Ърнест Хемингуей: "Фашизмът е лъжа, изречена от бандити."

 „Фашизмът е лъжа, изречена от бандити. Писател, който няма да лъже, не може да живее и работи при фашизма.“ (Ърнест Хемингуей, 1937 г.)

 

Ърнест Хемингуей, Куба (1950), на борда на "Пилар"

            Журналистическата дейност на Ърнест Хемингуей по време на Гражданската война в Испания (1936–1939 г.) е един от опасните периоди в журналистическата му кариерата. През 1937 г. Хемингуей е утвърден писател, с категорични антифашистки възгледи, които демонстрира, докато за кратко се завръща в САЩ. Но след това за пореде път избира да се върне в Европа, но този път не в любимия Париж, или в любимата Африка, а в Мадрид, в близост до фронтовата линия на Испанската гражданска война. Желанието му е да предаде човешката трагедия, както и да подкрепи Републиканското правителство срещу Франсиско Франко.

            През февруари Хемингуей пристига в Испания като специален кореспондент на Северноамериканския вестникарски алианс. Той е един от най-известните и най-скъпо платените военни репортери по това време, получава по 500 долара за дълъг репортаж и по долар на дума за кабелограма. Хемингуей не крие своите пристрастия и изобщо не се стреми да бъде безпристрастен. За него Испания е „последната добра страна“ и фронтова линия в защитата на демокрацията.

            Хемингуей се установява в Мадрид, който по това време е под постоянен артилерийски обстрел от националистите. Той живее и пише в прочутия хотел „Флорида“, където споделя битието си с други интелектуалци и журналисти, включително с Марта Гелхорн (която по-късно става негова трета съпруга). Хемингуей изпраща 31 мащабни репортажа за американската преса. Тези репортажи са почти художествени текстове, Писателят не се страхува да промени правилата на военната кореспонденция. Той описва страха, глада, праха и умората на обикновените войници и цивилните граждани.

            Той е толкова пристрастен, че се опитва да привлече вниманието на президента на САЩ към конфликта, тъй като не одобрява обичайната ненамеса на САЩ в подобни регионални събития. В сътрудничество с холандския режисьор Йорис Ивенс, създава филм. Участието му се свежда не само до написването на сценария, но и до озвучаването на филма с гласа си. Пропагандният документален филм „Испанска земя“ (1937) е прожектиран в Белия дом пред президента Франклин Рузвелт. Поради близкото си сътрудничество с интернационалните бригади и републиканското командване (контролирано отчасти от съветски съветници), Хемингуей получава безпрецедентен достъп до фронта. Неговата отдаденост на каузата стига дотам, че той написва един силно ангажиран материал, публикуван директно в съветския партиен вестник „Правда“. Именно това дава повод на НКВД да го вербува през 1940 г.

            Но още през 1937 г. Хемингуей разбира, че СССР отдавна е монополизирал антифашизма и го използва за свои цели. Първоначално писателят симпатизира на съветската позиция, но-скоро заради идеализма на интербригадистите, повечето хора с леви убеждения. По време на престоя си в хотел „Флорида“ в Мадрид, Хемингуей отблизо наблюдава действията на съветските съветници, агентите на НКВД (политическата полиция на СССР) и чуждестранните комунистически лидери. Той става свидетел как съветските агенти са по-заети да преследват, затварят и екзекутират други леви антифашисти (анархисти, троцкисти от ПОУМ и независими републиканци), отколкото да се бият на фронта.

            Ключов момент е екзекуцията на неговия приятел Хосе Роблес, испански интелектуалец и преводач на Джон Дос Пасос. Роблес е арестуван и тайно екзекутиран от съветските служби по скалъпени обвинения в шпионаж. Това събитие слага край на приятелството между Хемингуей и Дос Пасос. Първоначално Хемингуей се опитва да оправдае мълчанието по случая, за да не се вреди на републиканската пропаганда, но вътрешно остава дълбоко потресен.

