Конфликтът между Иван Вазов и кръгът "Мисъл"

Що се отнася до класиците на българската литература, обикновено си представяме достолепни господа и дами, които са духовно извисени над делничното и битовото. Рядко ни минава мисълта, че и на тях нищо човешко не им е чуждо. Включително и ниските страсти. Историята на литературния конфликт между Народния поет Иван Вазов и кръга „Мисъл“ показва, че дори на полето на изкуството се разгарят битки, които със своята продължителност и ожесточеност не отстъпват на реалните военни действия.
Началото на тази история е поставено през 1892 година, когато започва издаването на списание „Мисъл“. Негов главен редактор е д-р Кръстьо Кръстев, а сред сътрудниците му през годините личат имената на Петко Славейков, Петко Тодоров и Пейо Яворов, които ще формират едноименния литературен кръг. Изданието се анонсира като „Списание за наука, литература и критика“ и чрез него в България навлизат индивидуализма и естетизма.

Още в своя първи брой в рубриката „Из съвременната българска повест“ д-р Кръстев пише статия, посветена на най-голямото литературно име в страната – Иван Вазов. В нея между всичко останало се казва, че „Вазов е единствения поет, който влияе, който привлича масата от публиката, не с качеството на произведенията си, а само със силата и звука на името си.“ По този начин списание „Мисъл“ показва, че няма да се съобразява с авторитети, което няма как да бъде оставено без последствия.
На самия Вазов подобни поколенчески противопоставяния не са чужди, тъй като той не е в добри отношения с едно от знаковите имена от възрожденския период – Петко Славейков. По ирония на съдбата враждата се пренася и върху един от Славейковите синове – Пенчо, който се завръща в България през 1898 година. Дотогава той е следвал философия в Лайпциг, а веднага след идването на родна земя подава молба до Министерство на народното просвещение за започване на работа в Народната библиотека. Желанието му бива осъществено едва през февруари 1899 година, след като преди това то е оставено без последствия от министър… Иван Вазов.
Напуснал политическото поприще, в което не се чувства в свои води, Патриарха на българската литература решава да отвърне на удара. В рубриката „Литературна беседа“ на вестник „Мир“ той се изказва сурово за качествата на д-р Кръстьо Кръстев:
„Един горещ славогонец…в нашата литература пак е д-р Кръстев. Бедният тоя д-р Кръстев. Няма по нещастен человек от него и по-достоен за нашето християнско състрадание. Цели години той и напрежение, цели тонове дълбоки философии и надоблачни летения… и пак си остава д-р Кръстев. Даже няма кой да го изпсува!…“
Думите му обяснимо не се харесват на кръга „Мисъл“, който още не може да се примири с факта, че по повод 25-годишния си творчески юбилей през 1895 година Вазов е обявен за Народен поет. Поради това Пенчо Славейков използва статията си за най-изтъкнатия сръбски автор – Змай Йованович, за да го развенчае редом с българския му еквивалент:
„Общества млади, прозяващи се още в културна просъница, като сръбското и нашето, имат мерак да се покажат пред истинските културни общества, че и те са нещо, та при сгоден и несгоден случай търсят все голям полог да снесат своето малко яйце.“
Последвалият отговор от страна на Вазов би се видял изключително неморален на съвременния читател. Народният поет пише стихотворението „Болната змия“, посветено на П.С., в което се присмива и на физическия недъг на Славейков:
С нозе от ход и лутане подсечени
по урва качвах се една.
Внезапно в камъняка там напечени
змия отровна ме клъцна.
Но зъбите изляха на обувката
ядът си лют, неизлечим.
На халос й отиде ней цалувката,
останах читав, невредим.
Пребих, стъпках змията отвратителна
и пътя си поех без шум…
Аз знам влечуга друга, зла, язвителна,
срещал съм я на моя друм.
Тя неведнаж хапала е краката ми
и с колко ярост, злъчка, бес!
Но тя е болна — жали я ногата ми,
и аз я не стъпках до днес.
Изпитвам християнско състрадание
към таз озлобената гад,
и мисля, колко мъка, бол, страдание
ней струва всяк изригван яд.
(Певец безвреден, тих, и брат на слабите,
не съм помислил нивга аз,
че бих дигнал у змиите, у жабите
такъва идрофобски бяс).
О, господи, във таз душа изгризана
от злоба — твоя мир всели
калаврата ми цяла е пронизана
от толкова зъбчета зли!
По това време Вазов печели още един психологически двубой с кръга „Мисъл“, взимайки под крилото си един от най-близките им сътрудници Кирил Христов. Промяната се усеща през 1903 година, когато излиза стихосбирката „Избрани произведения“, автор на чийто предговор е именно Народният поет. По същото време са издадени и „Стихотворения“ от Пейо Яворов, чиято встъпителна част е използвана от Пенчо Славейков за разкриване платформата на кръга „Мисъл“:
„Популяризацията на изкуството, поевтиняването, демократизирането му – то е неговото унищожение… Изкуството е отбрана, празнична храна или нашенски казано, великденски кравай: нещо извънредно за онези, които се хранят с фасул, за онези, които четат уличните вестници, за онези, които прибират сметта на обществения живот и живеят в него. Популярни са онези писатели, които на книжния пазар продават дрипи. Само един вид художествени произведения смеят да бъдат популярни – простата, наивната песен… А тези стихове [на Яворов] са отбрана храна: за какво са се харесали те на българския, на безкнижния читател, на фасулковеца в ума… на горделивия в своето душевно убожество флистер?“
Конфликтът навлиза в нова фаза, когато Вазов прави една откровена литературна мистификация. На страниците на списание „Българска сбирка“ той публикува „Японски силуети. Из стихотворенията на Геваша Хито-Хито“, които твърди, че е превел от френски. Всъщност това е история, изцяло измислена от Патриарха на българската литература, с която той се надсмива над своите опоненти.
Сюжетът разказва за критика Хара-Карасута-Кхи-Ямацура (всъщност д-р Кръстев), който изведнъж провъзгласява за нищожество поета Гехайща-Тудзе (Вазов), след като го е хвалил дълги години. В същото време поетът Се-Лай-Фуджи-Кхя-Кхя (Славейков) хапе злобно, защото публиката не го чете. Това става, защото богинята Идухуца вместо питие на божественото вдъхновение му поднася отвара от „змийска отрова, дървенишка кръв, жабешка злъчка, паяков сок и лиги от бясно куче“.
В следващите 4 години, до спирането на списание „Мисъл“ през 1907 година, периодичният печат и специализираните издания се превръщат в арена на непрекъсната размяна на реплики между двете течения. Според д-р Кръстев ореолът на Патриаха на българската литература отдавна е разрушен, а самият Вазов казва за критиката, че „тя…с малки изключения…продължава да бъде израз не на обективна оценка.. а на литературни кръгчета, на интелектуални котерийки и главно – на лични страсти“. Личното си отношение Пенчо Славейков засвидетелства с факта, че в периода 1908-09, когато е директор на Народния театър, не е поставена нито една Вазова пиеса.
До смъртта си на 28 май 1912 година в италианския град Брунате, Славейков така и не се помирява с Вазов, а единствено последвалите военни конфликти, бележещи второто десетилетие на XX век слагат край на Пуническата война между Народния поет и кръга „Мисъл“. Макар и водени от мисълта да защитят своето творчество и достойнство, двете страни твърде често прехвърлят границата на добрия тон, което показва, че ниските човешки страсти не отминават и големите умове.

