Старобългарската нова година

НОВА ГОДИНА. Днес празнуваме Нова година на 1 януари — деня, на който Църквата празнува св. Василий Велики. На много места обаче народът е запазил спомена за началото на Нова година около времето, когато денят почва да расте. Разбира се, той не знае, че астрономически най-дългата нощ и най-късият ден са на 22—23 декември. Един празник, чисто християнски, близък до тази дата, е Игнажден — празникът на св. Игнатий Богоносец, честван на 20 декември и народът казва, че от този празник денят вече е пораснал с едно просено зърно. С други думи, Игнажден се смята като ден с найдълга нощ и най-къс ден. Това навежда на мисълта, че в стария български календар, за който вече говорихме, първият месец — елем, се е падал някъде около тази дата, започвал е от нея.

Когато нашите прадеди създали българската държава, те са имали нужда от един постоянен календар. Всъщност той е необходим за съществуването на всяка държава. От този календар зависят много-неща: събирането ежегодно на данъка, служенето във войската, празнуването на различни празници. При това те са заварили Византия с един съвършен календар, наследен от старите римляни. Той започвал с Нова година на 1 януари. Първото число на всеки месец се наричало Календи. По-късно във Византия постепенно се наложили много по-стари, гръцки идеи за календара и понеже гърците не наричали първите дни на месеците Календи,това име било изхвърлено от византийския календар, но то било запазено само при месец януари като означение на официалното минаване в Новата година и така се е запазило и до днес в новогръцки език и в обичаите на съвременните гърци. Затова у тях Нова година се нарича с римското си име — Календи.

Името Календи е минало и у нас от старобългарското Колѧда, сегашното Коледа, но колкото и да изглежда странно, с него не се означава Нова година, т.е. Календите на януари, а Рождество Христово, празнувано цяла седмица по-рано, на 24 и 25 декември. Без съмнение усвояването на латинското име на Нова година — Календи, на 24—25 декември е могло да стане, ако у българите Нова годна се е празнувала на тази дата и годината е почвала от нея. Съвпадането на Нова година с Рождество Христово следователно е било една чиста случайност. От друга страна, това е било очевидно за един официален акт, възприет от държавната власт, защото името на Нова година не се е наложило за Игнажден или за някой друг ден, а за деня, който се пада два дена след най-късата нощ, т.е. от времето, откогато денят започва да расте наистина. Така в българския календар се поставя като начало на годината едно астрономическо явление. След въвеждането на християнството датата е била променена и Нова година се празнува вече на 1 януари, но това е станало постепенно и народът,е запазил латинското име на Нова година за Коледа, т.е. за Рождество Христово, т.е. 24 декември.

Но щом годината е започвала на 24 или 25 декември, и всеки следващ месец е започвал също на тази дата. Така например вечем — третият месец от годината, трябвало да започва на 24—25 февруари и да продължава до 24—25 март и т.н. Както е известно, старобългарските месеци освен първобългарските си имена са имали и славянски имена. Така например петият месец, бехти, е бил наричан от славяните цветен. Интересно е обаче, че макар всъщност май да е цветен, народът дава епитетът цветен на св. Георгий, чийто празник се празнува една цяла седмица по-рано, на 23 април. Приемем ли, че месецът е започвал една седмица по-рано, на 23 или 24 април, епитетът на светеца и на месеца ще е на мястото си. Гергьовден ще е на първия ден от месеца цветен, или бехти. Има и други празници, които попадат в същото положение и показват, че в традиционния български календар има една предхристиянска практика, при която месеците и годината са започвали една седмица по-рано, отколкото сега. Но към този въпрос ще се върнем по-нататък. Тъй като в езическо време обикновените хора не са разполагали с писан календар, а са се ръководели от астрономически наблюдения, но не точни, колебанието около 20 декември — Игнажден и 24—25 декември — Коледа е съвсем естествено.



ПРЕДАНИЯ, ОБРЕДИ И ОБИЧАИ. Дори в нашия рационален век човек чувства нуждата да посрещне Новата година като един нов период от 12 месеца в живота му с надежди и пожелания за щастие. По стар обичай трапезата трябва да бъде пълна, а човек изпитва желание да си опита щастието на някоя хазартна игра. Тези чувства и тази духовна нужда от една граница между това, което е било през предишната година и което идва с новата, била още по-наложително да се постави в онова време, когато всеки е мислел, че може да умилостиви тези висши сили, от които зависи щастието и благополучието му през годината. Всъщност Новата година е едно начало и човек трябва да направи всичко възможно, за да си осигури още от първия ѝ ден повече щастие и радост. И тъй като векове народът е смятал дните около най-късата нощ като начало на Новата година, обичаите и обредите, свързани с нея, започват от Игнажден и продължават до Коледа. Християнското оправдание, което народът е създал, за да запази новогодишните си обичаи, е формулирано с представата, че от Игнажден до Коледа продължават родилните мъки на Света Богородица, които ще свършат с раждането на Иисус Христос.
 
