1989.Разпадането на соца
1989. Разпадането
на соца
Оказа се, че само ние
– обикновените хора, сме изненадани от разпадането на соца. Много дълго вярвах,
че то наистина се е случило на 10 ноември 1989 г. Оказа се, че за настъпването на
кардиналната промяна се е знаело предварително, още в спокойните за мен
студентски години. Разбира се, знаещият е мистифицираната тогава, а сега ненапълно
демаскирана и зловещо дискредитирана ДС (Държавна сигурност). Научих това от
книгата на английския журналист Миша Глени „МакМафия“ (Глени, М., „МакМафия“,
София, 2008 г.), която четох преди години. ДС въртяла необезпокоявана търговия
с оръжие, наркотици и висши технологии – разказва Глени. (СИВ разпределил на
България висшите технологии, наркотиците и контрабандата – последните две заради
географското положение.) Дори още по-рано – разказва авторът − в далечните и
мирни 60 години на ХХ век не друга, а ДС създала компания „Кинтекс“, чрез която
е монополизиран износът на оръжие за Близкия Изток и Африка. Българският
амфетамин – каптагон, е много популярна и изнасяна стока, заради приписваните
му качества на афродизиак. Парите постъпвали в бюджета, признава симпатичният съветник
на Тодор Живков – Константин Чакъров, с тях се осигурявало социалистическото
благоденствие.
Все пак - как бе разглобен соцът? Когато
през 1986 г. Михаил Горбачов поема властта в Москва, става ясно, че идва края
на Съветската империя, СИВ и Варшавския договор. Става ясно на западните
политици и анализатори, не и на мен. Аз се ориентирах в международното
положение от приказките на по-възрастните, че един човек с петно на челото ще
обърка света. Тъй де! Обаче тези приказки дойдоха по-късно, когато той вече се
беше явил, и хората започнаха да изпитват първите съмнения, че руслото на
живота ще излезе от коритото на социалистическото блаженство.
Според Глени Указ 56 е приет от БКП
под натиска на Горбачов, с него се легализират частните предприятия в страната.
Английският журналист цитира следното: „Когато погледнах търговския регистър от
1986 г., − обясняваше Станимир Въгленов,
български журналист, специалист по проблемите не корупцията и организираната престъпност
– бях поразен от факта, че службите за сигурност са създали първата фирма една
седмица след влизането в сила на Указ 56. И в рамките на първата година
служителите на ДС са основали 90 процента от новите акционерни дружества!“ (пак
там, стр. 23) Напънах се да си спомня нещо по въпроса за Указ 56. В ума ми се въртяха
само отделни думи и словосъчетания: Указ 56, Юлска концепция, „собственик и
стопанин“, „На всекиго според потребностите, от всекиму според способностите!“
– много го мразех този девиз, още тогава знаех, че е несправедлив. От
пропагандата съм запомнила само най-повтаряните словосъчетания, без да си
спомням значението им или връзките между тях.
Сигурна съм, че не
само аз, а и стотици хора на различни възрасти от градове и села сме си живели
безметежно, заглавичквани от риториките за светлото бъдеще на зрелия соц, макар
че Тодор Живков вече беше казал, че той е едно недоносче. В онези времена аз
безкористно вярвах в светлото бъдеще, както и че задачата ми е да се превърна в
съвършения гражданин, в идеалния интелигент, висш духовен продукт на една
абсурдна, но романтична идея. Дългът ми към Родината, държавата, Отечество
(така ни възпитаваха тогава, че дължим нещо на Родината) беше да работя
професионално и отговорно за постигането на светлото бъдеще, като уча децата. Колкото
и неразумно да ви звучи това сега, в далечното време – преди 1989 г., на никого
не му хрумваше, че ще оцелява в преходни времена, които ни водят неясно накъде,
или че плановата социалистическата икономика ще се превръща в капиталистическа.
Бавно, зловещо и несправедливо за 90 % от нас.
Ако е имало нещо, което е трябвало
да подскаже на обикновените хора, че предстоят кардинални промени, това ще е тя,
т. нар. „Юлска концепция“. Тя „предвижда
собствеността на държавните предприятия да бъде прехвърлена на техните
„стопани“ – работниците, и да се пристъпи към създаване на частно
предприемачество, БКП да се трансформира от „етаж на властта“ в ръководна и
направляваща политическа организация, а гражданите да получава правото да
създават „самодейни“ организации. Така се правят стъпки в
посока на допускане на пазарни механизми и ограничена демокрация. (…) През декември 1988 година Юлската концепция е доразвита с
въвеждането на т.нар. „фирмена организация“, която трябва да премахне
създадените през 60-те години Държавни стопански обединения.
Превръщането на предприятията в „акционерни фирми“ е стъпка за тяхното частично
„раздържавяване“
в неопределено бъдеще чрез продажба на дялове на служителите, но при запазване
на държавния и партиен контрол.“ (bg.wikipedia.org)
Но в онези времена тези приказки ги
пропускахме покрай ушите си, не бяхме се научили да следим законовите промени в
държавата, защото зависим от тях. Живеехме с поглед в светлото бъдеще, а 10
ноември се е подготвял официално от БКП чрез програмни държавни документи и
тайно от „младите“: Андрей Луканов, Станко Тодоров, Петър Младенов, Добри
Джуров, които искат да свалят от власт Тодор Живков и да оглавят държавата.