БОЯН ПЕНЕВ - ДУМИ ЗА ПЕЙО ЯВОРОВ
Вчера аз срещнах български писатели, които се смееха, като говореха за неговата смърт, като ме уверяваха, че това никому не прави впечатление; казваха ми още, че дори не заслужава да се говори за него. Тук има една безгранична тъмна злоба. Това бе вчера, това е и днес.
Но ще минат тия хули и клевети, тъй щедро сипани върху тоз мъченик. Потокът на времето безследно ще ги помете. Ще мине това поколение, ще дойде друго, на което неговата смърт и неговият гроб ще говорят по-инак, не така, както са говорили на нашето жестоко време. И едва тогаз ще се разрасне плодоносното семе на неговата чиста поезия; тогава ще бъде по-тихо и... които се вслушват, ще доземат по-ясно незнайните звуци на неговите песни. Той ще бъде ценен, славен и обичан, но не през нашето, а през едно друго, по-далечно време, от едно друго поколение. Ще бъде обичан не от малцина, а от мнозина.
Никой не ще хвърля тогаз камък върху неговата светла памет, защото всички ще видят и ще познаят у поета онова безгранично, велико страдание, за което нашето време бе сляпо.
Неговите съдии ще могат сега спокойно да затворят книгите на своите закони, без да скъсат несвършената си присъда. Защото поетът осъди тях със съда на смъртта. Осъди ги за вечни времена, преди те да осъдят него.
А ние, неговите приятели, нека бъдем бодри, за да довършим онова, което той ни възлага в предсмъртния си час - нека се противопоставяме, докато сме живи, на онези черни клевети, които отровиха последните му дни. Нека всеки от нас има моралния кураж да каже онова, в което дълбоко е убеден: "Той беше един велик мъченик, който страдаше не поради своя, а поради чужда вина. В гроба поне нека намери спокойствието и тишината, за които бленуваше. Между нас не можа да ги намери."
(Печата се от "Обяснителни бележки" към "Дневник. Спомени", С. 1973) на Б. Пенев. Там текстът е представен от Ив. Сарандев, който го е дешифрирал от стенографския оригинал.)
От фейсбук страницата "Български класици"

