Разказ за горещниците, седенките и свети Пантелеймон

Тъкмо се наканих да пиша за горещниците и времето ме изненада с проливни дъждове. Това лято Русе се превърна в тропически град с редуващи се жега, дъжд и влажен задух, с неочаквани места за къпане и плажуване. Краят на юли е, затова въпреки дъжда, където и да ходя, не си нося чадър. Вчера дъждът ме изненада три пъти. Криех се под козирките на блоковете или в магазините, където с увлечение разглеждах неща, които са ми абсолютно непотребни. Баба казваше, че през лятото дъждът бие до синур, затова и тя никъде не носеше чадър. Работила на полето, в текезесето, а там никой не носел чадър. Като отиваше на работа, си носеше една мушама, ако случайно я застигне лятната поразия, да не се измокри до кости. Разказваше ми, че човек не трябва да се бои от дъжда, защото той е от Бога. Учеше ме, като ме завали да се скрия на сушина и да чакам, летният дъжд не продължава дълго. Те така правели, мятали мушамите, скривали се, където намерят, след това поизчаквали да се оттече водата и продължавали работата си, защото, който мокри, той суши.

            Молила съм я да ми разказва за жътвата, защото тя е от онова последно поколение, което помни жътвата на ръка, следващите помнят комбайните, макар и онези, несамоходните, теглени от старите руски верижни трактори. Баба не можеше да ми разкаже много за жътвата, защото нашето село беше в Балкана, и там жътвата не била толкова усилна като в полето. Но още от нея съм чувала, че по жътва трябвало да бъде горещо и сухо, за да се изпече зърното. То се пече един път на нивата и втори път в пещта.

            

Снимка - Искра Ангелова

По жътва с три другарки - леля Русанка, леля Цена и леля Здравка. Те трите са си приятелки и до днес от най-ранно детство. Да са живи и здрави, срещите ми с тях завинаги ще са незабравими.

Преди три-четири години най-после сбъднах мечтата си да присъствам на истинска стара жътва, изиграна, за да бъде заснета на филмче. Тогава доста разпитвах бабите, защото те бяха живели в равнината. Но те бяха по-млади от моята баба и помнеха само, че след училище ходели да доожънват останалите стръкове по краищата на нивите, които трудноподвижните комбайни пропускали. И те ми разказваха, че по жътва трябва да е жега, за да се изпече зърното. Помнят и народните поверия, че точно по жътва били горещниците, че в три дни, наричани горещници било забранено да се жъне. Защо? Не заеха, аз им казвах, защото го бях чела в книгите. Защото света Марина ще се разсърди и ще запали снопите. Те помнеха само текезесето и че председателите не спазвали такива врели-некипели. Не помнеха, че на света Марина се заклаждали седенки, защото срещите с ергените по тяхното време се правели в читалището или в училищния салон, наричали се вечеринки или забави. Тогава аз им разказвах, че във времената на техните прапрабаби, по време на горещниците, когато не излизали да жънат, гадаели за времето и заклаждали седенки.

            Някога най-горещите дни в годината били 15 юли - Чурлига (Чурута, Чюрука), 16 - Пърлига (Люта) и 17 юли Марига (Опална Марина). Слънцето немилостиво хвърляло огнените си лъчи… но това вече всички го знаем от Елин Пелин. Според учените горещниците били в края на юли - 28, 29 и 30, но в народната традиция са запазени 15, 16 и 17 юли заради празника на св. Марина - 17 юли.

            Пак в далечното, незапомнено от моите баби минало, в миналото на техните  прапрабаби: на първия ден - 15 юли, се загасял огънят в огнището. Вярвало се, че той е свещен и с времето намаля магическите си свойства. Затова трябвало да се подновява веднъж годишно, а именно на 17 юли. Подновяването се извършвало от двама братя близнаци или от мъже, които единствени в селото имат еднакви имена. Събличали се голи и започвали да претриват клонки, за да пламне огън. После цялото село го прескачало за здраве. Всеки си взимал огън и подновявал своя в огнището на къщата. Гадаело се каква ще е предстоящата зима, колкото по-горещи ще са горещниците, толкова по-люта ще е зимата.

            Вероятно тези стари знания, днес не вършат работа, защото климатът отдавна се е променил. Питах бабите помнят ли нещо подобно. Не! Селото отдавна не е мистичен извор на знания, то е практично и прагматично. „О – казваха те – помним, че като прибраха животните в стопанството (колко много плака мама като закара Пенка, кравата, в стопанския двор), в свободните от добитъка обори правехме сватбите през зимата.“ Ти да видиш чудо – купон в обор!

