И аз живях социализма

И аз живях социализма

            Когато пиша за детството и юношеството, разказът ми винаги е весел. В този разказ липсва последователност, защото мислите ми препускат насам-натам. Тъкмо ги наместя и те се отклонили към друго кътче на спомените. Не знам дали съзнателно или не съвсем, но в забавния разказ от онова време, винаги отнякъде се появява Людмила Живкова. Баща ú Тодор Живков не си го спомням много - много, макар че всеки ден го показваха по телевизора. Спомням си, че хората го наричаха Бай Тошо, вероятно по аналогия с Бай Ганьо. За Бай Тошо и за Бай Ганьо имаше много вицове: и преди, и сега. За него още приживе имаше и един филм „Човек от народа“.

            Може би по-ярките ми спомени са от времето на 10 ноември 1989 г. и след това. Както е модерно да се казва днес: 10 ноември ме изненада. Влязох в аптеката, чух, че по радиото говорят, че сменили Тодор Живков, благодариха му за положение труд и пр. Толкова се изненадах, че веднага излязох. Постоях навън известно време, после пак влязох. Правилно съм чула, по радиото се говореше за смяната на Тодор Живков, за бъдещи промени и пр. Попитах хората в аптеката: Какво става? Спомням си и отговора на един възрастен човек: Животът ни свърши! Нямаше как животът ми да свърши на 23 години, но истината е, че след този ден той бавно и постепенно започна да се променя.     Хубаво е, че все още разказвам за детството, надявам се, че разказът ми е забавен и весел. Та, Людмила Живкова беше по-неразделна част от моето минало, може би защото по-често я споменаваха в училище, вероятно заради Асамблеята, камбаните, 1300-годишнината и пр. Понеже реших, че спомените ми не са достатъчни за един роман, особено публицистичен, като истински сериозен романист се порових из множество книги, разказващи за Людмила Живкова. Най-хубавото на днешното време е свободния достъп до информация и дезинформация, интернет, да пишеш и да разпространяваш написаното, дори да си съвсем обикновен човек. В „лошия“ соц това си беше лошо – достъп до писане имаха избраниците.

            Около семейство Живкови е натрупан огромен брой книги, филми, телевизионни поредици, публикации в сайтове и др. Почти едно лято ми трябваше да чета и подбирам фактите, които да използвам в моя настоящ роман. Така попаднах на една книга „Български държавници 1944 – 1989“. Заглавието обещаваше справедливост чрез думата „държавници“. Статията за Людмила беше написана от Илияна Марчева и беше озаглавена „Просветеният абсолютизъм“. (Марчева, И., „Просветеният абсолютизъм“ в „Български държавници 1944 – 1989“, София, „Скорпио“, 2005) Дамата имаше право на свое мнение, както аз – на мое, затова зачетох с интерес. Според авторката държавният социализъм не успява да надделее в икономическото съревнование със Запада по задоволяване на материалните потребности на населението, затова акцентът върху духовността се оказва подходяща защита срещу неблагоприятни сравнения. Виж ти, а аз се чудех откъде у мен това интелектуално самодоволство и чувство за превъзходство заради натрупани много никому ненужни знания. Оказва се, че наистина съм била програмирана. А аз нали си бях зубрачка, съм усвоила всичко, затова сега хич не мога да се интегрирам в новото време.

            Та така, в началото на 70-те години, когато тръгвам на училище се приема програма за изграждане на развитото социалистическо общество (термин заместил комунизма), което предполага да се работи и за формирането на съзнанието на новия човек – строител на това общество. Четиридесет и пет години по-късно аз – готовият продукт, отлично формираната в училище и в обществото всестранно развита личност, този най-съвършен, най-зрял, най-интелектуален продукт на зрелия соц, с гордост и умиление сядам да посрещам туй чудо европредседателството. Наздраве за устойчивостта на софтуера ми, който до днес ме ръководи!

            Оказва се, че освен, че съм имала късмет да ме възпитава Людмила Живкова, не Биг Брадър, съм имала късмет и на основни политически събития. Мирното съвместно съществуване между държавите с различен обществен строй е допринасяло онова време да не е толкова „лошо“ и достатъчно спокойно. Според Марчева в края на 70-те и началото на 80-те години Живкова вплита своето име и енергията на подвластните ú институции в няколко начинания със стратегическо значение в обществения и културния живот – стартира Комплексната дългосрочна програма за естетическо възпитание, която трябва да съдейства за изграждането на многостранно развити, а в перспектива – всестранно развити личности, Международната детска асамблея „Знаме на мира“, както и всенародните чествания по случай 1300 години от основаването на българската държава. Тези инициативи са изцяло повлияни от религиозните убеждения на Живкова и носят белега на идеите на Бялото братство, на Тайното учение на Блаватска и на нейните последователи семейство Елена и Николай Рьорих.

            На детските фестивали в България са се срещали и опознавали бъдещите творци на XXI век: млади художници, поети, композитори, певци, артисти. Идеята била не да се състезават, а да се опознават, да работят заедно, хуманно, в полза на обществото. Те да са бъдещите политически и духовни лидери, бъдещите хуманисти, които ще отстояват ценностите на красотата и изкуството, ще се противопоставят на войната и разрушенията, ще носят кълновете на планетарното съзнание.

            Със същата жар тя подготвя и тържествата по повод 1300-годишнината от основаването на българската държава, като издейства от ЮНЕСКО международно честване на този юбилей. Водена е от разбирането, че ще съдейства на лансираната от нея политика за международни културни мероприятия, които да разкрият еднаквите исторически корени, връзки и явления в отделните култури, без да се обезличават и унищожават националната идентичност и приносът на отделните народи в развитието на цивилизацията. (пак там)

            Ето ги основните постулати на моята програма, която ме прави днес изключително непрактична. Времето е друго, децата се учат да са конкурентноспособни, да се състезават, защото така доказват своята пригодност за новия, добър живот. Динамичното им детство ще ги отведе към още по-динамично бъдеще, в което ще трябва да се доказват ежедневно, да сменят няколко професии, да учат, да знаят. Затова ще им посветя моя роман, да знаят, че родителите им, особено бабите и дядовците им са живели в едно по-различно време, определяно от много идеолози като „лошо“, „тоталитарно“, обаче за мен, за нас то беше спокойно, ведро, щедро, усмихнато и незабравимо. Но един ден съвсем неочаквано дойде революцията.