Несериозен разказ за едно пътуване

Вчера беше 1 юли, всяка година на този ден се каним на ходим някъде да посрещнем изгрева на слънцето, всяка година плановете ни се подреждат по друг начин. Традицията да се будува до изгрева на първоюлското слънце е измислена от хипитата, безкрайно симпатични хора, като забравим любовта им към наркотиците. :) В Уикипедия прочетох следното: имволичното посрещане на изгрева е осмисляно като посрещане на ново начало и очакване на по-добро бъдеще от участниците. В по-широк смисъл това е просто начало на лятото. Името на празника се свързва с известната песен July Morning на английската рок-група „Юрая Хийп“ от 1971 г." (bg.wikipedia.org) Ново начало! Хм! Моята орисия явно не е новото, а старото, минало, фолклорът. 
Джулай



Мрачната сутрин, огромните количества дъжд, които се изляха в изминалите дни, не ни изплашиха и ние поехме към аязмото на св. Марина в китната местност до село Каран Върбовка. В отдавна отминалата младост на нашето поколение съществуваше едно изпитание, което всеки трябваше да премине - началното военно обучение. Макар че през 80-те години на ХХ век студената война беше овладяна, царуваше мирното съвместно съществуване между държавите с различен обществен строй, традицията да се пращат всички десетокласници от Русенски окръг в лагера в Каран Върбовка се пазеше, вероятно като част от идеологическото формиране на бъдещите всестранно развити личности. Като на всеки лагер от онова време достъпът до банята беше строго контролиран. Това беше едно от малкото неща, което ми разваляха картината за свят на симпатичното социалистическо детство. Иначе не беше лошо на Военното, както му казвахме: бродехме из горите, за да се учим да се ориентираме неясно с каква стратагическа цел, трамбовахме плаца, макар че бяхме само момичета, а финалното и най-сложно занимание, черешката на тортата, както бихме казали днес, беше стрелбата по мишена с автомат "Калашников", с бойни патрони. 
Чудя се как нашите родители са позволявали хлапета като нас да стрелят с "Калашников". После се сетих, че никой не ги е питал, не са имали избор. А и във всички училища тогава цареше строг ред и дисциплина, боравенето с оръжие си беше солидно контролирано, а и не помня да съм слушала градски легенди за сакатлъци на НВО. Мислех да щракна една снимка на стария лагер, портата беше отворена, имаше табела, че ще се прави някакъв ремонт, беше започнало изсичането на прораслата растителност. След дъжда обаче всичко беше потънало в кал, сградите се кокореха изтърбушени и сърце не ми даде да снимам нещо толкова грозно и зловещо с новия  фотоапарат.
Чудните скали трудно се виждат сред зеленината

Пътуването до аязмото си беше сериозно изпитание, защото от Русе до Две могили никъде не видяхме табела, сочеща пътя за село Каран Върбовка. Открихме я в центъра на града, а и всъщност ние предварително бяхме събрали информация, че тя се намира там, както и указание да я следваме "все направо". На първия разклон вече бяхме разколебани за валидността му, но продължихме повече по  усет, отколкото по някакъв друг ориентир. :)  Живяла съм дълги години в  подобна община и изобщо не се изненадах, че буйната зеленина стесняваше пътя до минимум, и налагаше внимателно взиране през листака, за да се проследят указанията на малкото налични табели.
Общините Две могили и Иваново са много красиви, хълмисти, опасани с чудни скали, с някога големи и китни села. Но красивите скали само се мяркаха през гюрлюците и дразнеха страстта ни да се снимаме на чудни места. Разбира се, не се изненадахме,  така е във всички селски общини в страната. Моите обиколки по фолклорни събори и по малко познати места отдавна са изградили точната ми представа  за настоящото живеене в малките общини в страната, туристическите са някакви изключения. Друга привилегия на провинциална България, отдалечена от магистралите, е слаломът между дупките, за които съм разказвала в не една писаница. Това модерно спортно шофиране  отдавна е опровергало самохвалните изказвания на любимия ни премиер за напредъка и подобряването на инфраструктурата на страната ни, горд европредседател до онзи ден. Истината е, (НЕ)уважаеми г-н Премиер, че такива като мен любители на древността, на старите тракийски светилища, на фолклорните събори, и на прочие немодерни занимания, с право могат да твърдят, че това, което е построил соцът, ни служи вярно в 30-те години "демокрация", и ще продължава да го прави до и след края на мъдрото Ви управление, въпреки че изглежда като лунен пейзаж. Особеното това се отнася за онези жители не неразумни общини, които си избират произволно кмет, без да се съобразяват с указанията на мъдрия Цв. (Не героят от "Скъпи наследници", онзи, чието име не трябва да се споменава! :) )
Ако все пак общинският кмет в такава малка община си направи труда да коси банкета на пътищата от четвъртокласната пътна мрежа и да употреби разумно държавната субсидия за основен ремонт, това си просто подвиг. Докато коси в единия край на общината, в другия - растителността бързо възстановява надмощието си. Може би затова кметовете не си правят труд да поддържат тези забравени от бога пътища. Ако пък "рехабилитира" пътната мрежа с предоставените му 100-200 хиляди лева, в следващите 2000-3000 години ще успее с чутовни усилия да  удовлетвори такива мърморковци като мен.  
Манастирчето
Чешмата с паунчето или райската птица, или пазителката на извора

