Закъснял разказ


Има такива дни, в които човек сбъдва мечтите си. Преди време сбъднах една моя мечта наполовина. :) Радвам се, че не я сбъднах напълно, защото трябва да си търся нова. Е, аз и нови си намислих, но и от втората половина на тази не се отказвам. :)
            
Овеч

Мечтата ми беше да видя Овеч. Не е кой знае каква мечта, но е мечта. Дълго не успявах да я втикам между другите мечти, обаче миналата есен (2017) успях. :) Сбъднах я наполовина и съм много щастлива от преживения пъстър есенен ден, който прекарах с приятели в спомени за минали славни дни и в срещи с нови истории. За Провадия нямахме много време - дойдохме, попитахме за път към крепостта, качихме се, видяхме невероятната красота на гледката, отпрашихме към Чудните скали, за да спрем в село Аспарухово в комплекс „Овчага“. Препоръчвам го на всички рибари от сърце. В близост е до язовир „Цонево“, комплекс от стари къщи, чудесно възстановени, страхотна кухня, любезни хора, ентусиасти самодейци в местното читалище.
Овеч и Провадия, която се гуши в подножието на крепостта
Добре дошли
Старата крепост с нов вид

            Село Аспарухово е нов постсоциалистически опит да се прави туризъм в необичайни и непопулярни до 1989 г. дестинации. Имаше една мярка 313 по старата ОПРСР (Оперативна програма за развитие на селските райони) в миналия период (2007-2014), и явно хората тук я бяха ползвали.
            И ние бяхме запретнали ръкави да работим по нея, имахме голяма мечта да направим от едно чуднокрасиво село - туристическа дестинация. Знаете вече историята, ако сте чели „Речено-сторено“. В Аспарухово видях, че всъщност, това, което бяхме намислили, е можело да се реализира. С много труд и с местна инициативност старото ченгенско село се е обзавело и с нов спортен център, в който идват спортисти да тренират, и с къщи за гости, и с комплекси за настаняване, и с други подобни туристически благинки в услуга на спортистите, на риболова и риболовците. Разбира се, преди това Бог е обзавел село Аспарухово природни красоти.
Чудните скали на язовир "Цонево"

            В България има много красиви места, не се чудете, че не ходя в чужбина, обикалям си само тук, в Родината. Само за нея пиша, само нея си обичам! Познавам много кътчета. Тези, които още не съм видяла, се надявам да ги опозная в бъдеще. Вярвам, дълбоко вярвам, че нашата земя е благословена.
            Значи е можело и ние да реализираме мечтите си - казах си аз. - Селото, чудното българско село, за което чуваме от статистиката, че изчезва едно по едно, селото има мегдан за живеене, ама акъл се иска, и работа.
            Вярвам, че българинът е селянин по душа, че там някъде в неговата програма е заложена любовта към земята, природата, синьото небе. Спомените ме отвеждат към селото на любимите ми баба и дядо, там, където се случи осъзнаването ми като човек. До ден днешен в тях царуват баба и дядо, старата фамилна къща на семейството на моята майка е приказен замък, с каменен дувар, с нацъфтели над него сливи, с асмите с ароматен булгар, с вкусните мекички и банички на баба, с кокошата яхния с ориз или със сливи, които и аз мога да правя, ама не са като бабините. Там, в целия този детски рай се мъдри една стара книжка „Роден край“. В нея са събрани забравени вече патриотични текстове, най-много от Вазов. Помня дядо, който ми четеше „Чети говедарче“ от тази книжка, и патетата, които ми рисуваше по белите й полета. Сигурна съм, че ако сега се подложа на хипноза, за да се открие програмата, която ме ръководи в моите пътувания към миналото и настоящето, ще изплува сцената на малкото момиче, нейния дядо и патетата, нарисувани с химикал, и… „Чети говедарче“.
           




Много хора от нашето поколение живеят с подобни спомени, с красотата на българското, не изоставят бащините си имоти, превръщат ги във вили, обзаведени със съвременни удобства. Това преустройство не възкресява света на миналото, защото отминалият рай е само в душите. Но възкресявайки старите къщи, хората остават близо до спомените. Може би това сгрява душите им в днешния тегав свят. По същата причина все повече хора като мен обикалят из българско, а в някои села се намират хора ентусиасти, които тръгват от нулата на туризма и изграждат нещо в полза на цялото общество.
             Но да се върна на моя си разказ: общините Провадия и Дългопол отдавна спечелиха уважението ми, защото години наред гостуваха на Фолклорен фестивал „От Дунав до Балкана“, и оставиха у мен много хубави спомени. Хората, с които разговарях, ми бяха разказвали с любов за своите родни места. Не бях се срещала лично със самодейци от село Аспарухово, защото те участваха едва в деветото и в десетото издание, но пък аз вече не бях там. Обаче случайността среща в друго време и по друг начин, хора, които някога е можело/ трябвало да се срещнат.
            Така се случи и тогава, в топлия октомврийски ден. Когато седнахме да обядваме в късния следобяд в ресторантчето в село Аспарухово, не знаех, че ще се запозная с една от местните самодейки. Просто седнахме и с Павлинка си поръчахме по една шуменска биричка, бомбичка. Трите с биричката сме доволен социалистически продукт, произведен във важната 1966 г. (Стоичков ни е набор! :). От биричката към спомените за миналото, заговорили сме се явно и нещо за Борово. Сервитьорката ни чу и сама поведе разговора.
            
Наздраве на наборките с наборката! :)
Уточнихме, че става въпрос за русенското Борово, с чудния фестивал „От Дунав до Балкана“. (Благодаря!) Разказа ни колко много и е харесал той, похвали се с наградите, разказа за бурята, за събореното дърво и как пътували след пожарната към хижата в беленската гора в нощта. Тя участвала в танцовия състав. Разговорът се прехвърли на темата за престилките, танци, фестивалите и съборите, народното творчество. Жената не ще да чуе, че в тези издания, в които тя е участвала, нямам заслуги, хвали ме: Чуден фестивал сте създали!
            Та така, драги ми читателю, ако искаш да идеш някъде за един ден – избери Провадия, красивата крепост „Овеч“, чудните скали на язовир „Цонево“. Непременно се отбий за обяд в село Аспарухово. А ако си риболовец разпитай там по вашите риболовни въпроси, дето аз много не ги разбирам, но уважавам, защото много обичам рибена чорба. Когато ти отидеш там, ще имаш история за един разказ, който аз закъснях да напиша.
            А, за мечтата! Мечтая си един ден отново да се срещна със самодейците от област Варна, общините Провадия и Дългопол, и да възкреся чудните разговори за престилки и традиции, за танци и песни. Остана ми тази мечта да ме ръководи, защото какво е човек само със сбъднати мечти, само с нови мечти, и без нито една стара. J
(Съжалявам, че в края на деня нямах батерия и затова не направих нито една снимка на село Аспарухово.)

От "Новите истории от вчера"

Коментари

Публикуване на коментар

Популярни публикации от този блог

Конфликтът между Иван Вазов и кръга "Мисъл"

Жътва е...

Самодива къща и деца не гледа!