Хемингуей, Париж - безкрайният празник и едно наистина изгубено поколение

  

         Оказа се вярно твърдението, че за да стигнеш до посланията на един писател, трябва да уцелиш точното време, в което да се захванеш да го четеш, както и да започнеш от точната книга. Обикновено препоръките между  събратята читатели са книгите да се четат хронологично. Незнайно защо винаги започвах да чета Хемингуей от „Сбогом на оръжията“ и не продължавах нататък.

            Това лято се захванах с един специален проект – Париж в книгите на големите френски и чуждоезични автори. Вероятно, който и да е читател, ако чуе темата, ще се сети за Париж на Юго. Да, и на мен ми е любимо онова тайнствено и очарователно описание на Париж от 15. век, когато по улиците на великия град танцува очарователната Есмералда, пазена от красивата си козичка, или Париж на 18. век, видян през погледа на Гаврош. Също толкова подробно е описанието на Париж в романите на Балзак, Йожен Сю, Пруст, Флобер, но… Не това ме вълнува в момента, някак си от две години съм се закрастила с ХХ век, защото продължава и в ХХI. Избирам автори от различни  националности, но те са творци от ХХ век.  

            В един момент се сетих, че Хемингуей много обича Париж и зачетох „Безкраен празник“. Пред мен се разкри очарователният образ на Париж от 20-те години на ХХ век. Попаднах последователно на два цитат: „Ако си имал щастието да живееш в Париж на младини, където и да отидеш след това, той остава в теб за цял живот, защото Париж е един безкраен празник.“, „Париж винаги си струваше и ти получаваше отплата за всичко, което му занесе. Но ето какъв беше Париж в онези ранни дни, когато бяхме много бедни и много щастливи.“. И си казах: какъв Гаврош, каква Есмералда, какъв Растиняк, какъв Фредерик Моро, Хемингуей трябва да чета.

            В края на кратката книга попаднах на глава „Фицджералд“. Тя разказва за запознанството на двамата големи американски писатели в Париж през 1925 г., в средата на американската експатриантска общност, която по-късно е свързвана с понятието „Изгубеното поколение“, както го нарича Гертруда Стайн. (Поколението, което преживява Първата световна война, вкл. в окопите, и не може да заживее нормално след края й.)

            Току-що бях прочела „Великият Гетстби“ и „Нежна е нощта“, бях изгледала „Гетстби“ (2013) с Леонардо ди Каприо в главната роля и се бях подразнила от холивудския размах на купоните. Когато двамата големи се срещат, Фицджералд вече е знаменитост. „Великият Гетстби“ излиза през 1925 г., успехът на книгата е значителен, макар и първоначално да не носи достатъчно пари, но пък прави  автора си прочут. Хемингуей все още пробива. Той е по-млад, относително неизвестен писател, който се препитава като журналист. Едновременно с това работи върху собствената си радикално различна литературна естетика. Фицджералд разпознава таланта на Хеминугей и го хвали, но младият писател по-скоро се чувства притеснен, а не очарован от похвалата.     Хемингуей се опитва да създава мъжествена, сурова и самоуверена литература, опитва се да бъде  нов литературен глас. Фицджералд е социален, романтичен, чувствителен творец, но като човек е обсебен от успеха и парите. Хемингуей не харесва подобен писателски тренд и по-скоро се старае да се оразличи и дистанцира от странния си, макар и талантлив сънародник. Интересно ми бе да усетя дълбока лична вяра на Хемингуей в способностите си. Нещо повече от книгата научих, че Хемингуей държи да бъде дисциплиниран, независим, смел и непримирим към литературния конформизъм. Фицджералд вижда в Хемингуей човека, който иска да бъде. Хемингуей вижда във Фицджералд писателя, когото уважава, но и човек, от чиито слабости иска да се дистанцира.

           

Хемингуей и Фицджералд

            Другата книга, в която действието се развива в Париж, е романът „И изгрява слънце“, познат и като „Фиеста“. Той излиза от печат през 1926 г. и показва същия образ на Париж като „Безкраен празник“. Образът на Париж във „Фиеста“ е двойствен. От една страна, градът е красив, свободен, модерен и привлекателен; от друга — той е фон на живота на хора, които не могат да открият истинска близост и смисъл. Така Париж отразява състоянието на „изгубеното поколение“ — поколение, което търси забрава в удоволствията, пътуванията и приятелството, но носи в себе си дълбока духовна несигурност.