Разбира се, липсата на табели на път за Каран Върбовка бе компенсирана от налични  сладкодумни жители на община Две могили,  които ни даваха поредното бодро указание: "само направо, само направо". Чувствах се почти като в Йовковия разказ "По жицата": "все по теля, все по теля".
Стигнахме местността, в която е разположен манастира, фестивалът беше започнал, докато ние стремително се спускахме в слалома между дупките. Цареше обичайното спокойствие и ведра атмосфера. Мобилните операторите бяха се опитали да разпрострат обхвата си над свещеното място, доста безуспешно (Слава Богу!).
Като пристигнахме, решихме, че първо е редно да се поклоним на света Марина, да и запалим свещ, затова продължихме към манастирчето и там: О, Боже, чудо, веднага усетихме ползата от оперативните програми! С помощта на метална ограда църквата и манастирският комплекс най-после представляват едно цяло. Църквата беше обновена, стенописвана, старата чешма беше съборена, беше изградено някакво осмоъгълно чудо, с паунчета, което не знам какво имитираше, затова реших, че е опит да се копира градежа на Колю Фичето в Соколския манастир. Определено по здравина копието не можеше да съперничи на оригинала. Коритата, облицовани с плочки, бяха съборени вероятно от снеговете през зимата, а ремонтът е извършен само преди три години.  Паунчето приех като част от някаква нова естетика, като напомняне за рая или нещо подобно. Разбира се, оперативните програми изискват всички места, които се ремонтират, да са съоръжени с  рампи за хора с увреждания. И тук имаше рампа, и тя беше поредната, която беше предназначена за екстремно спускане на здрави и добре подвижни млади хора, толкова беше стръмна. По нея със сигурност не може да слезе самостоятелно и дори с придружител някой човек с увреждания. Опитът щеше да е самоубийствен.
Църквата, аязмото, липсващия олтар и старите икони

Църквата блестеше в ярките си цветове, старите икони, вероятно от олтара, бяха изложени за поклонение, а той липсваше. Много не съм веща в православната вяра, обаче ми се струва, че в миналото църквата имаше олтар. Аязмото беше обновено, нов, по-спретнат градеж, стъклен похлупак, виждаше се помпата, която отвежда водата навън към чешмата. Стенописът от купола се отразяваше в нея и придаваше загадъчност, тържественост и мистичност на мястото.
Отражение в свещените води

Отдадохме почит на света Марина, погледахме фестивала, отличен както винаги, хапнахме кюфтенца на серигията и поехме обратно към града. Тогава съдбата, която според Каравелов, е доволно вятърничава жена, направи така, че на първия завой да няма табела и наблизо за наше удобство да не се намира нито един гражданин на община Две могили, който да укаже посоката, по която трябва да пътуваме "все направо". Затова подобно на Йовковия герой поехме по път, който води към село. Сред превзелата всичко зеленина, се червенееха покривите на къщи, и ние следвахме тези късчета цивилизация, за да се доберем до заветната табела. Скоро тя се белна пред нас и ни уведоми, че това е село Кацелово - столицата на хърцоите. Преди петдесетина години селата от община Две могили със сигурност са имали доста жители, личат старите обществени и частни сгради, градени с надежда да се ползват от повече от едно поколение. Но... 
Самодеците от Плевенското село Божурица
Добруджанци

