Навътре в суматохата

            На пръв поглед, животът в малкия град след „историческия“ 10 ноември си продължаваше по старому. Хората отиваха и се връщаха от работа, някои смутени, други обнадеждени. Хубавото на новите промени беше, че премахнаха партийните организации по месторабота. Ние – младите, бяхме много доволни, защото се сдобихме неочаквано със свободно време, далече от „Тезисите на партията“. Посветихме ги на купони, на четене на вестници, на гледане на телевизия. Събитията се случваха в големите градове, най-интересните – в София.

            Опитвам се да различа кой е моят първи спомен от усещането, че общественият живот тръгва в ново русло. „Демокрацията“ дойде с „танковата“ реплика на Петър Младенов. Следяхме и събитията от т. нар. „кръгла маса“, на която управляващи и опозиция очертаваха рамките на „мирния преход“. Кръглата маса в зала 6 на НДК всъщност беше квадрат, около който седяха опозиция и управляващи. Задача им беше да направят така, че преходът да мине без кръв и жертви. Тук е мястото да кажа, че те се справиха с това. (Ако някой дръзне да каже нещо друго, го пращам да отиде в Букурещ или в Косово и да поговори с някой от онези хора, които са погребали близките си.) Една от малкото добри думи за прехода е, че беше безкръвен. Размина ни се само със съсипани животи и с изтекла в чужбина жива стока – умове, но затова по-късно.

            Разбира се, моите съграждани също имаха мнение по въпросите, разисквани на „кръглата маса“. Честно казано тогава много не обръщах внимание на онова, което мислят, защото вече ги познавах достатъчно добре. Хората, които са далече от централните събития, обичат да се изживяват като разбиращи всички световни въпроси, на които „учените глави“ нямат отговор. Учени, ама прости! – казваха те. Този основен цитат на селяндурското им самодоволство много ме дразнеше. Аз им се присмивах кога тайно, кога явно и гледах с насмешка как умуват, как по стар навик в шепи псуваха правителството на Луканов, първото, съставено на 8 февруари 1990, не за друго, а защото вече разбираха, че промените ще са значителни и ще ги засегнат пряко. Животът изведнъж придобиваше заплашителни форми, не беше като да ругаеш Бай Тошо.

            Социализмът беше удобно нещо в българската провинция. Той роди най-интересното обществено устройство – връзкарството. Тъй като бях придошла, опознавайки се с местните, най-напред научавах кой какъв връзкар е, как се е оправил за парцел, кола, телефон. Винаги съм се чудила къде съм попаднала – цял град връзкари, самодоволно живуркащи със самочувствието, че са взели по парченце от баницата на социалистическото охолство. В интерес на достоверността на настоящия текст трябва да кажа, че тогава местните хора все още не ламтяха да станат богати, все още не изпитваха страха, че животът им се изплъзва, просто се страхуваха да не си изгубят привилегиите.Е, и бяха доста объркани. Това личеше в ожесточеността на споровете, в непримиримостта на позициите. Синдромът на удобното провинциално живуркане не е нов в нашата народопсихология, Вазов го припозна като чичовщина. Тя вероятно е неизкоренима характеристика на българския мъж, затова и до днес царува в малките населени места, ако в тях са останали хора. Но, държа да подчертая дебело – все пак в началото на прехода хората имаха позиции, непримирими – но позиции.

            Понякога си казвам, че всеки човек има право да живее живота си според собственото си чувство за удобство. И там някъде в дозировката на това чувство се крие и липсата на способността ни да се обединяваме. В суматохата тогава хората не се опитваха да изградят работещо общество, което да подпомага всички, а да спасят каквото може от удобните привилегии. Всеки за себе си. Вероятно така е било навсякъде, затова и преходът беше ялов, зловещ и задушаващ. Но суматохата нахлуваше в живота ни откъм големия град, от площадите, със сините си развени знамена и заплашваше животуването в забравените от Бога малки градчета.