 Когато духът подчини тялото 👀
В поредица от публикации ви разкриваме любопитни черти от характера на Пенчо Славейков. Неговият образ ни е познат най-вече от стиховете му, но още много се крие в спомените на неговите съвременници. 🎩
Ето какво казва писателят Никола Данчов:
„Пенчо обичаше да се отбива и понякога да вечеря в ресторант „България“ - в началото на ул. „Аксаков“, на ъгъла срещу Военното министерство. 🍽️
Една вечер бяхме само двама. Вътре в градинката. Пенчо беше в особено добро настроение. И тази вечер аз имах рядкото щастие да чуя сам Пенчо да ми прочете свои стихотворения. Стиховтворения, които щяха да влязат в предстоящата книжка на „Мисъл“. 💭
Пенчо затруднено говореше; както затруднено ходеше - все с помощта на бастун; както и затруднено пишеше: вземаше една тежичка металическа хватка, в която имаше вставена писалка, и така пишеше. 🖋️
Той говореше малко затруднено. Но тази вечер, когато започна да чете своите стихотворения... езикът беше напълно свободен; духът беше подчинил тялото.
Пенчо имаше особено приятен тембър на гласа. Не съм чувал друг да чете тъй хубаво стихотворения както него. 🗣️
Прочее, когато Пенчо четеше, аз не чувах думи - аз виждах пред мене направо картина и тази картина имаше душа, и тази душа вземаше моята.
Когато той спря да чете, аз не можах да кажа нищо. Аз само гледах. Пенчо ме разбра - и сложи своята топла ръка на масата върху моята.“ ♥️

ЛИЧНОСТТА И ДЕЛОТО НА ПЕНЧО СЛАВЕЙКОВ
Интервю с проф. д-р Асен Златаров
- Да ни кажете нещо за Пенчо Славейков - човека?
- Личността на Пенчо Славейков имаше, наистина, нещо изключително за нашата действителност. Той завладяваше тия, които се опознаеха с него, защото носеше едно съзнание и воля за изявяване, които веднага издаваха избраника.
За мисията на поета той имаше строго и високо схващане и вярно му служи. Неподкупен, прям, силен в доводи и верни установявания, той правеше на пръв поглед впечатление на суров и пренебрежителен към хората човек. А нищо по-невярно от това:
Пенчо Славейков бе нежен и сърдечен, но не обичаше да дава шаблонен израз на своите чувства, защото ненавиждаше мекушавостта; той бе до съвършенство съчетал силата с нежността и това го правеше така несвойствен за обикновените наши разбирания и представи между приятели и непознати.
Суровите и понякога драстични думи, които той я отправял, са у него израз на една болка, на едно желание да види хората около себе си по-достойни за името си. Защото той бе и културен бранник и ненавиждаше простащината и стадното безразличие. И затова той бе безпощаден към себе си: компромисът го ужасяваше, а евтиният успех му се струваше недостоен за скъпене и търсене.
- А как цените делото му?
- Може би Пенчо Славейков не постигна в пълнота това, което му се ревнеше да стори и за което той даде жадуваната картина в характеристиките на поетите от „На острова на блажените”, но и стореното от него е епоха в историята на нашето художествено слово, защото показа върхове, за които малцина преди Пенчо Славейков бяха подозирали.
И в епоса, и в лириката той ни остави неувяхващи в силата си и художествената им стойност образци, които завсякога ще бъдат гордост на българската книга.
Пенчо Славейков е първият у нас художник-поет, който постави канон и строга преценка за делото на поета и с право от него почва една нова струя в нашата везана реч: тя почна да се европеизира, без да изгуби националния си характер.
- А сравнен с Вазова?
- Вазов е по-одарен от Славейков поет - това е безспорно. Вазов е по-издълбоко свързан чрез огромността и разпространеността на творбата си с народа ни - и това е безспорно. Но Пенчо Славейков има, редом до Вазова, в Пантеона на българския дух, своето също така неоспорвано място.
И ако техните съвременници, поради кръжкови пристрастия, ги деляха и противопоставяха, то тия от следващите години - това вече поличава - не правят от имената им знаме за вражди, а еднакво умеят да ги скъпят, да им се радват и да се гордеят с тях. И не виждате ли, че в Пантеона в Париж са поставени в една ниша саркофазите на Виктор Юго и на Емил Зола!
У нас това е много и лесно. Нека младите четат и се вживяват в това, което големите представници на българския народ дадоха като образец за силата, блясъка, хубостта и творческите възможности на езика ни.
Само така ще се отблагодарим за оня велик дар, който те ни оставиха. Дрязгите, които съпътствуват приживе всяко голямо име, умират и се забравят, за да остане само незибленото, трайното, което творческият дух оставя за вечен спомен, за назидание, за гордост и за съкровен празник.
——————————
в. „Литературен час”, 19.06.1935 г.
От страницата на Бохемска София

Коментари

Популярни публикации от този блог

Добре дошли в Странджа!

Билките и техните магии за любов и раздяла

Бразая в селата Батин, Горно Абланово и Екзарх Йосиф