В Кацелово поредният сладкодумник, който в жегавия следобяд се намираше на улицата, извън хладните стаи на дома си, ни упъти по следния начин: "все по завоите, все по завоите". Завоите бяха компенсирани с красива панорама, окъпана от дъжда и погалена от лъчите на новото слънце. Спряхме да се снимаме в слънчогледите на кооперацията, с надеждата, че няма да ни погне някой частен патрул. Чудех се, как щеше да се развие сюжета на "Другоселеца", ако в онова време е имало частни охранители. Докато каже, че кончето му е болно, селякът вероятно щеше да се търкаля до болното животно с изпотрошени кокали. Слава Богу отникъде не изникна джип с дебеловрати момчета и ние се полюбувахме на красивите хълмове, блестящи в зелено и златно.

Следващото село, което се изпречи пред напразнотърсещите ни ориентири очи, беше Нисово. Чудните скали създаваха усещане, че сме попаднали на някакво много тайнствено и необикновено място. Спряхме колата пред една къща, нещо толкова обичайно в миналото, и тръгнахме да търсим място за снимки пред чудните скали. Посрещна ни яростен кучешки лай от ляво, а от дясно се простираше бетонна ограда на  имение, опасано с камери за видеонаблюдение. Набързо нащракахме снимките, видяхме Лома мътен от многото дъждове, и побързахме да се върнем в кола, за да не изскочат от някъде други дебеловрати момчета. Тъкмо да се качим  и да продължим да търсим пътя за Русе, от една къща изскочи човек, който яростно започна да крещи: Какво търсите тук? Не виждате ли, че това е частна собственост? Махайте се, махайте се! Това е частна собственост, това е частна собственост! Явно лаят на съседското куче беше го събудил от следобедната дрямка и той си отмъщаваше като крещеше в екстаз. 
Чудните скали

Ще пропусна народопсихологически изводи, които си направих на ум, защото са доста произволни и не особено любезни.  :) Тръгнахме към Русе, доволни от чудесния ден, от срещата с обикновените хорица и тяхната страст да се изявяват до последните дни от живота си на фестивали. Бързо забравихме вряскащия чичко и всички освен шофьора се  вдълбочихме в екраните на мобилните си телефони. Почти не обърнахме внимание на село Щръклево и решихме да пием кафе на "Русенското шанче". То ни посрещна с възторженодецибелен кючек и тълпа мятащи се в бурни танци мургави съграждани. Сходна картинка ни очакваше в кв. "Дружба". Мислено се зарадвах, че във "Възраждане" може да има гаден въздух от "Монтюпе", но със сигурност липсват трелите на високодецибелните кючеци.  
Милата старица, която ми позира заради синчаното цвете,
се оказа на 82 години и лауреатка на множество фестивали

Та това е нашата България днес, драги ми читателю, потънала в бурените и руините на миналото, псевдовъзстановявана по оперативните програми на ЕС, с липсващ Моканин, с любезни и не съвсем любезни самодоволни собственици на имоти и със заставящи ни да им търпим хиатусите малцинства. 
Затова ли ходя из България, това ли искам да видя? - питах се аз - Има и други места. И друга България. Дали?
Тази сутрин разбрах, че е починал Божидар Димитров, сетих се за желанието му да възкреси Голямата Базилика и си казах: Бог да го прости! Сега е там при Него и ще трябва да му обяснява защо се захвана да кепази руините на един от Неговите най-стари домове. Толкова с моя разказ за новите традиции и остатъците от миналото!
Скъпи читатели, купувайте си джпиеси! Ако ние имахме такъв, и ако имаше покритие на мобилните оператори навсякъде в района, този разказ нямаше да се роди.

От "Новите истории от вчера"

Коментари

Популярни публикации от този блог

Добре дошли в Странджа!

Билките и техните магии за любов и раздяла

Бразая в селата Батин, Горно Абланово и Екзарх Йосиф