            Героите прекарват времето си в кафенета, ресторанти и барове, пият, разговарят и се забавляват. Париж им дава усещане за независимост и възможност да избягат от ограниченията на традиционния живот. Герои като Джейк Барнс, Брет Ашли и Робърт Коен живеят след Първата световна война, но трудно намират смисъл и посока. Градът събира хора, които са физически свободни, но духовно несигурни. Зад привидно безгрижния живот се усещат самота, неудовлетвореността и травмата от войната, контраст между външната красота и вътрешната празнота. 

             Париж постепенно отстъпва място на Испания, където героите търсят по-силни преживявания и своеобразно освобождение. Ако Париж е градът на ежедневието, нощния живот и разпиляването, Испания и фиестата се превръщат в пространство на страстта, риска и непосредственото преживяване.

 

            Следвайки Хемингуей по петите, пропуснах и този път „Сбогом на оръжията“, за да се насоча към „Зелените хълмове на Африка“ (излиза от печат през ноември 1935). Това е биографична книга, свързана с пътуването на Хемингуей и втората му съпруга в Момбаса, Найроби и Мачакос в Кения, след това в Танганика, за лов в Серенгети. По време на тези пътувания Хемингуей се заразява от амебна дизентерия, която предизвика пролапс на червата, той е евакуиран със самолет до Найроби, преживяване, отразено в „Снеговете на Килиманджаро“. След завръщането на Хемингуей в Кий Уест в началото на 1934 г. той започва работа върху „Зелените хълмове на Африка“, която публикува през 1935 г. В „Зелените хълмове на Африка“ Хемингуей показва, че човек трябва да следва страстта си и да се изправя смело пред трудностите. Ловът е представен като изпитание, което разкрива характера и силата на човека. Най-важно е да запазиш достойнството си и да приемаш както победите, така и пораженията. Чрез природата писателят подчертава стремежа към свобода, самостоятелност и съвършенство.

            В „Зелените хълмове на Африка“ Хемингуей споменава Марк Твен, когато разсъждава върху големите стойности в литературата. Марк Твен е пример за писател, който успява да създаде истинска, жива и трайна литература, основана на познаването на живота и човека. Хемингуей подчертава, че добрият писател не се нуждае от излишна сложност – важното е да казва истината просто и въздействащо. „Цялата съвременна американска литература води началото си от една книга на Марк Твен — „Хъкълбери Фин“. Ако ще я четете, спрете там, където открадват негъра Джим от момчетата. Там е истинският край. Останалото е измама. Но това е най-хубавата книга, която сме имали. Цялата американска литература произлиза от „Хъкълбери Фин“. Преди това не е имало нищо, след това — нищо така хубаво.“

Килиманджаро

            Любопитно е, че в една книга за Африка, Хемингуей доста подробно излага възгледите си литературата в САЩ. Той смята, че тя се унищожава, защото писателите се пропиват, гонят парите или се поддават на критиката. Хемингуей вярва, че икономическата система и бързата слава „убиват“ талантите, преди те да са се развили напълно. (Наистина „изгубено поколение“.)

            Писателят говори за създаването на проза, която е толкова наситена и истинска, че придобива допълнителни измерения. Според него това е изключително трудно, но ако авторът има късмет и работи упорито, може да създаде вечно изкуство, което надживява политиката и времето. Той вярва, че писателят трябва да се фокусира единствено върху занаята си и отразяването на истината, вместо да служи на идеологии. (Каквото самият той ще прави само след две години. А и ще прави до края на живота си.)

            С безпощадна откровеност Хемингуей обобщава, че за да бъдеш велик писател, са нужни две неща: вроден талант и абсолютна, безмилостна дисциплина. Според него много автори се провалят, защото нямат характера да издържат на самотата и напрежението на занаята.

            „Погубваме ги по различни начини. Най-напред материално. Спечелват пари. Един писател може да спечели пари само случайно, макар че добрите книги в края на краищата винаги носят пари. Направят ли малко пари, нашите писатели започват да живеят нашироко и се хващат в капана. Тогава вече трябва да пишат, за да поддържат къщите си, жените си и така нататък, и пишат боклуци. Не че искат да пишат боклуци, просто бързат. Понеже пишат, без да имат какво да кажат, без да има вода в кладенчето. Стават амбициозни. А веднъж изневерили на себе си, гледат да се самооправдаят и ви поднасят нови боклуци. Или пък четат критиците. А щом вярват на критиците, когато те ги величаят, трябва да им вярват и тогава, когато им казват, че са некадърни — и ето така изгубват вяра. Сега имаме двама добри писатели, обезверени от много четене на критики. Ако пишеха, ще се случи да напишат и хубави, и по-малко хубави, а понякога и лоши книги, но хубавото щеше да види бял свят. Но те са чели критиките и смятат, че трябва да пишат само шедьоври. Като предишните си шедьоври, както ги определят критиците. Това не са шедьоври, разбира се. Просто хубави книги. А ето че сега тия хора изобщо не могат да пишат. Критиците са ги направили безплодни.“

         Опитах се да опровергая Хемингуей, но всъщност се оказа, че той е напълно прав.