проф. Иван Венедиков
Един от най-типичните обичаи, които се изпълняват по случай настъпването на Новата година, е така нареченият Полезник. Името на обичая е от корена на „полза” и означава човека, който можеидването на Младата година, както той нарича Новата година, в къщата трябва да влезе такъв човек, който ще донесе щастие. И този човек се нарича полезник. Има случайни полезници, които попадат в дома на Нова година по някакво стечение на обстоятелствата и донасят нещастие. Така полезникът е един своеобразен хазарт. След като човек дълго време е оставял на случая идването на първия посетител след новогодишната нощ и гадаел по качествата му каква ще бъде годината, най-после намерил начин да се самоизлъгва. Той се научил да взема мерки, за да му дойде такъв полезник, който ще му донесе наистина сполука. Всеки домакин започнал да си избира полезника. Той намирал един човек, който му се виждал подходящ да го полези, вземал бъклица с вино и отивал да го покани да дойде на Игнажден рано сутринта. На самия ден, още преди да съмне, огънят гори в огнището и гозбата ври. Полезникът не бива да влезе в дома с празни ръце. Той държи нещо в ръцете си, каквото и да е, една клечка от дръвника или някаква пръчка. След като пожелае на домакините честито Млада година, сяда пред огнището и започва да бърка главните, за да пръснат искри. Когато множество искри се пръснат в огнището, той пожелава: колкото искри, толкова агнета, толкова телета или жребчета и т.н. Тогава домакинята поднася на ранния гост решетото, най-тайнствения и магически уред в домакинството, пълно с жито, и полезникът го взема. Той го разклаща, както се прави при сеене, и произнася формулата на благословията, на благопожеланието: „Да се роди, дето рало ходи и дето не ходи”. Това значи, че той пожелава всичко, което е сято или е никнало само, да се роди изобилно.

Този обичай, изпълнен със ситото или с решетото, е известен нашироко в древния свят. Ние го срещаме например в романа на Лукиан — „Александър”. Героят на този роман е един мошеник, който се представя като жрец и служител на един нов, измислен от него бог. Между другото той се обявил за пророк. Действието на романа се разиграва в Пафлагония, в Мала Азия, където населението е или тракийско, или сродно с траките. „Появи ли се някой — пише Лукиан — следван от музи- да полези или да бъде полезен, който носи сполука. Народът е вярвал, че с кант, свирещ на флейта, с тимпани и кимвали, и започне ли да предсказва, както се казва, с помощта на решетото, веднага всички зяпват, също като че ли са видели някой от жителите на небето.” Това е един много стар начин на гадаене, който е познат в древния свят и е бил особено широко разпространен на Балканския полуостров и в Мала Азия. Изглежда, че постепенно това гадаене е станало религиозна практика, като каквато то е запазено и до днес. С решетото или със ситото се сее, защото, ако не се изпълни обредът, няма да има плодородие. Така обичаят загубва стойността си на допитване и се превръща в задължение на всеки.

На Младата година човек е с лице към нея и с гръб към старата година, той е всъщност на междата между двете. И всяко нещо, което се започва на Младата година, е с поглед и към миналото, и към бъдещето. Такъв е случаят например с подквасването на квас за хляб. На Игнажден трябва да се изостави старият квас за хляб и да се направи нов, който ще се използва през Младата година. Но това става с извършване на различни обреди. В една къща се събират старите домакини от няколко съседни жилища и намират две моми. Едната трябва да бъде първо, другата последно дете на родителите си. Двете моми са изпълнителките на работата. Двете застават с гръб една към друга и към нощвите, които са между тях, и така трябва да замесят кваса. По този начин едната гледа към отминаващата година, другата към идващата, също както двете лица на Янус, римския бог на Новата година, на всяко начало, на всяка граница, вход и врата. Така обърнати с гръб към нощвите, като към неизвестността, която носи идващата година, двете моми месят, без да гледат.

Тези предколедни празници не се противопоставят на самата Коледа, а са част от нейното приближаване, подготовка за празнуването ѝ. Затова на този ден се събират коледарите, шествието от мъже, млади хора, които на Коледа ще обиколят всички къщи на селото и ще пеят коледни песни. Тук те си разпределят ролите за хора, който ще пее, и избират станеника — ръководителя си. Те са младоженци или ергени и станеникът трябва да бъде женен човек и опитен в коледуването. Те отиват да го поканят в къщата му и носят вечната бъклица с вино. В неговата къща след това те разучават песните и се готвят за празника. Така отдалече почва подготовката за празнуване на Коледа.

