Самодивска любов



че съм си аз самодива -
повеят ли ми ветрове,
очи ми гледат в гората;
затрещят ли ми гърмове,
сърце ме тегли в усои...
„Стоян и три самодиви“,
Народни песни, съставител Емануил Попдимитров, Литернет
          

- Бягайте, змии и гущери! Бягайте, змии и гущери! Благовец е!

            - Мале, стига с тези простотии – мърмореше сина на Иванка – ще мине партийният, ще види огъня и как дрънкаш с ръжена, и ще ме привика в съвета да ме ругае.

            - Партийният нема да ми става чорбаджия у къщата – инатливо подхвана жената – свят ден е днес, Благовец. Божата майка е заченала Иисуса Христа… Самодивите идат да направят земята непразна… Да не мислите, че като орете с тракторе, ще ви ражда…

            - Млъквай и се прибирай, като ти казвам! – викна по-силно Стоян към майка си. - И върви хвърли една кофа вода на тоз огън.

            - Е, чакай да стане Иванчо, да го прескочи за здраве…

            Сърдитият мъж отиде към герана, завъртя сърдито колелото и пусна кофата. Още по-сърдито извади вода, изля я в котлето и се устреми към огъня. Майка му закуцука след него, но не успя да го настигне. Огънят изсъска злобно и утихна. Той бе знак, че иде пролетта. В него жената изгори всички боклуци от зимата. Всъщност изгори спомена за нея, за да отвори място за новия живот. Така правеха майка й, преди нея баба й, преди това техните баби и майки.

            След войната животът се промени, на власт дойдоха комунистите, те погнаха попа, църквата, всички стари обичаи… Пъстрият живот в селото стана сив и скучен. Хората пак се виеха всяка неделя на мегдана, пак свиреше духовата музика, но партийният все се въртеше наблизо. Не е същото – мислеше си Иванка. – И не стана по-добро. Липсваше й шаренията на домашно тъкани дрехи и усмивките по лицата на хората. Младите бяха все сърдите, все се оглеждаха, шушукаха, мрънкаха. Убиваха се от работа в кооператива, а носеха стотинки… Оборите в домовете пустееха, зимно време в тях правеха сватби.

            Пролетта седеше на каменната ограда и гледаше спора между майката и сина. Тя пристигна късно тази години, задъхана, но все така страстна и млада, седна да почине за миг, преди да зацарува над света. Зимата се забави, заседя се на топло до огнищата и не ú прати вест да побърза.

            Благовец е – мислеше си пролетта. Видя, че след нея препускат на бързите си коне самодивите. Те идваха, за да помогнат на хората, но хората вече не вярваха в тях… Не ги почитаха, не им се плашеха, газеха им хорищата, замърсяваха им кладенчетата. Така ги учеха новите им вождове – партийните секретари – сиви, смачкани, зли хорица, които нареждаха, караха се, всяваха страх… Няма Бог, няма самодиви. Религията е опиум за народите.

            Преди да се захване да разлиства цветовете на дърветата с нежните си пръсти, пролетта излетя към полето. Тракторите събаряха синурите, изкореняваха дърветата, чиито клони отгледаха много мъже и жени. Няма къде да поседна, като се уморя да събуждам земята. Не остана нито една стара круша.

            Пролетта литна към гората да погледа танца на самодивите, да се разтуши с песните им. Те газеха с боси нозе раззеленилото се хорище и си търсеха кладенчето… Пролетта знаеше историята на всяка една от младите жени, осъдени на вечно скиталчество.

            Първата, тази със златните коси, дето язди сурия кон, била невеста. Трудна била с първото си дете, но свекърва ú, зла и проклета жена, я завела да жъне на нивата. Едва се превеждала през тежкия си корем, но усещала острия поглед и не смеела да се изправи. Призляло ú от жегата и от усилията, паднала на стърнището и направо там родила детето си, мъртво. От мъка се и споминала. Разбунтувала се земята, не щяла да я приеме, дала ú друг живот.

            Другата, с черните буйни коси, била девойка от бедно семейство, излъстена от любовника си. Трудна била вече, но знаела, че той ще я поиска. Радвала се на бъдещото майчинство и крояла планове за живот и радост. Тогава чула тъпана да бие, задала се сватба и го видяла - Него, неверникът че се жени за най-първата ú дружка. Нямало що да прави, потърсила старата туркиня да махне плода на греха й. Вретеното остъргало утробата й, но заедно с плода, изтекла всичката й кръв. Погребали я извън църковния двор. Грях била сторила, голям грях! Когато си заминали близки й, тя се надигнала от ковчега и литнала към Пирина да си търси дружки.