 

            Продължих с един от шедьоврите му „Снеговете на Килиманджаро“ (1936). Париж присъстваше и там, макар че аз започнах да чета разказа заради темата „Африка“. „— Не трябваше да идваме тук — каза жена му. Гледаше чашата в ръката му и хапеше устни. — Нищо такова не би се случило в Париж. Винаги си казвал, че обичаш Париж. Можехме да останем там или да отидем на друго място. Бих отишла където и да е. Казах ти, че съм съгласна да отидем където поискаш. Щом като искаш да стреляш можехме да отидем на лов в Унгария. Там за нищо нямаше да се грижим.“

                Историята има автобиографични елементи, но е художествен текст. Героят Хари получава гангрена и изпада в трескавото състояние. Преживява отново спомени от живота си – военни години, любови и места, които е посетил, но така и не е успял да опише в своите произведения. Докато лежи, се обвинява, че не е творил достатъчно, а се е поддал на лек живот и охолство.

            В началото на разказа се споменава леопард, чийто труп е открит замръзнал близо до върха на Килиманджаро, наричан „Дом на Бога“. Никой не знае какво е търсил леопардът на такава височина. В края на творбата Хари вижда белия връх на планината във видението си и разбира, че пътува по своя последен път. Това е метафора за истинския писател, който се стреми към абсолютното съвършенство в изкуството, без значение от цената.

            Леопардът умира в снеговете (на върха на възможностите си, гонейки идеала), докато Хари умира в ниското, обграден от хиени (символ на посредствеността и компромисите). Трупът на леопарда е консервиран и чист, докато тялото на Хари гние от гангрена. Когато в края на разказа Хари сънува, че спасителният самолет го вдига във въздуха, той не лети към болницата, а към „невероятно белия на слънцето“ връх на планината. Килиманджаро се превръща в символ на преминаването в отвъдното, където Хари най-накрая намира покой и се освобождава от чувството за вина.

Една от малкото снимки от Париж

            В бленуването си героят си спомня Париж: „И сред тази мизерия, в този квартал, срещу уличката между „Boucherie Chevaline“ и винарската изба, бе написал своите първи страници, всичко, което направи в живота си, започна тук. За него това беше най-хубавата част на Париж: клонестите дървета, белосаните стари къщи с тъмен цокъл, дългият, зелен автобус на кръглия площад, лилавата боя, с която боядисваха книжните цветя, покапала по паважа, улица Cardinal Lemoine, която изведнъж се спускаше към реката, а от другата страна улица Mouffetard, сама по себе си малък многолюден свят. Улицата нагоре към Пантеона и другата — единствената асфалтирана улица — по нея минаваше с велосипед и гумите вървяха гладко — къщите й бяха високи и тесни, там беше и евтиният многоетажен хотел, където е умрял Пол Верлен. Жилището им имаше само две стаи и за шестдесет франка месечно той беше наел още една стая на най-горния етаж на хотела, там пишеше и гледаше покривите, комините и всички възвишения на Париж. От апартамента им се виждаше дюкянчето на човека, който продаваше дърва и въглища. Той продаваше и долнокачествено вино. Позлатената конска глава на входа на „Boucherie Chevaline“, през отворените прозорци се виждаше месото, златисто-червено, винарската изба, боядисана в зелено, откъдето си купуваха виното — добро вино и евтино. Останалото беше измазани стени и прозорците на съседите. Съседите, разбудени нощно време от пъшканията на някой пияница на улицата, изпаднал в типично френско ivresse, което всички ви уверяват, че не съществува, отваряха прозорците и разговаряха полугласно.“

            И ми се иска да кажа защо смятам този разказ за един от шедьоврите на писателя. За Хемингуей „високото“ винаги е свързано с идеала. Снеговете на Килиманджаро представляват недостигнатия творчески връх на Хари – нещата, които е можел да напише, но е пропилял. Към своя Килиманджаро Хемингуей се стреми през целия си живот, но нарушава собственото си правило, забърква се в политиката. Времето е барутно и зловещо, подобен избор правят много честни хора.