Трябва ли да сме андрешковци?
Мнение - можело е животните в Странджа да бъдат спасени
Спомняте ли си Андрешко, този симпатичен герой на Елин Пелин, който остави съдията в блатото, за да помогне на своя съселянин да скрие житцето си, за да има с какво да изкара зимата. Този любопитен разказ винаги е привличал литературната критика и в стремежа си да направи много и различни прочити, тя е изговорила почти всички възможни варианти за отношението между човека и държава, всички възможни, че даже и невъзможните.
Днес докато четях за съдбата на животните в селата от любимата ми Странджа, си казах, че взаимоотношенията на човека с държавата, винаги ще бъдат такива като между Андрешко и съдията - отношения на взаимно незачитане и неразбиране, а съчувствието и съучастието между хората винаги ще са стихийни и безполезни. Много шум за нищо. Това си е нашето българско живеене. (Елин Пелин не разказва какво прави съдията, когато все пак се измъква от блатото.)
Независимо дали е социалистическа или капиталистическа държавата винаги ще налага правилата на общо живеене между хората по сходни начин. Правило - нарушение - санкция. Просто властта се налага със сила. Работила съм в община, била съм държавен служител, организирала съм работата в един особено чувствителен сектор - образование, култура, социални дейности. В годините на "демокрацията" нашата държава наложи един куп нови промени, свързани с новия начин на живот. Много често тя правеше това доста стихийно, понякога необмислено, почти винаги без обществен дебат, понякога твърде късно, след като е създадена някаква негативна практика. Налагало ми се да направя работещи непопулярни и не особено добре обмислени от държавата промени. Дори, когато напълно не съм одобрявала дадена законова недомислица, работата ми е била да я накарам да работи. Това работят държавните служители - изпълняват държавните разпоредби. Държа да кажа, че имаше времена, в които държавата искаше да знае как хората приемат даденото нововъведение. Никога не съм пропускала да напиша мнение, стига да е имало, кой да го подпише. Защото държавният служител пише, но подписът е на политическото лице, което е овластено да носи отговорността.
Стремила съм се да обяснявам подробно на хората защо и как се случва това, кой носи отговорността, дори съм твърдяла, че след определен брой месеци, ще стане ясно, че това нововъведение е неработещо, и отново ще има някаква промяна. Винаги съм излизала права. Подробно и без да се уморявам съм повтаряла едно и също на всеки, дощъл в кабинета ми за отговор. Получавала съм много малко разбиращи граждани и огромен брой неискащи да разберат друга освен собствената си правда. (Тук визирам промени, които съм определяла като правилни, затягащи контрола и пр., работещите, добрите промени.) Просто една голяма част от хората са такива: не искат да разберат нищо, което им вменява някакви задължения, или, не дай Боже, ако нарушава личното им удобство. Почти всички неразбиращи хората винаги са търсили изключението и какво да направят, че законовата промяна да ги подмине. Тях, лично! Не обществото! Тях. Лично.
Ветеринарните лекари, които трябва да евтаназират животните, със сигурност не са щастливи да го направят. Минават по черни пътища, малко обясняват и според писанията по сайтове и във фейсбук, проявяват жестокост. Вероятно поведението им изглежда така отстрани, може пък те самите да носят отговорност за неумението си да контактуват с хората. Няма как да се ориентирам каква е истината само от написаното. Разбирам и собствениците на животни, които възприемат ветеринарите като безсърдечни хора, които съсипват живота им. Вероятно това е тяхната лична правда.
След появата на снимките на избитото стадо, фейсбук обществото се яви в образа на Андрешко и поиска да остави ветеринарите в блатото. Тази сутрин новините ми бяха пълни със снимки на убитите животни или на тези, които ще бъдат убити, или на мили картинки на агънца и козички.
И какво от това? Как това обществено съчувствие ще помогне да не бъдат евтаназирани последните животни в засегнатия район? И трябва ли да бъдем Андрешковци? Дали с това ще помогнем на хората, които ще изживеят ужаса на жестокостта животните им да бъдат насилствено умъртвени пред очите им? Жестокост ли е това или грижа за безопасността на хората?
Ако аз съм собственик на животни, които ще бъдат убити, ще кажа, че това е огромна и несправедлива жестокост, и вероятно никога няма да го преживея. Споменът за гледката ще ме стряска докато съм жива.
И какво от това? Как това страдание ще ни помогне да тръгнем напред? Работещо ли е изискването на ЕС животните в засегнат от дадена болест район да бъдат умъртвявани до крак? Или има и други възможности?
Спасихме кравата Пенка. Обаче с писане във фейсбук ще спасим ли овцете и козите на хората?
Или отново просто изразяваме съчувствие. И как помага това на засегнатите стопани?
Не е ли верният въпрос: какво да направим като общество, че подобно нещо да не се повтаря?
Започнах с един линк, водещ към статия, която сочи, че животните е можело да бъдат спасени. Вярно ли е твърдяното от автора? Или не? И ако не е вярно, той ще понесе ли отговорността за написаното и за напразните надежди, дадени на хората.
Страшно много въпроси. Кои са верните отговори?
Докато не ги открием, всички ние сме просто андрешковците на съвременното стихийно фейсбук съчувствие. Безполезно съчувствие!