БЪДНИ ВЕЧЕР. Коледа е всъщност един нощен празник. Той трае два дена, на 24 и 25 декември, но фактически кулминационната точка на празника е през нощта между тях. Още сутринта на 24 се започва т.нар. Малка Коледа. Децата правят това, което ще правят големите коледари вечерта. Те обикалят от къща на къща и пеят песни, подобни на тези, които ще пеят и големите. С тояги в ръка те бъркат в огнището и когато искрите от главните се разпръснат, те пожелават същото, което и полезникът. Домакинята ги посреща със сито или решето, в което има жито и разни лакомства. Тя сее над главите им със същите пожелания, каквито се произнасят и от полезника.
Без съмнение най-интересната и оригинална част на празника е бъдникът, по името на който и вечерта се нарича Бъдни вечер. Облечен в^тай-новите си дрехи, един млад и здрав мъж от семейството запряга колата, взема секирата и се отправя с колата в гората. Той избира едно хубаво дърво — дъб, цер или граница, отсича го, натоварва го, след като е отрязал клоните му, и го довозва вкъщи. Цялото семейство излиза да го посрещне. Веднага той пита: „Славите ли Млада Бога?” и получава отговор: „Славим Го”. Тогава той благославя: „Аз вкъщи и Бог с мене.” Така този Божи символ се внася в дома и се поставя пред огнището. След това мъжът издълбава в долния край на дървото една дупка, запълва я с дървено масло, тамян и восък, запушва отвора с клин като запушалка и поставя дървото в огнището. Всичко това става под звуците на песни, пети от жените, които имат съдържанието на следната:

Ах ти дръвце, право дръвце,
де си расло толкос тънко,
толкос тънко и високо?
Отговаря тънко дръвце:
Ай ти тебе, малка моме,
малка моме, кривоперке,
аз съм расло тамо, горе,
тамо, горе, на планина,
на планина, на рудина,
край езеро самовилско.
Отсече ме вакъл овчар,
донесе ме, да ме сади,
край огнище, край трапеза.
Аз съм, моме, златно дръвце,
златно дръвце, плодовито.
Ще порасна чак до небе.
Клон ще пусна чак до земя,
лист ще листна — дребен бисер,
цвет ще цъфна — чисто сребро,
род ще родя — сухо злато.
Слез-ще при мен Млада Бога,
ще дарува добра дара:
на момата — дребен бисер,
на майката — чисто сребро,
на бащата — сухо злато,
сухо злато — пълна къща,
пълна къща със дечица,
със дечица, със агънца,
със теленца, със конченца,
със яренца, със прасенца,
със пчелици, левокрили.
Живот, здраве, веселие.

Така тържествено дървото се поставя в огнището. Когато стане време за вечеря, най-старият мъж в къщата, главата на семейството, се навежда в огнището, поглежда нагоре и се провиква под комина: „Дядо Боже, ела ни на гости да вечеряме.” Тогава всички сядат на вечеря. Ястията са многобройни, но само постни. Една от жените подава на домакина ароматични билки или тамян, като му целува ръка. Той ги взема, хваща с ръка палешника, поставя върху него три въгленчета и прекадява къщата и двора. По изгорелите въгленчета се гадае каква ще бъде годината. Ако те се превърнат на пепел, това означава плодородие. Ако останат черни — реколтата ще бъде лоша. В това време огънят е запален и бъдникът гори в огнището. Домакинът и домакинята издигат високо приготвената за празника погача — боговица, за да бъдат високи житата, и като я държат двамата, разделят я на две, като половината оставят на Бога, защото се смята, че Той присъства на трапезата. Останалата половина се разделя между присъстващите и по големината на дела, който се е паднал на всеки, също се гадае каква ще бъде годината за него. Така всъщност почти всички обичаи имат в основата си настъпващата Млада година.



