Да не стане като с фолклора?

Българският фолклор започва да навлиза в училищното образование още през XIX век, когато се създават първите български светски училища. Още от средата на XIX век се реализира усилена събираческа дейност на народните песни, приказки, пословици, обичаи и легенди. Изучавайки ги в училище, разбира се, не по начина, по който се изучават днес, се изгражда чувство за национална принадлежност. Особено важна е ролята на българските възрожденци и учители, които използват фолклора като средство за национално пробуждане и изграждане на самосъзнание. Народното творчество се възприема като доказателство за самобитността и историческата памет на българския народ.

След 1878 г. тази задача постепенно отслабва, защото вече съществува българска държава. Фолклорът започва да се използва повече като образователен и културен материал – за изучаване на езика, литературата, историята, традициите и нравствените ценности. Разбира се, ролята му на национален идентификатор никога не губи значението си. Продължава събирането и публикуването на народни песни, приказки, обичаи и вярвания. Това също влияе върху присъствието им в училищното образование.

През социалистическия период, особено през 50–60-те години на ХХ век, българският фолклор става част от официалната културна политика и получава нова идеологическа функция. Преди 1944 г. фолклорът обикновено се свързва с нацията, традицията и народната култура. При социализма тези значения не изчезват, но се пренасочват и преформулират. Държавата започва да представя фолклора като култура на народа. И ако се чудите кой изключва интелигенцията от народа, това са точно комунистическите управници. Тази тенденция продължава да съществува и до днес. Нещо повече чрез фолклора се гради идеята за колективността, за единството между народа и социалистическата държава. Фолклорът се вижда като една от „прогресивните“ традиции на народа. (Замислете се за контекста на думата „прогресивен“ в името на една партия днес и ще стигнете до своето заключение.) Същевременно се прави подбор – някои елементи от традиционната култура се насърчават, а други, особено свързаните с религията, църквата или „суеверията“ (а всъщност „поверията“) са изтласквани или интерпретирани критично.

През 60-те години започва мащабно институционализиране и сценично представяне на фолклора. Народната култура вече не е само нещо, което се събира и изучава. Тя се организира, поставя се  на сцена, представя се като официален образ на „българското“.

Тук се появява един много интересен парадокс. Държавата едновременно съхранява фолклора и го променя. Тя събира автентични песни, носии, танци и обичаи, но ги изважда от естествения им контекст и ги превръща в представителна култура – ансамбли, фестивали, концерти, училищни прояви и официални празници.

През 60-те години на ХХ век държавата вече активно развива туризма, тъй като има необходимост от валута извън рублата. Затова съм писала в друга статия. Така фолклорът става част от културната политика и от изграждането на определен образ на българската идентичност. Промяната тогава в изучаването на фолклора е съществена. Учениците не просто изучават народното творчество като наследство. Чрез него те са възпитавани в определени представи за труд, колектив, народ, родина и социалистическо общество. Или фолклорът при социализма вече не е национална култура, а народна. Той е автентично наследство, но и народна култура, която се служи на борбата на социалистическата държава със Запада.

Държавата не просто забранява Запада, а изгражда идеологическа опозиция между „българското/народното“ и „чуждото/западното“, като музиката е един от най-видимите терени на тази политика. Най-просто казано, държавата противопоставя хорото на джаза, още повече на рокендрола, защото те са част от глобалната западна популярна култура. За комунистическата власт те са проблематични, защото идват от САЩ и Западна Европа, носят различен модел на младежка култура и поведение, свързват се с индивидуализъм, модерност и културна свобода. Но държавата не спи, противодейства като създава културни модели чрез фолклора, които изцяло може да контролира. (Сега да не се чудите защо пред Народния театър се играят хора. Това е част от идеологията на прииждащия съвременен консервативен национализъм. В цялата статия напълно умишлено избягвам да анализирам пропагандата, задоволявам се само да я споменавам мимоходом. Разбира се, че съм наясно, че тя е съществен елемент в анализа на съвременността.)

Разбира се, социалистическата държава през 60-те е много по-мъдра от съвременните български консерватори. Тя добре разбира следното: няма как да се противопостави напълно на западното влияние, по-добре е да го опитоми. Така се ражда модерния български джаз и новата рок култура, символ на която са „Шурците“ например.

