Когато не очаквахме революция
Втора
част
Спомени за революции
1985-1989. Когато не очаквахме революция
В
средата на 80-те вече бях студентка, ученическите ми години бяха изминали
безметежно, основно в четене и ходене на училище. Четях, четях, четях и вече
бях сигурна, че съм научила всичко за света, в който живеех. Бях убедена, че социализмът
е висшата форма на общественото съществуване. Той ми позволяваше да си живея
безгрижно, да си вземам безплатно книги от библиотеката, дори не се сещах, че
за образование може и трябва да се плаща. Светът изглеждаше стабилен,
справедлив и почтено устроен. Не знам дали трябва да отдам това усещане на
крехката ми и наивна възраст, или времето си беше такова, спокойно
дезинформирано. Никога след 10 ноември 1989 г. не почувствах нито за миг това –
че мога да погледна напред и да видя уверено, че ще изживея спокойно и смислено
целия си живот.
Правейки
проучването за настоящия роман, научих, че точно в онези безметежни и безгрижни
за мен дни държавата изпада в тотална криза. Годината е 1985 г., а комунистическата
власт търси спешни кредити, но налага тотално информационно затъмнение. Не само
аз, много по-възрастни и опитни хора не са и предполагали дори, че държавните
финанси са доведени до поредната криза. Аз се изхранвах в студентския стол и с
наличните в суперите продукти. Със сигурност те не бяха много, но аз вярвах, че
са точно толкова, колкото са необходими, а и да бяха повече, аз нямах пари, за
да си ги купя. Не само аз – почти всички студентите живеехме в подобно тотално безпаричие. Всички
вярвахме, че това е нормално. Възрастните ни разказваха за своя оскъден
студентски живот и ние знаехме, че студент означава беден, но волен като птица
човек. Нещо повече, вярвахме, че е забавно да вечеряш филия с лютеница или
домашно сладко в броените дни до следващия запис от къщи. Иначе какво ще разказваш
на следващите поколения.
Разбира
се, студентството е времето и на най-безразсъдното похапване. Все още
килограмите не са заплаха за оскъдния гардероб и хапване до пръсване си е
основно правило. То беше най-забавно след получения пореден колет от къщи. Колетът
се изяждаше задружно за една вечер. От съдържанието му оставаше самотен буркан
конфитюр – дълбок резерв за дните на чакане на пощенския запис. Незабравим и до
днес остана един колет на моята съквартирантка, в който имаше половин килограм кафе
на зърна. Невероятен връзкарски лукс за онова време!
Безгрижните
ми студентски години бяха смутени само от едно драматично обществено събитие − смяната
на имената на българските турци. В нашия институт имаше много колеги мюсюлмани,
районът беше такъв – Силистренско, Разградско, Търговищко, Толбухинско,
Варненско и пр. В онези времена нямаше търкания между студентите от различни
етноси, живеехме си сговорчиво и задружно. Един ден колегите ни мюсюлмани дойдоха
и ни се представиха с новите си български имена. Като че на пръв поглед нищо не
се промени, но всъщност вече нищо не беше същото. Усещахме тяхното огорчение,
озлоблението и затварянето им в тесния етнически кръг. Тъжно беше, те бяха
млади хора, но усетиха несправедливостта, която държавата може да наложи над
човешкия живот.
Известно
време се опитвах да разсъждавам защо и как се случи това: какъв беше този
възродителен процес, кой кого възраждаше? Недоумявах, а и нехаех. Единственият
път, когато се изплаших ужасно, беше през зимата на 1986 г. Прибирах се с влака
за Нова година в Русе, той ужасно закъсня, защото на Каспичан имаше огромни
преспи сняг. Нямаше мобилни телефони, моите родители не знаеха нищо за мен.
Когато слязох на русенската гара, баща ми ме чакаше. Изненадах се, защото
такова нещо се случваше за първи път, отдавна си бях извоювала и свободата, и
смелостта да се връщам, когато си искам. Едва вкъщи той ми каза, че е дошъл да
ме посрещне не само защото е станало много късно, но и защото в държавата е
неспокойно.
Доста
по-късно открих, че Тодор Живков разпорежда смяната на имената на мюсюлманите заради
страха, че след десетилетия те ще се превърнат във водещия етнос в държавата. Днес
със сигурност етническите и демографски проблеми са сред най-сериозните, но
никой не се и опитва да ги реши. Според мен, насилствената смяна на имената на
българските турци тогава е огромна лична грешка на Тодор Живков. Възродителният
процес, както го именуваха, не е одобрен дори от братския СССР, с който Живков
съгласува всичко. Нещо повече промяната е окървавена. Държавата търпи санкции
от Запада, а възродителният процес и изселническата кампания през 1989 г.
