Светци и демони на Балканите

„Понятието „демон“ е от гръцки произход и най-общо означава „дух“. Вярата в демоните възниква с появата на човека и се развива в съзвучие с неговата икономическа, културна и социална еволюция. В първобитното общество демоните олицетворяват предимно силите на непозната и позната природа. Те се възприемат като безплътни същества, живеещи в дърветата и цветята, в животните и птиците, в камъните и реките. Затова обитават горите, планините, водите и небето. В значителна степен светът на демоните представлява своеобразна свръхестествена общност, , в която липсва строга индивидуалност и йерархичност. С течение на времето демоните започват постепенно да придобиват свои, различаващи ги един от други черти и функции. Голяма част от тях присвояват отделни зооморфни и антропоморфни характеристики и измерения. Така се стига до познатия ни смесен или хибриден тип демонични същества, към които можем да отнесем кентаврите /полуконе-полухора/, песоглавците /хора с кучешки глави/, сатири /хора с кози крака/ и морските сирени /жени с опашки на риба/. Необходимо е да се подчертае, че сред примитивните племена и общности светът на демоните е генетично свързан с магьосничеството и с народната медицина. Демоните винаги изпълняват ролята на първостепенни причинители на епидемии и болести, на природни бедствия и катаклизми.

В процеса на развитие и усъвършенстване на обществените отношения неминуемо настъпват съществени промени в цялостната природа на демоните. В резултат на този продължителен и непрекъснат процес те започват да изпълват съответните си места и ниши в присъщата им социална стълбица. Така демоните придобиват с времето свои собствени имена, индивидуални черти на характера и точно определени сфери на влияние. Силата им на въздействие върху хората става различна. Някои от тях остават на по-ниска степен в божествената йерархия, други се превръщат в „богове от втори ранг“. А в този случай можем напълно да се съгласим с мнението на М. Вебер, че почти всички стари езически божества продължават своя живот като „демони“ в наложилите се нови монотеистични религии /Вебер 1992: 361/. Ако проследим накратко и съвсем бегло развитието на представите, влагани в понятието „демон“, ще установим, че в гръцката митология първоначално с него се окачествява някаква неопределена, неоформена божествена сила, която в повечето случаи е злосторна и вредоносна, и по-рядко – добра и благоразположена към човека. Разбира се, смисълът, вложен в това понятие, търпи непрекъснати промени. В ранните писмени източници, например у Омир, демоните са приравнени по своята мощ с боговете. По-късно Хезиод използва термина „демон“ за определяне на вид божествена сила, която изпълнява ролята на посредник между земята и небето, т. е. между индивида и бога. Той, а по-сетне Платон и Хипократ определят демона като свръхестествен персонаж с двойнствена природа – покровителстваща и вредяща, а демонологията – като област на познанието, свързана с различни учения за душата. В древноримската митология на гръцкия демон съответства „геният“, схващан най-общо като олицетворение на човешката душа. Геният е изявен прародител на фамилията, изпълняващ функциите на неин митичен покровител.

Сред разпространението на християнството и налагането му като официална идеология и доктрина демоните започват постепенно да се приравняват с „бесовете“ в качеството им на свръхестествена сила, съсредоточаваща в себе си преимуществено отрицателен, вредоносен и дори „дяволски“ характер. В християнската митология бесовете са противници на ангелите. Те могат да придобиват различен облик и по този начин да съблазняват и изкушават правоверните, да ги разболяват и тласкат към неволи и грехове. Първоначално мотивът за борбата на християните с бесовете е отнесен към живота на отшелниците аскети, чийто родоначалник и пръв представител е св. Антоний Велики. С течение на годините християнската вяра постепенно започва да обвързва демоничното с представите за света на „нечистите“ мъртъвци, чиито грешни души не намират покой в отвъдното, а бродят нощем по земята в облика на вампири и върколаци. В изследванията си по аналитична психология и митология немският еволюционист В. Вунд пише: „Напускайки гроба, душата на мъртвеца става демон – вампир или върколак, който заплашва всеки срещнат по пътя си човек и му причинява болести и нещастия“. Наред с това демоничната природа е присъща и за онези живи хора, които са сключили съюз с дявола и са се посветили на магьосничеството. Неслучайно през Средните векове Западната католическа църква предприема своя най-яростен „лов на вещици“. А повечето исторически и архивни документи от 16 – 18 в. описват вярата във вещиците и съдебните процеси срещу тях, акцентират преимуществено върху демоничния характер на занимаващите се с черна магия жени. Затова не бива да ни изненадва фактът, че в литературните описания и художествените образи от онова време средновековните магьосници в католическия свят носят голяма част от белезите на архаичните демонични персонажи – по подобие на сатирите и кентаврите те притежават кози или конски крака и копита, а зейналата им уста е досущ като вълчата или куча муцуна на песоглавците.