            Затова аз разказвах на бабите приказки, че седянките се заклаждали в деня на света Марина, защото тя е покровителката на брака, а седянките са място за срещи, любов и брак. „Знаем за седянките! – усмихваха се те. – Ти какво мислиш, Цецке, помним ги ние тях. Колко хубаво беше, смях, веселие, е и някоя работа ще посвършим!“ Седянките ги помнеха, по седянките са пораснали, станали са моми, събирали са дружки и съседки да си довършват чеизите. Не знаеха, че седянката се заклажда тайнствено и мистично. Седянката за тях е  място за забава и помощ в женската работа. Днес разказвам на моите ученици за миналото, за седянките и тяхната мистика и затова, че свободна любов няма в българската традиция – има харесване, думане, даване на китка (само на китка, иначе лошо, ще се ходи с кошници за вода), сватове, сватба и тогава любовта получава разрешение да се консумира.

            Понеже нямали право на грешки при избора, момите били големи хитруши, на света Марина изпълнявали всички тайнствени ритуали, за да привлекат повече ергени, не само от Горната, а и от Долната махала. J През трите свободни от работа дни - горещниците, момите събирали съчки и заклаждали първия огън на брака и любовта, обикаляли го, като влачели зад себе си стебла на тиква и тайнствено наричали: както се влачи стъблото, тъй да се влачат ергените по тях. Или път отивали на воденицата, оттам да налеят вода, че както се върти водата, така да се въртят ергените около тях. Тайно давали на избраните момци да пийнат от водицата, за да са сигурни в любовния световъртеж. Вечерта се събирали на седянки с хурките, за да правят добро впечатление, защото едно време старите имали основната дума при избора на снаха. Не е ли работна, не е ли скопосна момата, има да чака да се ожени.

Моята приятелка Йорданка Ватева, която обиколи и разпита почти всички баби в Горно Абланово за много стари традиции и вярвания, без която нито филмчетата, нито моите книги щяха да видят бял свят.

            Бабите ме слушаха внимателно, после те ми разказваха, че и по тяхното време старите се месели, че във всяко село имало любовни драми, които се помнят и до днес. Не помнят, че при запридането на хурките се изричало магическо заклинание: „Запридам ергените от Горната махала до Долната”. Не са слагали мокрия конец в комина „за да съхнат момците по тях, както съхне конецът”. Смеят се и казват, че то по тяхно време нямало такива работи, а и огнища нямало, имало печки.

            Питам ги дали са се оглеждали така повече сред ергените, че да си изберат точния съпруг. „Ами - казват те, - който седне до тебе, който те заговори, ако и ти го харесаш, той ще е! Е, имаше и издирвачки. Еди-коя си се полакоми за ниви, пък после им ги прибраха в текезесето.“ Не били важни магии, учат ме те. В брака трябва да си отстъпвате, да се сговаряте, да се водите, вие сте вече другари в живота. Любовта е до време, ама другарят ти трябва да е до теб, без него ти нищо не си. Не че не е имало изневери или разводи, но били малко и на тях не се гледало с добро око. „Най-лошото е, Цецке - казваха ми те, - другаря ти да не е до теб. Без него хората се подбиват с теб, лъжат те, използват те, даже и децата, че и внуците.“ След време разбрах, че е точно така. Колкото и да сме силни съвременните жени, някои житейски истини са си валидни и до днес.

            Разпитвала съм моите баби и за св. Пантелеймон, нали той идва след горещниците. Знаят ли, че той е повелителят на наводненията – св. Пантелеймон (Воден Панталей). Не знаеха, най-много някоя да се сети на кой манастир са ги водили от текезесето, първоначално натоварени в камиони с брезент, сетне чак с автобуси. Затова аз им разказвам, че на 27 юли православната църква чества празника му. Бил много почитан в Родопите, Странджа и Сакар, там жените месели обредни хлябове в негова чест и го молели да ги закриля от градушки, бури и наводнения. Вярвали, че е лечител, че покровителства пътниците (оттам Пантелей Пътник), не за друго, а защото на този ден птиците се събирали на ята и се подготвяли да отпътуват към топлите страни. Денят се смята за тежък, лош, „хаталия“ и се тачи „за патило“, „за лихо“ (на лошо), т. е. за нещо като превенция на лошия късмет. Жените не подхващали никаква работа на този ден, за да е здраво семейството. „Това да не се работи – жените са го измислили – казваха ми бабите, – че да си починат от многото работа.“ Усмихвам се на техния практицизъм, наследен от времето на соца.

Ей ме и мене в опит да се върна 70 години назад! Поне на снимка. :)

            Та така, драги читатели, в миналото много се разчитало на превенцията на природните катаклизми, магически превенции, но нито жегите, нито дъждовете смущавали хората, защото лятото все пак е най-чудесното време от годината (е, в любовните песни е разделно, но това време е минало отдавна), то е топло и плодородно, дори да е горещо и жежко, даже и дъжд да удари, ще мине и животът ще продължи. Затова аз и до днес никога не си нося чадър през лятото. Скривам се в някой магазин, докато капките дъжд превръщат улиците в плавателни канали, се осведомявам за всичко, за което няма смисъл да давам никакви пари. И понеже вече нямам баби, а учениците са във ваканция, разказвам на вас за горещниците и св. Пантелеймон! Да ни помага на всички, че все сме по пътищата!

От "Новите истории от вчера"