1990. По пътя на сините илюзии

1990. По пътя на сините илюзии

            Синьото начало, сините надежди, сините идеи, сините илюзии, синьото време започна възторжено, с хиляди СИНИ знамена развени, с лозунги: „Времето е наше! 45 години стигат!“ В суматохата на прииждащата на талази 1990-а година и аз се оказах абонирана за в. „Демокрация“, не за друго, а защото партийният секретар на училището, в което работех, не ми разрешаваше да ходя на работа с дънки. Не било възпитателно за учениците. Затова след като чух, че сменили Бай Тошо, си казах: дано сменят и тези дърти комуняги, дето всяка вечер ни карат да слушаме глупости на комсомолски събрания, политически учебни години. Учителските съвети продължаваха до късни нощи, на които буквално ни набиваха със сърпа и чука в главите „Тезисите на партията“.

            Изпихме тържествено, на банкет последния събран членски внос на местната учителска комсомолска организация, аз заявих на партийния секретар, че сме я разформировали. Бях обута в моите сини дънки. Той ме изгледа зловещо, скръцна със зъби, но не каза нищо. Аз също го изгледах подозрително, също нечуто скръцнах със зъби и се захванах да слушам новини по телевизията, да чета вестници, да се опитвам да проумея случващото се. С една дума нахълтах в суматохата, набързо станах дисидент и се захванах със забавлението да надигам капите, че да видя под коя какво има.

            Първата проява на моето десидентстване беше ежедневно да ходя с дънки на училище. Събитията стремително се развиваха, един дядка от градчето вече се беше обявил за николапетковист и партийният секретар всекидневно скърцаше със зъби по-страшно от грешниците в Дантевия „Ад“. Вероятно заради ходенето на работа с дънки, направих дисиденти и невъзвращенци моите първи ученици, 50% от този набор вече уверено строи капитализма в чужбина, децата на някои от тях дори не говорят български език. Така моите дънки, купени от майка ми с връзки от „Валентина“, пропагандираха изгнилия капитализъм вместо зрелия социализъм и се превърнаха в моя дисидентски знак, с който нахълтах в суматохата. По новините все по-често показваха огромния поток от хора, развяващ по софийските площади сините знамена, суматохата се чувстваше дори в нашето забравено от Бога малко градче.

            Другото ми любимо забавление бе да гледам страха и несигурността, които плъзнаха в местната партийна организация. Събираха се ежедневно, уверяваха се, че това ще мине, че животът продължава да се ръководи мъдро от Партията, че тя е мъдра, дори, когато греши, че „историческият“ 10 ноември ще подобри неясно какво. Според мен, те − дъртите номенклатури, си живееха доста добре и всъщност не искаха да си разваля рахатлъка: преброените години до пенсия, големият брой „лекторски“ часове, които все на тях се полагаха, излизането в отпуск точно, когато искат (младите да дежурят през август, те и без това нямат пари и привилегии да ходят на почивка), летуването в станциите на Профсъюзите с единствените карти, отпускани на местното училище, уредената професионална кариера на децата им в подбрани големи градове, осигурено жителство, служба, кариера, закупени неясно как апартаменти (някои имахме само лихвоточки). И изведнъж видиш ли ти – 10 ноември!

            Коравосърдечни, така ми изглеждаха тогава моите възрастни колеги, не всички, имаше и свестни, но да, това е точната дума – коравосърдечни. Коравосърдечни не заради бедността и несигурността, а защото суматохата можеше да им отнеме привилегиите. Този филм гледах до безкрайност през всичките 28 години и четири месеца, които престоях в градчето: „Искаме си привилегиите! Не даваме си привилегиите!“. Но тогава все още не бях загубила младежкото си безгрижие, радвах се на новите сини времена, леко ми беше на сърцето, гълтах неограничено количество вестници, възторгвах духа си, следях митингите, припявах новите сини хитове, вярвах, имах надежди, уверено вървях напред в суматохата.

            Вече не ме канеха на безкрайните заседание на партийната организация в училището, но в междучасията дочувах, кой е най-правоверният комунист и кой най-горещо защитава член първи на Конституцията. Пари им под краката! – радвах се аз. Вечерта на 14 декември гледах митинга, който събраха седесарите, за да го съборят този пусти първи член, който толкова много обичаха моите правоверни колеги – комунисти. Кой да ти каже, че само след година и половина двамата докладчици, който ревяха с пълно гърло: „Сакън, не даваме го, член първи!“, ще станат най-яростните седесари в градчето. Тогава разбрах, че трябва да бъркам по-надолу под капите на комунистите, за да съм сигурна, че в тях наистина няма нищо.