Богоявление, Ивановден, Бабинден

Ритуалите преди Йордановден и навръх празника са свързани с неговия основен смисъл – освещаването на кръста, водата и целия свят. Народът ни нарича този ден още Водици, Водокръщи и пр. Старите българи са вярвали, че точно в полунощ реките спират да текат и стават лековити.

            През нощта срещу празника, в потайна доба, небето „се отваря” и сам Господ застава на небесната порта и изпълнява желания. Който дочака и успее да види чудото с очите си и да изрече онова, което най-много иска, ще бъде възнаграден. Желанието ще се сбъдне.

            Водата се освещава. След службата с тържествено шествие се отива на реката и попът хвърля кръста. За него скачат нечетен брой младежи. Който успее да го открие, ще бъде здрав и щастлив. Той обикаля с реликвата и получава отвсякъде дарове. Кръстът може да се откупи с наддаване.

            От светената вода се носи вкъщи, ръси се, пие се за здраве, пази се за лек през годината. някое от момичетата сипва по малко във врата на всеки от семейството, а именниците направо залива целите.

            Болните се къпят или пръскат с вода, взета от мястото, откъдето е изваден кръстът, за да оздравеят. Всеки отпива по глътка вода на гладно, измива лицето и ръцете си за здраве. На реката се носят иконите от вкъщи, топят се и се освещават. Момите умиват лицата си, за да са бели и червени през годината. Топи се палешникът от ралото, за да е бяло житото. В реката се хвърлят три трески от бъдника, да се изтече всяко зло. На стомните се връзва кръст от босилек. От светената вода се слага във виното и зелевия сок, да не се развалят. С нея се накисва и квасът за хляба.

            След връщане от църквата насред къщата се слага брадва с острието нагоре и се прескача, за да се спрат болестите. Който скочи, най-високо, той пръв напива светената вода.

            Две моми, преоблечени като младоженец и младоженка, ходят по къщите и ръсят с кръстена вода.

            Девойките ходят рано сутринта за вода и докато я наливат, мълчат.

            Жените, които са станали майки наскоро, раздават по къщите питки кравайчета за здравето на децата си.

            На Йордановден е добре да се кръщават децата. Това важи особено за родителите, които дълго време не са имали рожба или са взели хранениче, или пък ако детето е скоро родено и има здравословни проблеми. Кръщаването е голям семеен празник. Кръстниците са на особена почит поради духовния смисъл на кръщаването. Обикновено те избират името и го съобщават в самия ден. по стара традиция първородното момче се кръщава на бащиния родител, първородното момиче – на майчиния.

            Символ на кръщаването е обичаят да се къпят пеленачета или сгодени, или младоженци. По къщите ходят по пет-шест души, извеждат когото са си набелязали, хвърлят го три пъти в река, извор или чешма, както три пъти се потопили във водата Исус, и призовават магията на духовното раждане, което да ги защитава, да им помага да са здрави, да живеят, да се радват. Но защото толкова важни решения се взимат само по своя воля, всеки би могъл да се откупи. С откупа се реди празнична трапеза.

            На Йордановден се събира пепелта от огнището, несъбирана през всички дни от Коледа. Има магическа сила, лекува, предизвиква плодородието на дърветата, гони вредоносните същества.

            На Водици сгодените ергени отиват на гости на избраницата. Свекървата мие лицето й, дарява я със златна паричка и китка. Започва периода на сватбите до Великденските заговезни.

            Трапеза. На трапезата се редят прясна пита, колачета, сарми с кисело зеле, пълнени чушки, зеле, фасул, свинско със сурова трушия, орехи, вино.

            Вода. Водата е символ на живота, вечен елемент на този свят. В началото е покривала цялата земя, а после й е отстъпила малко място и светът станал три четвърти вода и една четвърт земя.

            Старите българи вярвали, че когато морето се развълнува силно, стават земетресения, а самата земя е закрепена на три дървени стълба, стъпили във вода. Денем дяволите секат дърветата, нощем те израстват отново. На границата на световете – земният и отвъдния – отново е вода. Преодоляването на границата между двата свята означава да преминеш тази вода /реката, която душите преминават, преди да поемат дългия си път/. Може би тъкмо от тази връзка между световете идва и магическата сила на водата.

