечество (така ни възпитаваха тогава, че дължим нещо на Родината) беше да работя професионално и отговорно за постигането на светлото бъдеще, като уча децата. Колкото и неразумно да ви звучи това сега, в далечното време – преди 1989 г., на никого не му хрумваше, че ще оцелява в преходни времена, които ни водят неясно накъде, или че плановата социалистическата икономика ще се превръща в капиталистическа. Бавно, зловещо и несправедливо за 90 % от нас.
            Ако е имало нещо, което е трябвало да подскаже на обикновените хора, че предстоят кардинални промени, това ще е тя, т. нар. „Юлска концепция“. Тя „предвижда собствеността на държавните предприятия да бъде прехвърлена на техните „стопани“ – работниците, и да се пристъпи към създаване на частно предприемачество, БКП да се трансформира от „етаж на властта“ в ръководна и направляваща политическа организация, а гражданите да получава правото да създават „самодейни“ организации. Така се правят стъпки в посока на допускане на пазарни механизми и ограничена демокрация. (…) През декември 1988 година Юлската концепция е доразвита с въвеждането на т.нар. „фирмена организация“, която трябва да премахне създадените през 60-те години Държавни стопански обединения. Превръщането на предприятията в „акционерни фирми“ е стъпка за тяхното частично „раздържавяване“ в неопределено бъдеще чрез продажба на дялове на служителите, но при запазване на държавния и партиен контрол.“ (bg.wikipedia.org)
            Но в онези времена тези приказки ги пропускахме покрай ушите си, не бяхме се научили да следим законовите промени в държавата, защото зависим от тях. Живеехме с поглед в светлото бъдеще, а 10 ноември се е подготвял официално от БКП чрез програмни държавни документи и тайно от „младите“: Андрей Луканов, Станко Тодоров, Петър Младенов, Добри Джуров, които искат да свалят от власт Тодор Живков и да оглавят държавата. Желанието да бъде създател на българските капиталисти отведе в гроба най-интелигентния от тях − Андрей Луканов.
            Дали е имало някакъв друг път, по който сме можели да поемем. Обективно избраният и субективно наложеният път на България е от социализъм към капитализъм. Самите „реформатори“ в началото не са осъзнавали промяната точно така, знаели са, че социализмът е едно недоносче, самозаблудата „развит/зрял социализъм“ струва милиарди, които липсват. От прочетеното и чутото си съставих мнение, че вероятно в началото са си представяли някакъв демократичен социализъм, поне така твърди сина на Гриша Филипов в интервю за „Мистерии и факти“, телевизионна поредица на Светослава Тадаръкова, която изгледах с интерес. Какво означава тази нова модификация на соц, не успях да си представя, колкото и да опитвах.
            Официално държавната промяна започва с добри намерения, но неофициално – с користни: да се присвоят от няколко семейства – бъдещите български капиталисти, натрупаните държавни активи.  Там, някъде по пътя, избуяваха все по-ярко користните: някой ограби спестяванията на хората, някой назначи бъдещите капиталисти, някой абонира за властта довчерашни криминални типове, политическите хамелеони, а мен, огорчена и ограбена от този преход, ме накара да напиша този роман, за да кажа на читателите: Не забравяйте моите грозни герои! Еволюиралите във вечни управници дребни бандити обезлюдиха малките общини. И големите! Защото, ако нещо се вършеше с особено удоволствие през тези 30 години преход, е прогонването на всички мислещи хора. България обезлюдява не само заради икономическите проблеми, а заради огромната несправедливост.
            В онези времена (края на 80-те години на ХХ век) и аз като проф. Марко Семов по-лесно разбрах разпадането на соцсистемата, но трудно преживявам и до днес разпадането на държавата, на българския дух. „Коравосърдечието се ражда от бедността, страха и несигурността… Ние живеем в една болна държава. Колкото и да се опитваме да бинтоваме ранените места, кръвта и гнойта пробиват. (…) Всички сладки песни са изпети. Чашата на илюзиите - празна.“ („Интернет не може да проумее душата“, интервю на Мила Вичева, публикувано в www.24chasa.bg)
            Други хора твърдят, че държавата преди 1989 г. е била лоша и зловеща. Моите спомени от соц държавата са чудесни, но аз гледам към тях през погледа на детството и младостта. Едва сега, като започнах да развалям втория петдесетак, се опитах да осмисля как точно премина животът ми. Кое наистина беше доброто и кое лошото в преживяното от мен. Със сигурност в моя роман няма конспиративни теории, тайни планове за саботиране на народа, люлка на цивилизацията, от евреите, ЦРУ, КГБ и пр. Българинът обича тайните и конспирациите, сигурна съм, че съществуват и много конспиративни обяснения и за прехода. Конспирация няма, има проза. По пътя на капитализма се тръгва след 45-годишно животуване под благосклонния поглед на Партията държава. Когато икономическите задължения и политическите брожения правят така, че то повече не може да продължава, държавният елит се опитва да заграби натрупаните национални активи и да ги превърне в частни. Този опит се случва в тежко време, довчерашните партийни величия нямат капиталистическо мислене, липса им опит, макар че притежават амбициозни стремежи. Несъмнено е вече, че преходът от социализъм към капитализъм е съпроводен с груби грешки, с корупция, с алчност и липса на социална защита за най-уязвимите хора.
            Най-страшното, което аз видях в прехода, е оскотяването на властниците, особено на безличните хора, докопали се до властта в малките населени места, застопоряването им във властта и дълбокото им убеждение, че държавата (общината) им се полага. Видях как преходът завърши вместо с демократизиране на тоталитарното общество със създаване на абсолютен феодализъм. Това за мен е една от основните субективни причини провинцията, малките населени места – селата и градовете, да подлежат на бавната, но неотменима евтаназия. А думата „евтаназия“ си е употребена съвсем на място, мисля.
            Хубавото е, че разказът ми все още е в началото на времето, което преживях. Късчетата настояще, които ви показах във втора част, вероятно не са ви изненадали, но със сигурност са ви погнусили. Предстоят по-забавни страници, все още е 10 ноември 1989 г., късен следобед, аз чакам на опашката в местната аптека и слушам с ужас, че Тодор Живков е свален от власт. В обществото на малкия град този факт бе приет с объркване и лоши предчувствия. Една седмица по-късно в София се роди опозицията, видяхме го по телевизията. Тя избра за свой цвят синьото. Животът в следващите 30 години премина в борба между синьото и червеното, тя отклони погледа ни от същината на процеса, който ни направи гурбетчии и феодално зависими хора, а трябваше да бъдем всестранно развити личности и да живеем в едно проспериращо общество.


Коментари

Популярни публикации от този блог

Добре дошли в Странджа!

Билките и техните магии за любов и раздяла

Бразая в селата Батин, Горно Абланово и Екзарх Йосиф