През това време коледарите, събрани в къщата на станеника, облечени с най-нови дрехи и окичени с венци и китки от сухи цветя и мъниста по калпаците и дрехите, с бъклица, пълна с вино, потеглят в нощната тишина с шеги, закачки и гърмежи и влизат от къща в къща. Във всяка къща те пеят на домакина и домакинята и за всички останали. Всъщност целият празник се изнася от хора на коледарите. Една голяма част от песните, които се изпълняват, са специални обредни песни, като в много от тях се повтаря след всеки стих „Ой, Коледе, мой Коледе” като постоянен рефрен. Някои старинни песни имат характер на диалог между коледарите и домакина:

Коледарският хор:

Станенине, господине,
господине, болярине,
заспал ли си, събуди се.
Пиян ли си, трезвен бъди!
Отвори ни чемшир-порти,
чемшир-порти, стари врати,
че ти идем добри гости,
добри гости — коледари
и ти носим добри вести:
Бог се кани да ти дойде.
Мож ли Бога да посрещнеш,
да посрещнеш и нагостиш
и въз Бога сбор ангели?
Домакинът:

Мога, мога, добре дошъл,
добре дошъл, нега дойде!
Да ми седне на трапеза,
а при Него — сбор ангели,
с добри гости — коледари.



Така коледарите се представят като Божи пратеници, които предшестват идването на Бога, невидим, на трапезата. В миналото коледарите са обикаляли и по-далечни села и усамотени къщи и в някои песни се описва това тяхно нощно скитане по следния начин:

— Ой ви момци, коледари!
Къде пътя пътувахте,
къде Богу богувахте;
тъмни нощи прехвърлихме,
кални друми претъпкахме,
смилни китки изкривихме,
дрен-криваци поломихме;
та дойдохме всреди нощи.
Всреди нощи, полунощи,
та се спрехме в равни двори.

И в тази песен има един израз, който е много интересен — къде Богу богувахме? Глаголът „богувам” има по отношение на „Бог” същото значение, което има „царувам”, производно от „цар”. Буквалното значение и на двата глагола е едно и също — „цар съм”, „Бог съм”. И това показва, че коледарите се смятат като част от самия Бог. С тяхното присъствие Бог идва в дома, в който те гостуват. Те всъщност заместват Бога, от Който са част. След тези песни и други подобни станеникът от името на коледарите импровизира различни благословии и пожелания, някои много обикновени, други поетични и оригинални. Ето една благословия към домакинята в къщата, която посреща и гощава коледарите:

— Коя го е месила
да се носи и подноси,
като мрена риба в дълбине,
като орел във висине,
като сокол във пустиня,
като елен във планина,
като кукувица във зелена гора,
като яребица във зелена трева,
като паун във болярски двори,
като годеница със широки поли,
като мома с криво перо позлатено.
— Речете дружина: Амин!
И дружината отговаря — Амин!

Всеки от коледарите държи в ръката си дрянова тояга, която е неразделна част от атрибутите му. Във всяка къща, където коледарите влизат, задават един и същ въпрос: „Славите ли Млада Бога?” и получават един и същ отговор: „Славим”. Въпреки многобройните християнски елементи и дори християнското съдържание на празника в него се чувства ясно една езическа основа, която не е нито българска, нито славянска. Към нея ни насочва и латинското име на езическия празник — Календи.


След като коледарите си отидат, празникът продължава. Но когато най-после семейството си легне, един остава буден, за да бди при бъдника. Всъщност по бъдника се извършват най-различни и многобройни гадания. Когато при горенето от него излизат искри, те са предсказание за изобилие. Ако бъдникът изгори и се превърне в бяла пепел — това също е добър признак. В езическия характер на всички споменати практики нямаме никакви причини да се съмняваме. При това трябва да отбележим, че името на празника съществува у всички славянски народи. В румънския език то се намира в българската си форма — Колинд или Колинда вместо в латинската, която показва, че е минало от български в румънски. На това навежда и мисълта, че в румънски има глагол „колиндар”, както в български — „коледувам” и „колиндатори” — „коледари”. Навсякъде е прокарана българската форма с „о” вместо „а”. Тези езикови форми говорят съвсем ясно за българския характер на терминологията на празника.

Начинът, по който се празнува Коледа у нас обаче не се среща у другите славянски народи и е типичен за България. При това любопитен факт е, че докато в западните страни коледното дърво се украсява и се пази, в България и в Югоизточна Европа то се изгаря в огнището. Това показва два различни начина на празнуване, наследени от езическо време. Благодарение на намесата на Църквата са били взети много мерки, за да се превърне празникът в християнски и да се подчертае, че той е свързан с раждането на Христос. У нас без съмнение всички обичаи по отрязването и изгарянето на бъдника заемат централно място в празника и стоят в тясна връзка с широко разпространеното гадаене по случай Нова година. Но тъкмо този изключително важен и съществен елемент не съществува у другите славянски народи. Едно сведение на Светоний, което се отнася до прочутото светилище на Дионис в Родопите, описано за пръв път у Херодот, хвърля известна светлина върху този въпрос. Това сведение биографът на римските императори дава по повод раждането на император Август.