            Вярва се, че тя пречиства и пропъжда всякакво зло, цери най-тежките болести, гадае, предсказва. Затова и много обичаи се извършват на река. Водата е проводник на магическата сила. Силата й е толкова голяма, че хората някога вярвали в съществуването на жива вода, която може да съживи мъртвец, да съедини разкъсани части и те да зараснат, да направи чудото, което дори съвременната медицина не може да стори.

            Като докосваща се до света на отвъдното водата носи част и от хаоса на непознатото и неподреденото пространство. В нея живеят страшни същества, самодиви, змии и бродници, притежаващи разрушителна сила. Дяволът, който е християнското олицетворение на хаоса, също живее в свят, разположен под вода. Змеят, който с огън и вода се появява понякога сред хората, е стопанин на водите – реки, езера, потоци. Затова водата не бива да се оставя открита, особено когато гърми и трещи небето, защото това е време на змейове и хали, на люби битки между тях. Някой змей може да дойде във водата и да остане там. Ако девойката си мие косите с омагьосана вода, змеят ще я залюби и ще я погуби.

            Водата обаче притежава и магическа сила да прогонва всяко зло. За да стане това, трябва да се прехвърли вода през дясното рамо. През дясното рамо се прехвърля и вода за здраве. Когато някога искали да умилостивят самодивите – жестоките и красиви обитателки на най-дълбоки води – или да излекуват някой пострадал от тях, правели го с блага вода. Пръска се човекът с нея и се казва: „Откъдето си дошла, там да си идеш”. На мястото, където има поток, се оставят и умилостивителни дарове, защото самодивите пият само вода.

            Водата е полезна, но и разрушителна стихия. Това вярване на старите българи е един от първите им опити за поглеждане към многостранността и противоречието във всичко, което се случва в живота.

            Кръстът. Преди да се превърне в мъченически символ на страданието, е символ и знак на сътворението, на отвоюването на земя от водата, на ред. С него се кръщава за нов живот и нова вяра, той самият дава живот. Така разказват и народните митове и предания.

            Преди много години, в свещеното време на сътворението, Бог създал земята и легнал да си почине. А дяволът го възневидял завистливо и решил да го удави докато спи. Понесъл го на изпок, а водата започнала да се отдръпва пред него и сушата да расте. после го носил на юг, после на запад. По всички посоки опитал да достигне водата, но замята винаги растяла, а океанът се свивал. Така чрез кръста, който направил в четирите световни посоки, Господ благословил земята и тя придобила форма, каквато е днес.

            Бръшлянът е символ на здраве и дълголетие. Затова през целия празничен цикъл от Игнажден до Ивановден той присъства в обредните ритуали. Има особено лековити качества, когато расте по църкви и манастири. От листата и клоните му се прави отвара при болести. При ревматизъм те се налагат върху болното място. При липса на децата мъжът и жената пият чай от бръшлян. При епидемии от клончетата на бръшляна се правят малки кръстчета, които се носят върху гърдите, слагат се върху вратите на дома и обора.

            За дълголетие и здраве венчето на невестта се плете от бръшлян. Пак с него се украсява и сватбеното знаме. А по листата му гадаят за здраве и живот на Бъдни вечер, на Йордановден или на Еньовден.

            С китка от бръшлян се ходи на гроб, оставя се помен върху житото и пр. Смята се, че едно от растенията, които Богородица е проклела, затова не дава плод, който се яде.

            В Пиринско приемат бръшляна като юдинско растение, защото расте по скалите, където се крият юдите. Когато някой го бере, за да се откупи от тях, трябва да остави конец, трохи от хляб или стотинка. Ако не го направи, ще го сполети беда. Това е особено важно, когато бръшлянът се бере за невеста или за сватбено знаме.