            Веднага след като става ясно, че Републиката губи войната, Хемингуей започва да отразява видяното в творчеството си. (Допълнително ще напиша ревю на „За кого бие камбаната“.) Окончателният идеологически отказ от просъветските симпатии настъпва през август 1939 г., когато СССР подписва пакт за ненападение с Нацистка Германия. За Хемингуей, който е посветил години от живота си и хиляди долари в борбата срещу фашизма, този съюз между Сталин и Хитлер е абсолютно предателство спрямо антифашистката кауза.

 

Джордж Оруел, в Испания (1937)

            По същото време в Испанската гражданска война участва друг от големите писатели на ХХ век – Джордж Оруел. Приликата между двамата е, че подкрепят републиканската кауза срещу фашизма. Разликите в техните репортажи, роли и изводи дефинират бъдещото им творчество.

            Хемингуей пристига в Испания като знаменитост, като високоплатен  кореспондент. Радва се на лукса на хотел „Флорида“ в Мадрид, има достъп до гориво, добра храна и високопоставени източници на информация. Войната за него е катализатор за драматични разкази. Оруел се намира в окопите. Пристигнал е в Испания без пари и без протекции. Той се записва като доброволец в лявата антисталинистка милиция POUM. Прекарва месеци в калта на Арагонския фронт, страдайки от въшки, глад и студ, преди куршум на франкистки снайперист почти да го убие.

            Отношението към Съветския съюз е най-големият идеологически разлом между двамата автори. Хемингуей съзнателно си затваря очите за сталинистките чистки и екзекуции в тила на републиканците. Той вярва, че комунистите са единствената организирана сила, способна да победи Франко, и затова не трябва да бъдат критикувани в пресата по време на войната. Оруел преживява бруталното преследване на неговата милиция от страна на просъветските тайни служби в Барселона през май 1937 г. Той вижда как съюзници избиват съюзници в гърба. Оруел е отвратен и от съветската пропаганда и лъжите в пресата, което го превръща в заклет враг на тоталитаризма.

            Испания ражда шедьовъра на Хемингуей „За кого бие камбаната“. Прочитът му е романтичен, фокусиран върху саможертвата, дълга и любовта пред лицето на смъртта. Преживяното в Испания вдъхновява Оруел за „Почит към Каталония“, но и полага директните основи за написването на двете му най-велики антитоталитарни творби – „Фермата на животните“ и „1984“. Антиутопиите от самото си раждане са провокиране от ужаса на съветските зверства и в Съветския съюз, и по време на гражданската война в Испания.

            Та, антифашизмът е обсебен от СССР още от 30-те години на ХХ век до ден днешен. Има още много примери за това, съдбата на Вапцаров и съдбата на Хемингуей ясно доказват това. Тяхната смърт е най-яркото доказателство, че човек не може да е антифашист и да се отскубне от лапите на НКВД или Коминтерна.

 

Лодката "Пилар"

            Въпреки това разочарование, парадоксът е, че по време на Втората световна война (през 1940 г.) Хемингуей се съгласява на формален контакт със съветското разузнаване, т.е. той става съветски шпионин, с  кодовото име „Арго“. Макар че не предава никаква информация на Москва и е определен като „безполезен“, неговото самоубийство е пряко свързано с решението му да се включи активно в антифашистката борба.

            Хемингуей заживява в Куба след участието си в Испанската гражданска война. Живее в Хавана повече от две десетилетия (между 1939 и 1960 г.). Това е най-продуктивният, но и най-противоречивият период от живота му. Кубинският му дом, имението „Финка Вихия“ в покрайнините на Хавана, се превръща в негово лично убежище, където той съчетава писането, риболова и заплитането в сложни политически и шпионски игри.

            През Втората световна война Хемингуей създава контраразузнавателна мрежа от около 40-50 информатори, наречена „Фабриката за мошеници“. Тя включва бармани, сервитьори, испански бежанци, проститутки и докери. Целта им е да идентифицират нацистки шпиони в Хавана. С американско финансиране Хемингуей превръща любимата си рибарска лодка в разузнавателна. Въоръжен с автомати, гранати и пистолети, той патрулира в кубински води, за да търси германски подводници. Макар акцията да звучи романтично, ФБР бързо я определя като фарс и „абсолютна загуба на пари“, тъй като Хемингуей така и не открива нито една подводница.