„Твърде известна е следната случка, която станала в деня на раждането на Август. През този ден в сената разисквали за заговора на Катилина и Октавий (бащата на Август), дошъл по-късно поради раждането на сина си. Публий Нигидий, като разбрал причината за закъсняването и часа на раждането, уверявал, че се е родило дете, което ще стане господар на целия свят. А когато Октавий водел войската си някъде из отдалечените части на Тракия и се допитал в свещената гора на Дионис до оракула на бога за съдбата на сина си по варварски обичай, същото му било потвърдено от жреците, понеже след като виното се разляло над олтара, пламнал толкова голям пламък, че се издигнал нагоре, над най-високата част на светилището, чак до небесата — знамение подобно на това, което получил само Александър Велики, когато поднасял жертва над същия този олтар.”

Тук ние виждаме, че гадаенето е ставало по пламъка на горящия огън. При това Светоний изрично отбелязва, че допитването е станало по варварски обичай, т.е. по начина, по който се извършвали гаданията в светилището на Дионис винаги, та дори и по времето на Александър Велики.В култовете на много божества на вегетацията и плодородието в Мала Азия се срещат подобни тържествени изгаряния на дървета. В шествието в чест на Кибела или Великата майка на боговете тържествено се пренасял борът, под който умрял Атис, и се поставял в храма. В Пафос пред храма на Афродита забивали дървета, на които окачвали жертви и след празника ги запалвали заедно с жертвите. Сигурно и при тези случаи е имало гадаене.

Очевидно нашият обичай стои във връзка със старите тракийски празници и за да изясним това, трябва да се спрем на още няколко особености при празнуването на Коледа у нас.

 
Ямболски коледари и мачето
ОРГИАСТИЧНИ ЕЛЕМЕНТИ В ПРАЗНУВАНЕТО НА КОЛЕДА. Когато коледарите се движат през нощта из селото, малкото им шествие се придружава и от помощници, задачата на които е да прибират и носят подаръците, които домакините във всяка къща дават на коледарите. Това са обикновено по-млади хора, които носят със себе си торби. Един от тях събира в торбата си само месните храни, които им се дават: суджук, сланина, пастърма. Затова той се нарича „маче”, т.е. коте. Като влязат в някоя къща, мачето — обикновено подвижен и пъргав младеж, търси с очи и се опитва да открадне някой от суджуците, окачени често на една греда от тавана. Друг от помощниците на коледарите се нарича магаре или подигравателно „коньопърдица”. Той носи всички други храни, които се подаряват на коледарите, с изключение на тестените. Последните, главно колаци, се турят в торбата на трети помощник, наречен „трохобер”. И тримата, но най-много „мачето” разиграват” различни сцени, с които предизвикват смях.

Причината обаче Църквата да гледа с недоверчиво око на празника и да забранява невинните нощни шествия се крие в начина, по който коледарите се държат на някои места. Това става главно в Западна България. Често пъти групата коледари е подготвена за различни мимове. Главна роля в тях се пада на двама мъже, от които единият е гримирай и предрешен като старец, а другият е облечен в женски дрехи и играе ролята на„невеста” или „баба”. Освен това има и други коледари, които също са маскирани. Те носят кожуси с обърната навън козина, препасани са с гръстница, по която висят звънци; на шапките си носят пера или опашки и на потурите — опашки. Двама от коледарите са поялци и когато старецът и бабата влязат в някоя къща заедно с другите коледари и пеят, те отпяват. Другите се наричат оалци или оалени. Всички носят в ръка коледарската дрянова тояга и са придружени от гайдар, който им акомпанира, когато пеят. Освен това те са придружени и от традиционните помощници, които събират подаръците. Влизайки в домовете, коледарите се държат неприлично и се закачат с жените. Старецът и бабата представят полов акт. При изпълнението на този вид коледуване могат да участват и по-голям брой действащи лица, но винаги само мъже. На някои места един от участниците е маскиран като мечка, а друг — като мечкар, който я води. Този начин на празнуване се среща главно в Западна България и Македония, и то не само всред българското население, но и между власите и гърците, но никога между турците. Маските навсякъде са направени по един и същ начин или с подръчни материали или от една кожа, която покрива цялата глава с дупки за очите и устата. Същите маски на старец и баба, както ще видим по-нататък, се появяват и на Заговезни, когато хората изпълняват и подобни мимове, но повече и поразнообразни. Дори на някои места коледарите се намятат през раменете с кози кожи, както кукерите.
 
