Разказ за дъжда, слънцето и свети Илия




            В Русе вали дъжд, аз чакам на спирката, а до мен баба и дете си говорят. Заслушвам се в разговора, защото детето е много изобретателно, говори образно и привлича вниманието ми. Тъй като автобусът се бави, аз нямам други забавления и търся начин да заговоря малкия умник. Като се огледа във всички посоки и не откри нищо интересно, той погледна нагоре и каза:
-          Дядо Боже е тъжен и плаче!
-          Кой те учи на такива глупости – веднага грубо реагира бабата.
-          Свети Илия препуска с колесница по небето, преследва ламята, защото яде житата на хората, и хвърля по нея своите светкавици. Освен това той събира мъглите и облаците в Черно море, там ги заключва и ги отключва, когато си иска, той е светецът, който дава росата и дъжда – захващам да разказвам аз на малчугана. Гледам под око бабата, но тя мълчи и не смее пред възрастен да произнася оценки от рода на „глупости“. Надявам се, че е разбрала урока си, а детето ще бъде оставено на мира да си фантазира.
-        Това приказка ли е? – пита детето.
-        Приказка – отговарям аз усмихната.
-        А от кой писател е?
-       От никой, от народа – детето кимва и аз благославям предучилищното образование, в което все още учителите учат децата, че има и такива приказки от народа.