Желанието да бъде създател на българските капиталисти отведе в гроба
най-интелигентния от тях − Андрей Луканов.
Дали е имало някакъв друг път, по
който сме можели да поемем. Обективно избраният и субективно наложеният път на
България е от социализъм към капитализъм. Самите „реформатори“ в началото не са
осъзнавали промяната точно така, знаели са, че социализмът е едно недоносче,
самозаблудата „развит/зрял социализъм“ струва милиарди, които липсват. От
прочетеното и чутото си съставих мнение, че вероятно в началото са си
представяли някакъв демократичен социализъм, поне така твърди сина на Гриша
Филипов в интервю за „Мистерии и факти“, телевизионна поредица на Светослава
Тадаръкова, която изгледах с интерес.
Какво означава тази нова модификация на соц, не успях да си представя, колкото
и да опитвах.
Официално държавната промяна започва
с добри намерения, но неофициално – с користни: да се присвоят от няколко
семейства – бъдещите български капиталисти, натрупаните държавни активи. Там, някъде по пътя, избуяваха все по-ярко
користните: някой ограби спестяванията на хората, някой назначи бъдещите
капиталисти, някой абонира за властта довчерашни криминални типове, политическите
хамелеони, а мен, огорчена и ограбена от този преход, ме накара да напиша този
роман, за да кажа на читателите: Не
забравяйте моите грозни герои! Еволюиралите
във вечни управници дребни бандити обезлюдиха малките общини. И големите! Защото,
ако нещо се вършеше с особено удоволствие през тези 30 години преход, е
прогонването на всички мислещи хора. България обезлюдява не само заради
икономическите проблеми, а заради огромната несправедливост.
…
В
онези времена (края на 80-те години на ХХ век) и аз като проф. Марко Семов по-лесно
разбрах разпадането на соцсистемата, но трудно преживявам и до днес разпадането
на държавата, на българския дух. „Коравосърдечието се ражда от бедността,
страха и несигурността… Ние живеем в една болна държава. Колкото и да се
опитваме да бинтоваме ранените места, кръвта и гнойта пробиват. (…) Всички
сладки песни са изпети. Чашата на илюзиите - празна.“ („Интернет не може да
проумее душата“, интервю на Мила Вичева, публикувано в www.24chasa.bg)
Други
хора твърдят, че държавата преди 1989 г. е била лоша и зловеща. Моите спомени
от соц държавата са чудесни, но аз гледам към тях през погледа на детството и
младостта. Едва сега, като започнах да развалям втория петдесетак, се опитах да
осмисля как точно премина животът ми. Кое наистина беше доброто и кое лошото в
преживяното от мен. Със сигурност в моя роман няма конспиративни теории, тайни
планове за саботиране на народа, люлка на цивилизацията, от евреите, ЦРУ, КГБ и пр. Българинът
обича тайните и конспирациите, сигурна съм, че съществуват и много
конспиративни обяснения и за прехода. Конспирация няма, има проза. По пътя на
капитализма се тръгва след 45-годишно животуване под благосклонния поглед на Партията
държава. Когато икономическите задължения и политическите брожения правят така,
че то повече не може да продължава, държавният елит се опитва да заграби
натрупаните национални активи и да ги превърне в частни. Този опит се случва в
тежко време, довчерашните партийни величия нямат капиталистическо мислене,
липса им опит, макар че притежават амбициозни стремежи. Несъмнено е вече, че
преходът от социализъм към капитализъм е съпроводен с груби грешки, с корупция,
с алчност и липса на социална защита за най-уязвимите хора.
Най-страшното,
което аз видях в прехода, е оскотяването на властниците, особено на безличните
хора, докопали се до властта в малките населени места, застопоряването им във
властта и дълбокото им убеждение, че държавата (общината) им се полага. Видях
как преходът завърши вместо с демократизиране на тоталитарното общество със
създаване на абсолютен феодализъм. Това за мен е една от основните субективни
причини провинцията, малките населени места – селата и градовете, да подлежат
на бавната, но неотменима евтаназия. А думата „евтаназия“ си е употребена
съвсем на място, мисля.
Хубавото
е, че разказът ми все още е в началото на времето, което преживях. Късчетата настояще,
които ви показах във втора част, вероятно не са ви изненадали, но със сигурност
са ви погнусили. Предстоят по-забавни страници, все още е 10 ноември 1989 г.,
късен следобед, аз чакам на опашката в местната аптека и слушам с ужас, че
Тодор Живков е свален от власт. В обществото на малкия град този факт бе приет
с объркване и лоши предчувствия. Една седмица по-късно в София се роди
опозицията, видяхме го по телевизията. Тя избра за свой цвят синьото. Животът в
следващите 30 години премина в борба между синьото и червеното, тя отклони
погледа ни от същината на процеса, който ни направи гурбетчии и феодално зависими
хора, а трябваше да бъдем всестранно развити личности и да живеем в едно
проспериращо общество.
Коментари
Публикуване на коментар