Бразая
В Румъния, където коледарите в земите по левия бряг на Дунав пеят коледните песни на български език, също има и старец и невеста, която носи българското име — невеста. Но в по-отдалечените места на северозапад централно място в обичая заема представянето на едно чудовище, снабдено с дървен клюн, овча глава, заешки уши и дълги рога. То има четири крака и тялото му е покрито с различни покривки. В този си вид чудовището напомня античния грифон, особено както се представя в тракийските паметници.


МРЪСНИЦИ ИЛИ ПОГАНИ ДНИ. Понякога тези празници в някои места продължават дълго. Коледарите,наричани още старци или бабугери, както се наричат и кукерите, не се ограничават само с игрите и песните в собственото си село, но през следващите дни обикалят и съседните села. Това трае през цялото време, известно под името Мръсни дни, Мръсници или Погани дни. Първите две имена на тези дни са образувани от корена на глагола „мърся”, който означава не само „изцапвам”, но и „престанал съм да постя”, „облажавам се” и следователно може да се тълкува като „нечисти дни” или дни, „в които не се пости”. Нюансът, който трябва да се даде, става по-ясен от другото име „погани”, производно от римското „паганус”. Това име на латински значи селянин и произлиза от „пагус” — село, край. Но в старобългарски и въобще в български език то е прието под . форма „поган” в значение на езичник, примитивен човек, варварин, вредител, поради което в Софийско мишката се нарича „поганец” и поганец в новия български език е презрителното име за нехристиянин. Очевидно е, че на дните от Бъдни вечер до Водици (Богоявление) се дава името Погани, защото се разбира, че извършваните по това време обичаи са нехристиянски, езически, погански, нечисти, мръсни. Народът е намерил и едно наивно християнско обяснение на тези дни. Той ги нарича още „некръстени”, понеже след Рождество Христово (на Бъдни вечер) Христос още не е кръстен от св. Йоан Предтеча, а това става чак на 7 януари. Дори народът да е нямал никаква представа за езическия им характер, Църквата с преследването им и особено на тези оргиастични елементи в тях му е показала ясно, че те са ѝ чужди и че тя гледа на тях враждебно.

На някои места тези оргиастични карнавални шествия не се организират само на Коледа, а и на всички други празници през Поганите дни, та и след тях, някъде чак до края на януари. Един от тези празници е Нова година, на 1 януари, празнувана по нашия грегориански календар.
 
Бабугери

НОВОГОДИШНИ ПРАЗНИЦИ. Празнуването на Нова година, което отговаря на християнския празник св. Василий, повтаря в общи черти по-скромно и по-бедно празнуването на Коледа. Сега пак се явява едно организирано ядро от млади мъже, в по-ново време — деца, които изпълняват подобни ритуали. И тук има богата трапеза в навечерието на празника, този път с месна храна. Пак има прекадяване на трапезата с палешник и найразлични начини за гадаене дали Новата година ще бъде честита. Но това, което е характерно за нея, преди всичко е шествието на сурвакари или василичари, които обикалят през нощта къщите и честитят Новата година, като отправят благопожелания, които не се пеят, а се декламират в речитатив.

Всеки от сурвакарите е снабден с една дрянова вейка, украсена богато. Сурвакарите-нямат станеник. Те обикалят домовете на групи, удрят домакините по гърба с пръчката и произнасят благословии от рода на тази:

Сурва, сурва година,
Весела година.
Голям клас на нива,
голям грозд на лозе.
Пълна кесия на шия,
пълна къща с коприна.
Червена ябълка в градина.
Живо, здраво до година.
До година, до Амина.

Поради първите думи в благословията самият празник се нарича още Суроваки или Сурваки. Името вероятно е производно от корена на прилагателното „сур”, изчезнало в литературния език, но употребявано в народния и главно в старите песни. Значението му не е съвсем ясно. Народът употребява това прилагателно като епитет на елена, за да изтъкне положителните му качества в смисъл бодър, жизнен. Но то се употребява и при онези чудовища, които носят бедите и глада. Ламята, която спира плодородието, също се нарича сура ламя. От този корен е образувано прилагателното „суров”, което има значение, от една страна, на строг, твърд човек, от друга страна обаче, „суров” се противопоставя на „сух” при растенията. Отрязаното дърво е сурово, преди да изсъхне. Суровица значи тояга, която още може да пусне ко-рен и поради това е много по-жилава и удобна за бой. Суровачка е онази пръчка, обикновено от дрян, която има пъпки и може да пусне листа и цветове. И украсата, поставена върху суровачката, не е нищо друго, освен една символична листна и цветна украса, означаваща криещата се в пръчката сила за развиване. Когато още всичко спи зимен сън и пролетта е далече, в началото на зимата дрянът има най-силно развити пъпки, които се развиват най-рано. Той е всъщност символ на очакваната с нетърпение пролет, когато всичко ще се събуди.