Снимка - Искра Ангелова

           
Автобусът дойде, аз кимнах на малчугана за довиждане и скочих в него, за да се скрия от дъжда. Докато пътувах си казах, че един ден трябва да напиша приказки за деца, в които да преразкажа легенди, предания и вълнуващи сюжети на народни песни. Толкова са интересни, сигурна съм, че ще спечелят вниманието на децата. Ето това дете, ако не ме беше срещнало случайно на спирката, нямаше да чуе за свети Илия. Разговорът с малчугана ме накара да погледна към небето и да се сетя за светците градушкари. Те са летни светии, лечители са и
св. Пантелеймон, и братята безсребърници Козма и Дамян, и пророк Елисей, и апостол Вартоломей, и св. Вит, и донякъде св. Марина. Свети Илия им е нещо като вожд. Обещавам един ден да напиша нещо за св. Пантелеймон - довършвам на ум въображаемия диалог с малчугана.
          Онзи ден пътувах в друг автобус и се включих в разговор на по-възрастни хора за жътвата. Общи приказки на граждани, откъснали се отдавна от родните села на предците си. Между спирките успях накратко да им разкажа за жътвата днес, вчера и в далечното минало, така, както ми разказваше някога бай Манол. В края на краткия разговор хората ме гледаха с уважение и даже си шушукаха откъде пък знам толкова много, а съм млада (благодаря!).
            Затова ги пиша тези разкази за миналото, защото всеки ден срещам такива хора. Те няма да прочетат изследванията на етнолозите, няма да отидат на лекция в музея, но едно популярно написано текстче в нета, ще им дойде добре. Въодушевена от диалога с малчугана, още в автобуса започвам да планирам разказ за Свети Илия. И той е странджански светец! Или по-точно е сред най-популярните светци в Странджа. Разбира се, свети Константин и света Елена, в чиито християнски образи живеят древните Бог Слънце и Свещената Майка Земя, са най-популярните. Още една двойка светци обаче крие образите на езическите божества – свети Илия и света Марина. И четиримата светии в Странджанско имат различна от общоприетата православна визия. 
            В християнството свети Илия е старозаветен пророк, който се възнесъл жив на небето. Според Валерия Фол в Странджа („Странджа, Света Марина и Свети Илия“, http://www.focus-news.net) образът му наследява черти на хетско ураническо божество, на слънчевия култ и на свещените му места. А те винаги са на високо, на места с прекрасна гледка, обикновено стари, предхристиянски, тракийски свещени места. Свързаността му със Света Марина (в някои легенди те са брат и сестра, в други – любовници) без съмнение показва връзката със слънчевия култ.
            В Странджа всяко село било обградено от всички страни с манастирчета. (Там така казват на параклисчетата, някои построени върху стари езически пещери светилища.) Сред тях задължително има такова, посветено на светеца градушкар. Хората му отдавали почит в деня, посочен от църквата, колели му курбан, а след това следвало веселие. „Най-много параклиси, предимно ориентирани към изток, има Свети Илия - (…) това старо божество, чието име Фол извежда от „най-древния слой на тракийската именна система, т. е. от епохата на трако-хето-лувийските изглоси“. Светокът пази и до днес древните черти на гневливото и страшно божество на слънчевия огън и небесната гръмотевица. Неслучайно името му в Странджа често римуват с почти ругателното прозвище „хаталия“, т. е. поразник, който прави бели. И сега тукашните хора се боят да работят, особено полска работа, на неговия патронен празник и разказват съвсем съвременни, макар повтарящи старинни митологични схеми меморати, в които страшният светок изпълнява съвсем не християнско-милосърдна роля.“ (Диана Радойнова „Феномените на Странджа“, Университетско издателство, 1999 г., стр. 37)
            Многото параклисчета около всяко село в Странджа правели така, че то да има повече от един панаир, не само този, посветен на патрона закрилник, но и на останалите светци. Любопитно е, че в Странджа панагирите са предимно в летния сезон, започват от Гергьовден и завършват по Димитровден. В другите части на страната е точно обратно: зимата е сакралният сезон, лятото – трудовият; съборите започват по Петковден или по Димитровден и продължават до Никулден. Според Диана Радойнова тази регионална особеност в Странджа е свързана „с предимно скотовъдния поминък на местното население, продиктуван от географско-климатичните особености на планината, празничния цикъл за разлика от общобългарските практики тук е изместен предимно към летния сезон.“ (49)
         И в Западна България много църкви носят името на св. Илия. Там често стават наводнения, падат градушки, затова хората търсят подкрепата на главния градушкар. И там представата за свети Илия е тясно свързана с фолклорния му образ, което означава с по-древно езическо божество – той е силен, властен и бързо се ядосва. Сестра му – света Мария (някъде я наричат Огнената Мария) пази в тайна от него датата на празника му. Светецът носи в ръкавите си ледени зърна, властта му над летните стихии – облаци, дъждове, гръмотевици и градушки, неограничена. Огнената Мария се страхува, че като се ядоса на неверниците, на грешниците може да се развихри и да ги пусне на свобода. Затова Илинден, 20 юли, наричан от народа „сред лято“, повратен момент в природата и времето, е голям празник. Хората почитат страховития светия и спазват забраната за работа. По Черноморието се вярва, че на този ден морето „се обръща“, става бурно, студено и взима жертви. Рибарите го почитат и не влизат на този ден в морето, а останалите не се къпят във водите му. На много места в страна, на Илиенден се правят събори, дават се курбани. Особено там, където често удрят градушки, свети Илия ежегодно получава в дар жертвено животно, Според обичая, жертвеното животно е старият петел,  а жените месят обредни хлябове за свети Илия.
             Сестрата на повелителя на бурите е почитана от православната църква на 22 юли. (света равноапостолна мироносица Мария Магдалена). Една легенда разказва, че на своя ден Мария тръгнала на църква, а брат й я попитал къде отива: „Днес ми е денят, та отивам да запаля една свещ” – отговорила тя. „Ех, кога ли ще дойде и моят ден, та да се повеселя” – въздъхнал свети Илия, а сестра му се засмяла: „Твоят вече мина!”.
            Такива и други подобни истории бих могла да разкажа на малчугана и дори бих могла да убедя баба му, че историите за светиите и дядо Боже не са „глупости“. С тях са забавлявани и възпитавани поколения наред. На още едно с нищо няма да му навредят.

От "Новите истории от вчера"

Коментари

Популярни публикации от този блог

Конфликтът между Иван Вазов и кръга "Мисъл"

Жътва е...

Самодива къща и деца не гледа!