            Третата, най-вихрената, най-смелата, с червените коси, била зла и свирепа, горда и несломима. Станала им войводка, оставили я ги води, да ги учи как да галят нивите, че да се роди жито, царевица… Тя дояла кравите на полето да пият мляко, за да им е бяла кожата.

            - Ела, сестро Пролет, да се окъпеш в нашето кладенче – викнала първата.

            - Не ща, сестрици, като тръгнете за Тевното езеро, викайте ме. Пак в неговите води искам да се окъпя – отговорила им Пролетта.

            Иванчо стана от сън, изслуша оплакванията на баба си и излезе на двора да види огъня. Нито едно въгленче не му смигна, всички мълчаха удавени от пороя на страха. Баща му го видя, наруга го и го натири към ливадите.

            Добре, че утре е неделя – усмихна се под мустак момчето -  в неделята дори и партийният секретар почива. Баща му не разбра, че баба му тайно мушна в торбата му комат сух хляб. За Василка – прошушна заговорнически старата жена. Василка беше тяхната крава. Вече живееше в тухлените обори на текезесето. Миналата година баба му отиде да я види в новата ú къща. Веднага я позна сред 50-тина крави, всъщност тя познаваше всички добичета в селото по име. Като ги видя през мрежата, зарева с глас и завика: Василке, Василке ма, яла, мама, яла.  Василка чу стопанката си, долепи нос до мрежата. Старата жена едва промуши пръсти да я погали. Тогава дойде звеноводът, видя я, наруга я и я обади на партийния.

            След този ден Иванчо, 17−годишен младеж, се нае да пасе кравите на кооператива в съботния ден. Излъга партийния, че в училище така го учат да показва солидарност с трудовото селячество и да дава полезен труд за обществото. Наглеждаше Василка, носеше й сух хляб, решеше я с железния гребен и разказваше на баба си, че старата й дружка е добре. Баба му се радваше, тайно ронеше ситни сълзи, гушва порасналия си внук и му разказваше своите приказни истории – за самодиви и змейове, за Света Бородица и дявола…

            Дружинната ръководителка - другарката Петрова, дебнеше новите строители на социализма да не се увличат от старите приказки. Това са отживелици! – свиваше мрачно оскубаните си вежди старата мома. – Вие сте комсомолците, трябва да докладвате бабите и дядовците си, ако ви учат на такива глупости.

            Иванчо слушаше с половин ухо високата хърбава мома. Гледай я сега тая, дълга и тънка като мотовилка, ама дърдори като воденица – не усещаше, че повтаря приказките на баба си. - Колко по-хубави са бабините приказки. Те разказват за един интересен, смел и горд свят, в които мъжете са юнаци, а девойките – приказни красавици.

            Залисан в мислите си, момъкът стигна оборите, обади се на бригадира и подкара кравите към кооперативните ливади. Мушнал комата в устата на Василка, тя го задъвка и го загледа благодарни очи, а после го близна по носа.

            Като запладни чердата, Иван се мушна в гората. Стоян му нареди да събере малко вършинак. Уговориха се къде да го струпа, че да го пренесат в село след залез. Докато бродеше из гората, младежът чу песен:

Мори, мамо, стара мамо,

лели прашаш, ке ти кажам:

одам, мамо, у пустиня,

тамо любам посестрима,

посестрима, самовила.

            Заслуша се в думите и му стана мило, такива песни му пееше баба му, докато го приспиваше. Училищните песни не бяха толкова жални, не галеха сърцето, все едни такива за борба, за революция: „Дружна песен“, „На крак о, пари и презрени“, „Ти си бойният ден, ти си празник свещен“.

            Иван тръгна по гласа, а той го поведе към старата чешма. Преди десетина години тя си изгуби водата. Камъните се бяха натъркаляли като биволи в коритото на барата. Храсталакът превзел пътечка. Човешки крак отдавна не е стъпвал тук – каза си тихо Иван. Сети се, че селяните разправяха, че самодивите отбили водата от извора, за да се къпят в нея.

            Иван не се уплаши, като се сети за самодивите. Усмихна се и заразтваря шубраците. Къде е сега другарката Петрова да дойде да ме види? – провикна се той, а жилав клон яростно го шибна през лицето. Той го прекърши смело и разтвори дракалака. Тогава ги видя – три красиви млади жени – една русокоса като царкиня, другата с вълниста черна коса, а третата - с червени коси, като да е сестра на Слънцето. Те пееха старата песен, играеха толкова леко, сякаш не стъпваха на земята. Виж ти! Белите им ризи наистина са препасани със зелени змии и носят с венци от иглики! Иван зажумя от странен блясък и чу най-сладкия женски глас:

            - Ела, момко, побратим да ни станеш! – викна русокосата омайница.