В областта на народната демонология /низшата митология/ могат да бъдат предложени наистина най-разнообразни класификации на демоните. За тяхната изходна позиция могат да послужат различни критерии: времевият и пространствен митлогичен модел със съответния му цифров код, природният сезонен цикличен ритъм; космологичната система; социалните изяви на индивида. При тези многобройни комбинации демоните биха могли да бъдат групирани и най-общо класифицирани като демони на времето и пространството, на реда и хаоса, на съзиданието /мира/ и разрухата /войната/; на зимата и на нощта, на живота и смъртта, на небесните тела и на атмосферните процеси, на занаятите и на изкуствата, на властта, на сексуалността, на бялата и черната магия.“

Авторът разделя демоничните персонажи на четири основни раздела. Демони, причиняващи природните явления и процесите им да влияят в една или друга степен. Демони на природата, според вярванията на балканските народи. Това са змеят, халата, ламята и самодивите. Частично към нея спадат и душите на превъплътените „нечисти“ мъртъвци, починали главно от неестествена смърт – вампири-удавници, нави/еврейчета-пометнати или убити деца. Например копелчетата, момичетата, еврейчетата според народните предания причиняват засухите и вихрушките през лятото. За да ги умилостивят, трябва да ги изровят от обичайното място за заравяне на насилствено умъртвени деца край плета, а жените, които са ги родили, не бъдат насилствено окъпани в реката, т. е. обществено опозорени.

Втората група са демоните, причиняващи болести. В народното въображение те най-често са стари, грозни, гърбави, недъгави жени. Към тази категория спадат демоните на чумата, холерата, шарката, треската, червенката, русата и безсъницата. Тези демонични персонажи имат светци покровители и светителски пантеон, чийто календарни празници се честват за умилостивяване на самите болести. В други случаи на тях са отредени специални дни от годишния календарен цикъл съобразно с местната традиция. Такъв е примерът с женските жертвоприношения против болестите от типа на Кокоша черква, Божи дух или Лелин здраве, разпространени в Тракия. Тези демони обичат сладки неща и особено меда, това е вярване, разпространено между всички балкански народи. Ръсенето със подсладена медена вода, където е лежал болен човек също е общобалканско. „Сладки и медени“ ги обозначават и българи, и сърби, и гърци, и румънци. Прозвището „медена“ е характерно и за античната гръцка богиня на подземния свят Персефона.

Третата група са календарните демони. Това са дните на преход от един астрален, годишен, сезонен стопански цикъл в друг. Мръсните дни, Тудурица и Русалия.

Последната група е малко по-различна, тъй като към нея са отнесени реално съществуващи обекти. Първо място в тази традиция се пада на змията, следват я птицата като небесен посланик, вълкът /куче, чакал/ - като олицетворение на смъртта и правосъдието и конят като символ на душата, съдбата и плодородието. Към същата категория е мечката в ролята й на своеобразна митологична и фолклорна метафора на дивата природа и женското начало, и мишката – символизираща подземния свят на мъртвите, магьосничеството, сексуалността и парите. В повечето случаи тяхното отрицателно митологично значение, подчинено на хтоничната им семантична връзка с отвъдния свят на „нечистите“ покойници, магията, демоните, отдавна се проследява от етноложката литература. Книгата е насочена към християнските светци, които се явяват техни митични повелители или противници, и към присъщата за тези светци календарна обредност.

Рачко Попов, „Светци и демони на Балканите“, Пловдив, „Летера“, 2006 г.

Стр. 13-14-15