            Куба дава на Хемингуей вдъхновението за най-великите му късни творби. На острова той живее сред десетки котки и кучета, приема холивудски звезди като Спенсър Трейси и Ава Гарднър и прекарва часове в любимите си хавански барове „Ел Флорида“ и „Ла Бодегита дел Медио“. Вдъхновен от кубинските рибари, през 1951 г. той написва „Старецът и морето“. Творбата му носи наградата „Пулицър“ (1953) и Нобеловата награда за литература (1954). Писателят подарява златния си Нобелов медал на кубинския народ.

            Когато през 1959 г. Кубинската революция побеждава, Хемингуей първоначално приветства свалянето на диктатора Батиста, заявявайки пред репортери, че е „възхитен от Фидел Кастро“ и вярва в каузата на революционерите. Хемингуей и Кастро се срещат лично само веднъж – през май 1960 г. на риболовния турнир „Ърнест Хемингуей“ край Хавана. Кастро печели трофея, а двамата разговарят приятелски за риболов и литература (Фидел твърди, че любимата му книга е „За кого бие камбаната“). Хемингуей отново се оказва притиснат между два огъня. Вашингтон го принуждава да напусне Куба поради влошаването на дипломатическите отношения, а новият кубински режим започва да национализира частната собственост.

С Фидел Кастро, 1960 г.

            През юли 1960 г. Хемингуей напуска Куба за последен път, вярвайки, че ще се завърне. След последвалата американска инвазия в Залива на прасетата през 1961 г. обаче става ясно, че връщането му е невъзможно. Изгубил любимия си дом, ценната си библиотека, ръкописите си, писателят изпада в тежка депресия. Манията му, че ФБР го следи (която по-късно се оказва истина именно заради кубинските му връзки), се засилва фатално, което води до самоубийството му същата година в Кетчъм, Айдахо.

            Директорът на ФБР лично инициира и следи досието на Хемингуей. Хувър изпитва силно недоверие към автора още от Испанската гражданска война, а когато Хемингуей започва своята шпионска мрежа в Куба, ФБР вижда в това „незаконно навлизане в тяхна територия“. В една от бележките в досието Хувър пише за Хемингуей: „Преценката на Хемингуей не е от най-добрите, а колкото до неговата трезвеност – тя е същата като преди години, тоест абсолютно под въпрос.“

            Досието потвърждава, че в началото американското посолство в Хавана (чрез посланик Спруил Брейдън, който е приятел на писателя) е подкрепяло Хемингуей. Изплащани са му по 1000 долара на месец за издръжка на мрежата му от информатори (бармани и сервитьори) и му е отпускан дефицитен бензин за лодката „Пилар“. Агентите на ФБР в Хавана обаче докладват, че Хемингуей проявява „открита враждебност към кубинската полиция и ФБР“, поради което програмата му е официално закрита и финансирането е спряно през април 1943 г.

         Най-трагичният детайл е свързан с края на живота му. През 1960 и 1961 г., когато Хемингуей вече страда от тежка депресия и е приет в психиатричната клиника „Майо“ под фалшиво име, агентите на ФБР продължават да го следят. В досието има официален доклад от специален агент до Хувър, датиран от 13 януари 1961 г., в който се съобщава, че Хемингуей е „физически и психически болен“ и се лекува в болницата.

            Неговият близък приятел А. Е. Хотчнър по-късно споделя, че Хемингуей е плакал, че колата му е подслушвана, телефоните му се записват и пощата му се отваря. Тогава никой не му вярва и всички смятат това за лудост, но разсекретеното досие доказва, че писателят е бил абсолютно прав – ФБР наистина е подслушвало дори телефона извън стаята му в болницата.