            - С нас ще откриеш любовта! – приласка го втора.

            - Върви си по пътя, момче, додето не си нагазил нашето хорище! – твърдо промълви третата.

            Иван усети напора на мъжката страст. Не му беше за пръв път онова отдолу да се надига, но за пръв път разбра, че ей сега силата на женската ласка може да успокои настръхналата пламтяща кожа. Ей сега женските коси ще го завият в копринената си мекота… Той пристъпи на хорището, трите девици захвърлиха белите ризи и го приласкали с жадни пръсти, с горещи устни…

 

            Иван отворил очи и видя, че посестримите му се стягат за път.

            - Къде отивате? На кого ме оставяте?

            - Нали знаеше, Иване,/ самовила къща не върти,/ самовила деца не храни,/ дири ме, Иване, там горе,/ на връх на Пирин планина,/ на самовилските игрища,/ край самовилското езеро…

            Хубавиците яхнаха своите коне, плеснаха ги с камшик усойница. Червеният божур запламтя в косите им. Отлетяха, та не се видяха, Видя ги само Пирин планина. Там се окъпаха в Тевното езеро и станаха пак девици. Русата май не се окъпа, ама не каза, че е трудна. Само се закле пред себе си, че този път ще роди живо дете.

            Младежът остана сам на самодивското хорище, бавно се изправи и в този момент, дочу гласа на баба си. Тя не спирала да го дири всеки ден от Благовец до Великден, защото самодивите шетат в света на хората в тези дни.

            Баба Иванка хич не слушаше партийният секретар, който обикаляше из село и учи хората, че големият празник е 1 май – денят на труда и трудещите се, че Великден няма. Няма Бог и никой никога не е възкръсвал. Старата жена си знаеше, че Иван е станал побратим на самодивите. На Великден те ще го оставят на хорището и ще си заминат, а той ще се лута из гората.

            Когато го видя, старата жена спряла изумена: уж е нейният Иванчо, но не съвсем. Към нея приближи мрачен намусен мъж, не юноша. В село не продума нито дума. Хората зашушукаха, че го отвлекли самодивите. Партийният секретар идва да го разпитва, но Иван гледаше толкова отнесено, че го припознал като душевно болен. И го оставил на мира.

            Иван поседя няколко дни в село, пък после се загуби отново… Есента се обади на близките си, че се е записал в Машинно-тракторното училище в Пловдив. Там ще изкара зимата, а на пролет ще поеме с другите младежи към Хаинбоаз, да строи Прохода на републиката. Партийният прочете писмото преди да го даде на родителите, затова отърва лагера.

            Младият мъж ходи в Пирин планина, на Тевното езеро да търси своите посестрими. Трите го видяха отдалече, че крачи упорито по чукарите, и заспориха какво да направят с него – да го удушат ли или да му изпият очите. Червенокосата нареди на русокосата си посестрима да му се открие и да му каже кога ще роди детето. То трябва да израсне в света на хората, защото самодива къща и деца не гледа.

            - Децата трябва да се родят живи и да пораснат – продумала тя, - Моят грях беше, че сама задуших детето си. Сдобих се с него през войната, когато мъжът ми беше на фронта…

            Иван набързо стана мъж и баща. Сам гледа самодивското си отроче, а в очите вижда майка му – страстната си руса любовница. Радостта от бащинството не утеши самотната му душа. Всяка вечер той седеше на терасата на новия ведомствен апартамент, в който Партията го настани. Пушеше цигара от цигара и гледаше небето. Нощем сънуваше родното си село, спомняше си приказките на баба си Иванка, усещаше топлия дъх на Василка. До ушите му стигаше жуженето на пчелите над пролетното поле и мечтаеше… пак да е Благовец, за да нагази  самодивското хорище.

            По Благовец и малкият син на Иван ставаше неспокоен, гледаше втренчено небето и викаше тихичко: мама, мама… Детето неясно как знаеше, че има Благовец, а не Първа пролет, както му разказваше другарката в детската градина.

           

Коментари

Популярни публикации от този блог

Добре дошли в Странджа!

Билките и техните магии за любов и раздяла

Бразая в селата Батин, Горно Абланово и Екзарх Йосиф