предизвикват стопански кризи. В малкия
град, в който живеех и работех след 1987 г., се разказваха множество зловещи
истории за местните хора, изселили се в Турция. Някои от тях се върнали след
време, не са имали пари дори за хляб и дърва, разчитали на помощта на съседи и стари
приятели, българи. Други открили, че имотите им са присвоени и пр., истински
съвременни човешки драми…
В
далечната 1985 не само аз, а и никой друг не бе информиран за описаните проблемите
във външнополитическите отношенията на България заради смяната на имената на
мюсюлманите. Състудентите ми получиха човешко съчувствие, но не и разбирането
на случилото се. Личните ми ядове бяха много далече от обществените вълнения,
те бяха битови и екзистенциални, свързани с недоволството от летните и есенните
бригади и с възмущението ми от комсомолските секретари. По правило студентите
тогава ходеха на бригади в помощ на селското стопанство или на консервната
промишленост. Не беше лошо да се ходи на бригада, беше весело, бяхме заедно и
се забавлявахме, но във всички лагери липсваха бани. Вечер имаше безсмислен
ритуал да се строяваме на плаца като войници и комсомолските ръководители да ни
хвалят или порицават. В такива моменти усещах фалша и лицемерието на
назначените лидери, както и тяхната некомпетентност.
Макар
че в обществото се шушукаше за проблеми около смяната на имената на мюсюлманите,
животът продължаваше да бъде много спокоен, по социалистически неинформирано
спокоен. Мисля, че през лятото на 1986 г. българското общество се вълнуваше най-сериозно
от съдбата на едно девойче – Селесте, героиня на първия, според моите спомени,
телевизионен сериал. Тогава нямаше крава Пенка и козичките си живееха спокойно
в АПК-то, затова ние се вълнувахме със съдбата на Андреа Селесте и със зловещия
някога живот в Латинска Америка. (Филмът май беше от Венецуела). Кой да ти
каже, че след „Андрея Селесте“ години наред половин България ще бъде подложена
на бавно обезумяване, оглупяване и промиване на мозъци чрез неистовото бълване
на сериали.
Днес
в България възродителният процес не е забравен, макар болката от случилото се
да изглежда привидно отшумяла. Със съседна Турция сме в близки приятелски
отношения, ходим на шопинг в Одрин, а почти половината български народ се
превърна в горещ почитател на турските сериали. Никой не води децата в Батак. Време
било да забравим турското робство – твърдят дори моите ученици. Нито ние –
българите, сме забравили робството, нито те – възродителния процес, добре е, че
все пак съумяваме да живеем в поносимост и да гледаме на поредните проповеди на
политиците като на много шум за нищо.
…
През
1987 г започнах работа и тогава влязох в суматохата. Безгрижният студентски живот
беше свършил, станах част от едно общество, което пазеше добри и лоши навици от
преживените десетилетия. Десети ноември ме завари в една аптека и аз като
повече от младите хора тогава заживях в света на сините илюзии. Събарянето на
Берлинската стена гледах на живо по телевизията, това беше на 9 ноември.
Вечерта на 10 ноември в новините излъчваха кадри от пленума, освободил Тодор
Живков. Спомням си изненадания му поглед зад дебелите стъкла на очилата, декемврийския
митинг срещу член 1 на конституцията, уловената реплика на Петър Младенов:
„По-добре танковете да дойдат!“, въртяна в предизборен клип на СДС половин
година по-късно. Тогава времената бяха такива: искрени и истински, хората бяха
чули добре „танковете“ и другаря Младенов се сбогува с историята набързо.
Най-зловещото
нещо, което съм гледала в онези бурни времена по телевизията, бяха събитията в
съседна Румъния и убийството на семейство Чаушеску. Гадно нещо е да гледаш
убийства на хора. Днес, когато минавам покрай т. нар. „Студенстски гробища“ в
Букурещ и виждам надгробните паметници на над 1000 млади хора, украсени с
националната лента, изтръпвам. Изтръпвам от ужас и погнуса от режима, който
изби децата на хората, за да се задържи на власт.
Коментари
Публикуване на коментар