В този контекст разполагам идеята на днешните консерватори, първо ГЕРБ, а сега ПБ,  които искат да наложат изучаването на „религия и добродетели“ без дебат, без да успокоят уплашените от индоктринация родители и либералната част от общество. Но те дори не ползват добре изпитания модел от 60-те години на ХХ век. Връщат се по-назад, към едни репресивни времена, в които всичко се налага насила. Това е една от причините, поради която „религия и добродетели“ няма да постигне целите си. Трябва ясно да се каже, че либералните хора са наясно, че настоящите консерватори използват „религия и добродетели“ като опит за сплотяване на консервативния лектора, с ясното съзнание, че предметът не се вкарва в учебната програма, за да възпитава подрастващите, а с ясни политически цели. Още повече те трябва и да съзнават, че нямат единни индоктринирани учители, които да се справят толкова успешно, колко учителите през соца.

Но да продължим напред с идеологизацията на фолклора. През 90-те настъпва доста рязка промяна. След края на социализма фолклорът постепенно губи ролята си на официално държавно идеологическо средство. Започва преосмислянето му в един по-свободен свят. Почти цяло десетилетие никой не се интересуваше от фолклора. В читалищата се запази идеята от 60-те години на ХХ век да се проучва и съхранява „автентичното“ наследство. Държавата спорадично подкрепяше тази идея чрез съборите за народно творчество, които продължиха да съществуват по инерция, без да им се зададе нова идеологическа рамка. Напр. съществуваше без прекъсване „Златната гъдулка“ в Русе, която беше създадена преди 1989 г. Съществуваше и съборът в Копривщица, ако се намереха пари, разбира се. Съществуването на тези фестивали свърши нещо добро, въведе линии на разграничаване на „автентичен“ фолклор, според академичните разбирания, но изградени по методиката от 60-те години на ХХ век, от сценичния фолклор, създаван и оформян от ансамблите. Търсенето на автентичност често се свързва с желание да се възстанови или открие нещо, което социализмът е идеологизирал, това не беше лоша идея.

В началото на XXI век се появи новата национализация на фолклора. Това, че той вече не е социалистически, не означава, че стана идеологически неутрален. В учебните програми след 1989 г. започва постепенно дистанциране от идеологизираното социалистическо образование. Фолклорът остана в учебните програми, но вече не като инструмент за възпитание, акцентът се измести към културното наследство, националната идентичност и съхраняването на културната памет.

Тук ЮНЕСКО имаше огромно значение. През 2003 г. бе приета Конвенцията за опазване на нематериалното културно наследство. Тя насочи вниманието към устните традиции, музиката, танците, обичаите, дори знанията и уменията, които се предават между поколенията. България ратифицира конвенцията през 2006 г. (Тогава работех като началник на отдел „Образование и култура“ в община и разказвам спомени.) Това постепенно промени и публичния език за фолклора, той вече не е само „старо народно творчество“, а наследство, което трябва да бъде идентифицирано, документирано, опазено и предадено. Това беше най-доброто, което се случи на фолклора в моя трудов път.

Когато кажем „наследство“, сякаш предполагаме, че просто пазим нещо, което вече съществува. Но в действителност някой трябваше да реши: коя песен е „автентична“, кой обичай трябва да бъде съхранен, коя версия на даден обичай е „правилната“, кой има право да го представя, какво трябва да бъде включено в учебната програма, кое е местно и кое може да бъде представяно като „общобългарско“. Връщам се малко назад, за да кажа, че през 90-те години на ХХ век бе разбита, по-скоро спря да се поддържа системата за „духовно развитие“, изградена през 80-те години на ХХ век, още по времето на Людмила Живкова. Тази система освободи читалищата от опеката на подготвени професионалисти, които казваха кое е „автентично“, кое как да се прави и пр. От една страна това беше добре, от друга – не съвсем. Ако читалищата искаха да продължат след десетилетие прекъсване работата си, позната им от предходните десетилетия, трябваше сами да наемат специалисти или да се консултират с музеите. Преминавайки към общините читалищата бяха освободени от своята ръководна структура, която ги контролираше. Това от една страна беше добре, даваше им някаква свобода, от друга – зле, попаднаха на некомпетентни и незаинтересовани ръководства в общините. Просто механизмът стана различен. И още нещо много важно, фолклорът започва да се „продава“, фолклорът се превърна в поп култура. Това е аспектът, който много повлия на съвременното развитие на фолклора.

Или през XXI век фолклорът стана не само наследство, но и туристически ресурс, културен продукт, фестивална атракция, през първия период на действие на оперативните програми на ЕС стана и елемент от брандирането на региони и България, т.е  част от културната икономика. Така стигаме до една почти обратна ситуация спрямо социализма, социалистическата държава използваше фолклора, за да възпитава; съвременната държава и културният сектор го използва и за да представят, съхраняват и популяризират България. (Да, знам, че този процес започна през социализма.) Някъде там, след 2004 г. бе сменена учебната програма в прогимназията и фолклорът изчезна напълно от училищното обучение. Остана само в часовете по музика, но и те в един период бяха сведени до минимум, после – частично възстановени. Днес в програмата по музика за прогимназията се изучават музикално-фолклорните области, но изучаването на словесен фолклор липсва от учебните програми по литература. Програмата по музика в средното училище също дава добра представа за ролята на фолклора в популярната култура, в джаза и пр.