Обредното къпани за здраве продължава и на следващия ден – Ивановден /7.І./. На места то дори е по-характерно за този празник, като се разширява кръгът на окъпаните. Навсякъде обредът е за младоженците /мъжа и жената/, като действието се извършва от кума или девера. Ето защо окъпването би могло да се разглежда като елемент от следсватбените обичаи, с който се затваря широкият кръг на сватбената обредност. Несъмнена е връзката между календарната и семейната обредност, проявяваща се твърде често в българската обичайна система.

            Този ден ергените къпят момите, окъпвани са младите мъже и именниците. В Скопско и Прилепско на Женски водици /както се нарича празникът/ къпят младоженките и момечнцата до 1 година. Обредното къпане, както и на Йордановден, включва разменянето на подаръци между участниците в гостувания в дома на окъпаните, където се слага празнична трапеза.

       Традиционната представа за светеца Иван като покровител на кумството и побратимството определя гостуванията у кумовете, при което кумците носят кравай, месо, вино и се прави обща трапеза. В Южна България празнуват аратлиците /побратими и посестрими/, съпроводено също с трапеза.

            На Ивановден изтича срокът, през който ходят новогодишните маскирани дружини. В Североизточна България на този ден коледарите отвеждат тържествено царя на чешмата и го окопват. Той устройва угощение, на което те могат да бъдат в различни зооморфни и антропоморфни маски – мечка, невеста, арапи и пр. С тази гощавка и хорото накрая приключва пълният цикъл на обичая коледуване.

            Къпането на Ивановден, придружените с празнична трапеза гостувания, угощението на коледарската дружина и общоселското хоро създават особена атмосфера и оживление сред целия селски колектив и определят силно изявения обществен характер на празника.

Последен от ивановденските празници е Бабинден /8.І./, който също има общобългарско разпространение. Може да се приеме, че това е чисто женски празник, тясно свързан с родилните обичаи, който включва в структурата на обичайно – празничния комплекс изключително народни обреди. Главни участници в неговото честване са бабите /акушерки/ и жените /както скоро родили, така и по-възрастни и още не раждали/. Основните празнични компоненти – къпането на децата от бабата, трапезата в дома й и къпането на бабата – съдържат обреди с вода, заложени на нейната здравеносна сила, и обреди на благодарност и почит към бабата.

            Сутринта на празника бабата спохожда тези домове, в които е бабувала и носи червена вълна, мед и просо. Тук окъпва детето /ако е пеленаче/, мазва малко мед на челото му и залепва от вълната и просото, благославяйки:

            Да се румениш като таз вълна,

            да се гоиш като туй просо,

            да се роиш като пчели по пчелишник.

            Някъде обредът е известен като червяване на децата. Бабата повтаря червяването и благословиите и при по-големите деца, момите и булките.

            Все сутринта всяка жена отива в дома на бабата с варакосана китка, сапун, пешкир, може и вода. Тук тя й целува ръка, полива й да си измие ръцете и я закичва с китката. Бабата от своя страна й дава малко червена вълна и залък със сол от приготвената пита. Обредът на поливането е не само израз на уважение към бабата, но чрез извършваните действия цели осигуряването на леко раждане.

            Отново по-късно през деня жените отново идват, носейки нещо за ядене и дар за бабата /престилка, кърпа, ръкави за риза, пари или друго/. Сега всички жени сядат около празничната трапеза, за която се е погрижила бабата. Действията около трапезата имат стимулиращо значение – да се раждат повече деца, да се раждат здрави деца, леко да е раждането. Яденето е съпроводено с много песни и шеги от страна на развеселените жени. Играе се хоро, което води бабата. Някъде една от жените носи приготвения тук байрак, по вид еднакъв със сватбеното знаме, и с него повежда хорото. /…/

            Къпането на бабата е важен момент в обичайно – празничния комплекс. То е познато в цялата страна, на места под името влечугане. Обикновено водят бабата на реката или чешмата, качева върху колесарка /предница на кола/ и украсена с нанизи от червени чушки, пуканки и повесма кълчища. Тук жените /някъде участват и мъжете им/ окъпват бабата, като я поливат или пръскат с вода.

            С ивановденските празници приключва богатият в обредно отношение коледно – новогодишен цикъл.

            

Лилия Старева