Сурвакарите или суровакарите имат също както коледарите помощници, които ходят с тях и събират подаръците, които сурваканите им дават. В някои места и тях ги наричат със същите имена: маче, магаре и трохобер. Някои от тези събирачи на дарове носят по три пръчки, с които разиграват разни мимове. Този, който ги носи, се нарича шиповичар.

Оргиастичните елементи, които намираме в празнуването на Нова година, са абсолютно същите, които срещаме и на Коледа. Ако те изглеждат по-разпространени, това се дължи само на обстоятелството, че са оставени по-свободно да се развият на този ден, отколкото на Рождество Христово. Намесата на Църквата тук е била по-слаба. И тук срещаме дружина, в която има маскирани хора и в която главните действащи лица са старецът и невестата. Участниците пак са накичени със звънци, с кози кожи, животински опашки, някои носят маска, други са гримирани. В едни краища оргиастичните игри са концентрирани на един празник, в други — на друг. Така например обичаят да се устройва шествие от маскирани хора със старец и баба на Бъдни вечер е бил разпространен в Тетовско, Дебърско, Радомирско, Софийско, Трънско, Пиротско и Пазарджишко. На Нова година същите обичаи се изпълняват в Костурско, Охридско, Битолско, Скопско, Кумановско, Благоевградско, Серско. На Водици те са засвидетелствани на много места по долината на Струма: в Кюстендилско, Серско, Драмско и Гоцеделчевско в долината на Места. Участниците в тях се назовават също както кукерите с имената старци, бабугери, джамалари. Последното име е турско и озна-чава хора, които са маскирани. Има сведения за съществуването на тези обичаи и в Северозападна България: във Врачанско и Видинско. Там, където тези оргиастични обичаи са запазени, обикновено това са усамотени и изолирани места, откъснати от големи градове.


Подобни на коледарските и сурвакарските обичаи в Югозападна Македония са били изпълнявани на женските Водици или Ивановден, но без оргиастични елементи и само от момичета. Групата, която ги изпълнява, се нарича водичарки. Водичарските песни в много отношения приличат на коледарските, но момичетата устройват празник сутринта.

Изглежда, че в Западна Македония има значителни разновидности на тези обичаи, различни варианти, които явно изхождат от същата основа. Например в Охридско василичарите ходят с криваци в ръце като коледарите; между тях има трима, които играят по-важна роля. Единият е известната на много места невеста — мъж, облечен в женски дрехи и гримирай. По-интересен е другият, на който нахлузват един чувал с отвори за главата и ръцете, като след това напълват чувала със слама. Мъжът върви по дворовете на четири крака и играе ролята на четириного животно. Трети в дружината е „гаталецът”, който говори навсякъде от името на дружината. Тойзастава пред заключената дворна врата на къщата, която посещават, и удря слоягата си, обръщайки се към домакина с думи, подобни на тези: „О, домакине, отвори вратата! Чепоришка ти под опашка! О-о-о. Сме поминале, домакине, през тиквено лозе! О-о-о. Се секна лозата, домакине, останахме полоината войска оттаде, полоината — отавде...” Когато домакинът отвори вратата, дружината влиза вътре и невестата играе, а животното, наричано „търкалаш”, се търкаля. Изглежда, румънската турка е дошла от преселници от тази област и името е производно явно от същия корен.

В Македония са разпространени подобни обичаи, особено в югозападните ѝ части, които заслужават внимание. През Поганите дни и тук срещаме малки дружини със старец с маска и невеста — гримиран мъж в женско облекло. Освен това в дружината има и други мъже,окичени със звънци и сърнешки или кози кожи, които държат в ръцете си тояги. И тях, също като кукерите, ги наричат старци или бабугери. Носят и други най-различни имена.

В Солунско са известни и други обичаи. Събират се тъй наречените „ешкари” — дружини от мъже, които се движат по двойки. Понякога единият от двойката е облечен като мъж, а другият предрешен и гримирай като жена. Те си поставят също маски и се обличат като дервиши, ходжи, свещеници и владици. Дори разиграват мимове, между които и погребение с мъртвец, поставен в ковчег. По-рано те ходели въоръжени с пищови и саби. Празнуването на Ешката трае два дена. На 31 декември празнуват децата, докато на 1 януари празнуват възрастните. Името на празника произлиза от турското „еш”, понеже ешкарите се движат навсякъде по двойки и всеки от тях си има свой еш. Идването на ешкарите било посрещано със страх от населението. Хората се криели от тях и им давали подаръци и пари през прозорците. За съжаление за този извънредно интересен празник данните са много малко.