И най-интересното е, че фолклорът не се променя толкова, колкото се променя начинът, по който обществото го „чете“. Една и съща народна песен може да бъде представена като доказателство за националния дух през Възраждането, като „народна“ култура през социализма и като „нематериално културно наследство“ днес.

По-интересният въпрос, който ме занимава напоследък, е как определен тип публично представяне на фолклора може да превърне културното наследство в инструмент за някаква идеология – национална и/или националистическа. Има няколко процеса, които се наслагват. От „съхраняване“ към „изпълняване на българското“. При много съвременни танцови клубове фолклорът вече не е просто нещо, което се изучава. Той се превръща в практика на идентичността: „Аз танцувам български хора, следователно пазя българското.“ Това само по себе си не е проблем. Проблемът започва, когато от него се направи следващата стъпка: „Това е истински българското,  следователно то е по-ценно/по-правилно от чуждото.“ Тогава фолклорът вече не е културно наследство, а маркер за принадлежност.

Фестивализацията. През последните десетилетия се появиха фестивали, събори, празници на местни продукти, фолклорни състезания и сценични прояви. Те могат да чудесен начин за сплотяване на общностите, особено в малките населени места/общини, но често създават стандартизиран образ на „традицията“. Това вече не е същото като живата традиция, която някога е функционирала в конкретна общност и конкретен ритуален контекст. Даже не е „автентичния“ фолклор, според разбирането от 60-те години на ХХ век, нито според разбиранията, налагани от ЮНЕСКО. Ироничното е, че докато говорихме за „автентичност“, всъщност произведохме нова версията на „традицията“, „българското“ и най-страшното – „българщината“.

Държа да кажа с цялата сериозно на твърдяното от мен. Голяма вреда на фолклорното наследство нанесоха пенсионерските клубове, които започнаха да тиражират собствени представи за фолклор, автентичност и традиция, както и флиртуващите с тях политически партии, особено ГЕРБ.

Националистическият обрат. Фолклорът през XXI век беше освободен от социалистическата идеология, но беше идеологизиран повторно по друг начин. Той превърна културната разлика в йерархия: не просто „ние имаме това наследство“, а „нашето наследство показва кои сме ние и защо трябва да се пазим от другите“. А училището е важният терен, на който произволно се правят подобни твърдения, преди всичко от недобре подготвени учители. В българското образование вече има/винаги е имало (с кратко объркване през 90-те) силно присъствие на идеи като национална идентичност, традиции, културно наследство и българска култура. Аз разбирам, че с въвеждането на „религия и добродетели“ вероятно не предстои въвеждане на една-единствена националистическа концепция, но сигнализирам, че такава опасност е възможна. Ако едно дете научи хоро и научи, че то е част от историята на определена общност — това е добре. Ако научи, че „българинът по природа е еди-какъв си, истинските българи правят еди-какво си, а чуждото е заплаха за нашата култура“ — това вече е съвсем друго.

Фолклорът в българското общество не премина просто от „идеологизиран“ към „неидеологизиран“. По-скоро сменяше идеологиите, чрез които е интерпретиран — възрожденска, социалистическа, постсоциалистическа културно-наследствена, а в някои съвременни контексти, етнонационалистическа. Това е опасно, освен дето е подвеждащо и няма нищо общо с академичното познаване на фолклора, което се знае от много малко личност, вкл. младите учители са изключително зле подготвени по темата.

И от тази гледна точка виждам опасността от въвеждането на предмета „религия и добродетели“. Плашещо е, ако религията и добродетелите последват идеологизацията на фолклорното наследство. Потенциално проблематично е кой определя „доброто“, чрез какъв културен разказ и с каква степен на плурализъм, особено опасно е политизирането на добродетелите.

През май 2025 г. МОН представя концепция за предмет „религия и добродетели“. Според официално представеното предложение се предвижда задължителен час, но с избор между три програми: две религиозни направления и програма „Добродетели/етика“. МОН изрично заявява, че религията няма да бъде задължителна и че нерелигиозната програма трябва да бъде неконфесионална (няма да е православна, католическа, протестантска). Да разбирам, че ще е чиста, академична, етика?

В предложената програма се говорят неща като честност, уважение, съпричастност, смелост, справедливост, трудолюбие и отговорност. Предвиждат се дискусии и житейски казуси, а не оценяване на това дали детето е „добродетелно“.  Тоест на хартия концепцията е плуралистична, а не е „православно възпитание на всички деца“.