От "Грозни демокрации"
Спомняте ли си Андрешко, този симпатичен герой на Елин Пелин, който остави съдията в блатото, за да помогне на своя съселянин да скрие житцето си, за да има с какво да изкара зимата. Този любопитен разказ винаги е привличал литературната критика и в стремежа си да направи много и различни прочити, тя е изговорила почти всички възможни варианти за отношението между човека и държава, всички възможни, че даже и невъзможните.
Днес докато четях за съдбата на животните в селата от любимата ми Странджа, си казах, че взаимоотношенията на човека с държавата, винаги ще бъдат такива като между Андрешко и съдията - отношения на взаимно незачитане и неразбиране, а съчувствието и съучастието между хората винаги ще са стихийни и безполезни. Много шум за нищо. Това си е нашето българско живеене. (Елин Пелин не разказва какво прави съдията, когато все пак се измъква от блатото.)
 |
| Моя милост на странджански път в странджанска гора. Снимката е моя, за да привлича повече отваряния и прочити. |
Независимо дали е социалистическа или капиталистическа държавата винаги ще налага правилата на общо живеене между хората по сходни начин. Правило - нарушение - санкция. Просто властта се налага със сила. Работила съм в община, била съм държавен служител, организирала съм работата в един особено чувствителен сектор - образование, култура, социални дейности. В годините на "демокрацията" нашата държава наложи един куп нови промени, свързани с новия начин на живот. Много често тя правеше това доста стихийно, понякога необмислено, почти винаги без обществен дебат, понякога твърде късно, след като е създадена някаква негативна практика. Налагало ми се да направя работещи непопулярни и не особено добре обмислени от държавата промени. Дори, когато напълно не съм одобрявала дадена законова недомислица, работата ми е била да я накарам да работи. Това работят държавните служители - изпълняват държавните разпоредби. Държа да кажа, че имаше времена, в които държавата искаше да знае как хората приемат даденото нововъведение. Никога не съм пропускала да напиша мнение, стига да е имало, кой да го подпише. Защото държавният служител пише, но подписът е на политическото лице, което е овластено да носи отговорността.
Стремила съм се да обяснявам подробно на хората защо и как се случва това, кой носи отговорността, дори съм твърдяла, че след определен брой месеци, ще стане ясно, че това нововъведение е неработещо, и отново ще има някаква промяна. Винаги съм излизала права. Подробно и без да се уморявам съм повтаряла едно и също на всеки, дощъл в кабинета ми за отговор. Получавала съм много малко разбиращи граждани и огромен брой неискащи да разберат друга освен собствената си правда. (Тук визирам промени, които съм определяла като правилни, затягащи контрола и пр., работещите, добрите промени.) Просто една голяма част от хората са такива: не искат да разберат нищо, което им вменява някакви задължения, или, не дай Боже, ако нарушава личното им удобство. Почти всички неразбиращи хората винаги са търсили изключението и какво да направят, че законовата промяна да ги подмине. Тях, лично! Не обществото! Тях. Лично.
Ветеринарните лекари, които трябва да евтаназират животните, със сигурност не са щастливи да го направят. Минават по черни пътища, малко обясняват и според писанията по сайтове и във фейсбук, проявяват жестокост. Вероятно поведението им изглежда така отстрани, може пък те самите да носят отговорност за неумението си да контактуват с хората. Няма как да се ориентирам каква е истината само от написаното. Разбирам и собствениците на животни, които възприемат ветеринарите като безсърдечни хора, които съсипват живота им. Вероятно това е тяхната лична правда.
След появата на снимките на избитото стадо, фейсбук обществото се яви в образа на Андрешко и поиска да остави ветеринарите в блатото. Тази сутрин новините ми бяха пълни със снимки на убитите животни или на тези, които ще бъдат убити, или на мили картинки на агънца и козички.
И какво от това? Как това обществено съчувствие ще помогне да не бъдат евтаназирани последните животни в засегнатия район? И трябва ли да бъдем Андрешковци? Дали с това ще помогнем на хората, които ще изживеят ужаса на жестокостта животните им да бъдат насилствено умъртвени пред очите им? Жестокост ли е това или грижа за безопасността на хората?
Ако аз съм собственик на животни, които ще бъдат убити, ще кажа, че това е огромна и несправедлива жестокост, и вероятно никога няма да го преживея. Споменът за гледката ще ме стряска докато съм жива.
И какво от това? Как това страдание ще ни помогне да тръгнем напред? Работещо ли е изискването на ЕС животните в засегнат от дадена болест район да бъдат умъртвявани до крак? Или има и други възможности?
Спасихме кравата Пенка. Обаче с писане във фейсбук ще спасим ли овцете и козите на хората?
Или отново просто изразяваме съчувствие. И как помага това на засегнатите стопани?
Не е ли верният въпрос: какво да направим като общество, че подобно нещо да не се повтаря?
Започнах с един линк, водещ към статия, която сочи, че животните е можело да бъдат спасени. Вярно ли е твърдяното от автора? Или не? И ако не е вярно, той ще понесе ли отговорността за написаното и за напразните надежди, дадени на хората.
Страшно много въпроси. Кои са верните отговори?
Докато не ги открием, всички ние сме просто андрешковците на съвременното стихийно фейсбук съчувствие. Безполезно съчувствие!
От "Грозни демокрации"
Коментари
Публикуване на коментар