Повече данни има за т.нар. русалии, които са също големи дружини, до 60 души, и организирани като войска, въоръжени с мечове, с които играят. Начело на дружината, която обикаля много селища през Поганитедни, стоят двама души, единият от които се нарича „прот” — пръв по гръцки, или балтаджия, защото държи балтия — секира. Другият носи турското име „кеседжия”, което значи точно удряч. Освен това те имат един юз-башия, двама калаузи, които играят роля на съгледвачи, и двама чауши, които се грижат за реда при игрите. Придружени са също така от двама или четирима прислужници, които носят подаръците.

Дружината пази най-строга дисциплина. Никой не говори с еша си или с който и да е друг по време на игра, а в останалото време говорят тихо, и то само с еша си. Само балтаджията и кеседжията могат да говорят и с външни лица, и с подчинените си. Не се кръстят през странстването си, не вдигат наздравици, нито отправят поздрави. Когато вървят под строй, всеки трябва да стъ-пи в стъпката на този, който е пред него. Не позволяват на никого да минава през редиците им, освен на болни, които смятат, че ще оздравеят, ако седнат всред русалиите. Тогава те си кръстосват мечовете над главата на болния. Забавно е, че ако стигнат до вода, ако е малка, я прескачат, ако е голяма река, минават я с кола, но никога не я прегазват. Когато трябва да спят в някое село, винаги нощуват в къщите на двойки. Нямат право да се срещат с роднини и приятели. Не бива да се срещат с друга дружина, поради което калаузите най-напред проверяват в селото, в което отиват, да не са дошли други и тогава влизат. Обикновено танците стават в двора на къщата, в която спят балтаджията и кеседжията. Винаги се движат или играят с гола сабя в ръка и не се държат при танците си за ръце. Когато стигнат до кръстопът, кладенец, чешма, река, сухо дърво, стари гробища или църква, танцуват около тях в кръг, като ги обикалят три пъти, след което всяка двойка кръстосва сабите си, като опира върховете им в земята. Докато русалиите танцуват или когато спрат да танцуват, чаушите и прислужниците обикалят съседните къщи, събират пари и подаръци и кръстосват сабите си на три места в къщата: при вратата, при огнището и някъде другаде. При бременна жена не влизат, нито при родилка, а над болните кръстосват сабите си. Ако срещнат мъртвец на носило, карат да го оставят на земята и го прескачат. Всяка вечер след вечеря танцуват отделни двойки от дружината. Това става в присъствието на балтаджията.

При танците на русалиите във влашки села има обичай един от участниците в дружината да се намята с меча кожа.


ХАРАКТЕРИСТИКА НА НОВОГОДИШНИТЕ ПРАЗНИЦИ. Всъщност през т.нар. Погани дни има два основни начина за празнуването на Младата година, която съвпада с Коледа. Навсякъде това става без никакво участие на Църквата. В Източна България от празнуването са запазени шествията на коледарите и сурвакарите с тояги или вейки, направени от дрян. Тържествата стават през нощта както на Нова година, така и на Коледа.Извършват се много гадания, от които най-важните са гадаене по горене на бъдника, по искрите на огъня, по пъпките на дряна, със ситото и т.н. Другият начин на празнуване е характерен за Западна България и Македония. В него има мимове и оргиастични елементи, поради което той е бил изоставен и се е срещал много рядко. В него основен елемент е предрешването, употребата на маски и грим. Танците и песните са свързани с неприлични мимове, които се разиграват и в които старецът и бабата симулират полов акт. Докато в една част от песните, които се пеят, се говори за раждането на Младия Бог, в друга част се говори само за коледарите. Но и при едните, и при другите се долавят силни нехристиянски преживелици. Въпросите „Славите ли Млада Бога?” и отговорите „Славим” като че ли прекомерно демонстрират християнския обичай на един празник, който не е по начало християнски и върху който Рождество Христово е попаднало. Затова и песните, в които се говори за „богуване”, звучат по-скоро като остатъци от един стар езически празник.

Този празник е придобил твърде войнишка форма в Южна Македония: Солунско, Енидже-Вардарско и Кукушко, където се играят направо войнишки танци, при това не само в чест на самия празник, но и въобще за здраве и плодородие.

Иван Венедиков "Медното гумно"

Коментари

Популярни публикации от този блог

Добре дошли в Странджа!

Билките и техните магии за любов и раздяла

Бразая в селата Батин, Горно Абланово и Екзарх Йосиф