Къде според мен е най-сериозният риск?

Той е в самата дума „добродетели“. Защото една задача по математика може да бъде проверена, вярно ли е решена или не. Историческо събитие може да бъде доказано или опровергано. Но когато държавата каже: „Ние ще възпитаваме децата в добродетели“, тя неизбежно влиза в територията на моралното формиране на личността. И тогава възникват въпросите:

Кои добродетели?
Кой ги избира?
Как ги определя?
Какво се смята за „правилен“ начин да бъдеш добър човек?
Какво се случва с човек, който не споделя дадена ценностна система?

И тук връзката с фолклора става много интересна. „Това са българските традиции, следователно това са българските ценности, следователно това са правилните ценности.“ И това вече е много силна идеологическа конструкция. Например, ако народното хоро бъде представено като културно наследство — чудесно. Ако от него се направи изводът: „Българинът е колективен, традиционен, патриотичен и религиозен човек“, вече сме направили съвсем друга операция. Превърнали сме исторически и културни практики в нормативен модел за човека. Религията прави въпроса още по-чувствителен.

Досега в часовете по история и цивилизации, литература и философия учениците изучаваха и, слава богу, все още изучават християнството като важна част от европейската и световната история и култура. Тогава? Защо е необходим този час, механично вбит като клин в академичното образование на подрастващите. Защо е необходимо това, да кажем, морално-религиозно възпитание? Концепцията на МОН към момента се опитва да прокара разграничение между академичното образование и нерелигиозната неконфесионална програма. Това неясно и неизяснено от програмата разбиване на досега съществуващия модел плаши образованите хора, повечето от които са с либерални възгледи. Съвсем друг е въпросът какво впоследствие ще се случва с учебниците и класната стая. И тук най-важното са учебните програми и учебниците. И, разбира се, подготовката на учителите.

И друго, което трябва да бъде анализирано. В училище учениците изучават универсалните човешки добродетели, как сега тези добродетели ще бъдат вмъкнати в тази концепция? Като национални, християнски, правилни? Проверих актуалните материали на МОН. Има една важна подробност: в официалната концепция от 2025 г. именно „универсалните човешки ценности“ са заявени като основа — честност, уважение, съпричастност, смелост и др. Еддновременно с това МОН твърди, че програмата „Добродетели/етика“ ще бъде неконфесионална и че ще има плуралистичен подход.  Ето тук е голямата неяснота. Защото „честност“, „състрадание“ или „справедливост“ не принадлежат на една нация или религия. Те могат да бъдат разглеждани през християнството, исляма, юдаизма, будизма, античната философия, Просвещението, съвременния хуманизъм и много други традиции. А ги въвежда като отделна дисциплина. Защо?

Универсалността се състои именно в това, че не е нужно да си българин или християнин, за да приемаш тези ценности. „Това, което традиционно сме правили, показва какви сме като народ; това какви сме като народ показва кои ценности са наши; тези ценности са моделът, който трябва да предадем на децата.“ Точно тук съм много критична. Защото историческата традиция не е автоматично морален аргумент. Това, че дадена практика е стара, не означава, че е добра. И обратното — това, че дадена ценност е универсална, не означава, че произхожда от „българската традиция“.

Освен това, МОН казва, че предметът трябва да формира „морални убеждения“, „зряла ценностна система“ и „добродетели“.  Тоест държавата не предлага просто образование за етиката, а и формиране на ценности.  И това е мястото, където според мен трябва да бъде поставен най-сериозният демократичен въпрос: Има ли държавата право да формира ценностната система на детето и къде е границата между възпитание в граждански ценности и идеологическо възпитание?

Фактът, че по предмета не се предвиждат оценки, не отговаря на този въпрос. МОН обяснява, че целта е дискусия и разглеждане на житейски казуси, а не измерване на това дали детето е „добро“. 

Аз бих поставила следните въпроси към всеки бъдещ учебник:

1. Представят ли се добродетелите като универсални или като специфично български?

2. Представя ли се християнството като една от моралните традиции или като източникът на „правилния“ морал?

3. Има ли място за нерелигиозни, хуманистични и философски разбирания за доброто?

4. Може ли ученикът да не е съгласен с дадена ценностна позиция и въпреки това да бъде представен като напълно легитимен член на общността?

Защото едно наистина светско образование не казва на детето: „Ето какъв трябва да бъдеш.“ То му казва: „Ето различните начини, по които човечеството е мислило какъв трябва да бъде човек. Научи ги, сравни ги, аргументирай се и изгради собствена позиция.“ Това би било истинско образование в добродетели, а не просто възпитание в предварително избрани „правилни“ добродетели.