            На 7 юни 1990 г. опозицията свика най-големия до тогава митинг, мисля, че беше на Орлов мост, защото червените не им оставиха свободен площад. Оттогава Орлов мост се превърна в емблема на гражданското недоволство. Разбира се, предстояха избори и митингът си беше в реда на нещата. Още в началото на 1990-а се заговори, че ще се проведат първите свободни избори. Първите след 45 години. Помня тези избори много добре – 10 юни 1990 г. В Уикипедия прочетох, че в тях са участвали 90,3 % от имащите право на глас. Тези избори никога след това не се повториха. В тях витаеше празничност, радост, надежда и оптимизъм. Тогава все още бях русенски жител, в големия град се гласуваше свободно, хората търпеливо чакаха на опашки, бяха любезни едни към други, наистина вярваха, че вее нов вятър, на промяната.

            През 2014 г. се захванах да правя юбилеен филм за градчето, в което преживях прехода,  поводът – кръгла годишнина от обявяването на населеното място за град. Тогава разбрах, че докато ние – младите, сме се радвали на промените в далечната 1990-а, те, старите, наистина са се страхували, ядосвали са се, не са знаели накъде да поемат. Стрес, ужас и негодувание, това личи и по убедителната победа на червените на този вот в малката община, но най-вече от отказа да водят летописни книги или други форми на местна писмена памет в онези години. (Почти десет години, между 1991 и 2001 г. летописните книги на институциите не бяха водени, само читалището правеше изключение.) Хората бяха изгубили убедеността си, че свършеното в изминалите десетилетия назад е добро и полезно. По телевизора ругаеха миналото, призоваваше се към разруха, това беше избраният път на промяна. Местните хора си спомняха разказите на техните родители за усилията, с които са построени обществените сгради, тротоарите, водопроводите и пр. Но вдигаха рамене и слушаха призивите за „раздържавяване“. Оставени без избор, доброзорно влизаха в суматохата, отказвайки се от собствения си преживян живот, от труда на своите предци.

…

            Изборите на 10 юни се правиха по „европейски“, имаше повече от един кандидат, имаше управляващи и опозиция, телевизията излъчваше „Предизборно студио“, на живо от Националния дворец на културата. Журналистът Бойко Станкушев, мисля, бе този, който ни поведе през прехода. Спомням си острите думи на Кеворкян и сълзите на Йосиф Сърчаджиев, млад човек тогава. Май имаше и европейски наблюдатели. Още тогава стана ясно, че демокрацията нещо ще я натъкмяваме, няма да я отстояваме. Днес пиша лесно за тези времена, защото преди години доста се порових из вестниците, сега – също. Вестниците са памет, добра или лоша, но памет за онези времена, за които съвременниците ми се бяха се отказали да летописват. Е, и телевизията, и радиото, но на мен до ден днешен ми харесва да се ровя из вестници, както в ония сини дни.

            Първите демократични избори завършиха по странен начин – победа за преименуваната в БСП БКП навсякъде, в цяла България, изключенията бяха в големите градове. Изненаданите от суматохата хора в малките, че и в по-големите населени места бяха взели превес. Всяко робство е по-добро от неизвестното бъдеще. Помня, че много трудно преживях тогавашната победа на конюнктурната партия. Пак казвам, нямах никаква лична причина да мразя БКП, местните партийни и комсомолски величия бяха безобразно дразнещи – наглост и самодоволство на едно място.

            След като СДС прие изборните резултати, те си знаят защо, всички се вторачихме в телевизорите: още в края на юни се завъртяха протести, тогава им казваха митинги, палатков лагер, студентски стачки, запален партиен дом, помня как свалиха звездата на партийния дом, показваха го по телевизията. Въпреки това на 22 септември Андрей Луканов състави втория си кабинет. Това съвършено краткомесечно българско правителство е запомнено с една гладна зима. Простихме се и с това, че държавата ни е „народна република“, мисля, без съжаление. Най-забавното от онова време беше предаването „Ку-ку“, в което изгря звездата на хората от моето поколение, тогава още студенти. Днес Слави Трифонов ме плаши и отвращава едновременно, но тогава беше забавен дънгалак с опашка. Да, имаше коса!

            Протестите събориха Луканов бързо (оставка на 21 декември), министър-председател стане непознатият за мен дотогава Димитър Попов. Въпреки, че през по-голямата част от зимата 1990-1991 министър – председател бе той, тя и до днес се нарича „Луканова“. „Луканова“ всъщност е зимата само до 21 декември 1990 г. Това определение винаги ще ни връща назад във времето, когато в магазините нямаше никакви стоки, а пред тях се виеха огромни опашки.