"Криминална поредица" - хитът на 80-те години на ХХ век

     Никога не съм била горещ почитател на трилъра, макар че съм прочела достатъчно количество книги от този жанр. Винаги съм предпочитала класическото криминале, а и до днес авторите, които срещнах в зората на изграждането на моя читателски свят, си стоят там непоклатимо. Десет пъти се местих от адрес на адрес, но винаги намирах сили да влача след себе си криминалната колекция книжки с меки корици, които събирах от началото на 90-те до първата половина на новото хилядолетие. След това изоставих моето любимо забавление, тъй като задълженията ми набъбнаха. В края на 90-те започнаха да излизат филмите за Поаро, с Дейвид Суше в главната роля, както и няколко версии на филмите за Мис Марпъл. Сценарист на поредицата за Поаро се оказа Антъни Хоровиц, английски сценарист и писател, създаде другата ми любима поредица филми „Убийства в Мидсъмър“ (тя има 11 или 13 сезона, сериозно постижение). Съвсем наскоро имах възможността да гледам и авторската му поредица „Мозайка от убийства“, както и да прочета някои от преведените на български език романи. През всичките тези години, в които спорадично се завръщах към любимото си хоби от младежките времена, а попрочитах и някой трилър. В края на 90-те изгря звездата на Дан Браун с „Шифъра на Леонардо“, „Шестото клеймо“. В самия края на 2025-а американският писател се появи на български език с последната си книга „Тайната на тайните“. През последните пет-шест години не гледам телевизия, но никога не пропускам да си пусна любимия си канал Фокс край, който ме привлича детективски поредици. Тъй като е ваканция реших да напиша този кратък текст за любимото ми хоби – класическото криминале, гарнирано тук-там с някой трилър.  по Фокс крайм, както и да не се замисля да напиша няколко думи за моето хоби.

Това беше и първата книжка от поредица, която ми попадна, затова слагам нея като водеща. Чейс и до днес ми е сред любимите крими писатели.

            В края на миналата 2025-а година прочетох една след друга четири книги на Стайнбек и четири книги на Антъни Хоровиц. Престижно е учител по литературата да чете Стайнбек и аз се похвалих в блога си с две ревюта за „Пътешествие с Чарли“ и „Гроздовете на гнева“. Не съм голям познавач на американската литература, но Стайнбек ми беше направил впечатление още при първата ми среща с него в далечните студентски години. Мисля че, тогава успях да прочета само един негов роман и добре да го забравя. Много американски писатели имат неговата съдба, вкл. най-високо стоящият в моя шортлист - Марк Твен.

            Ето че времето на Стайнбек дойде неочаквано, преоткрих в трудно време, когато търсех средство за поредния емоционален баланс. Във време на сериозни социални и политически изпитания обикновеният човек не успява да бъде щастлив. В този момент на помощ ми се яви Стайнбек. След като написаха ревюто за „Гроздовете на гнева“, се сетих, че времето на Голямата депресия (за което става въпрос в романа) е времето на бума на класическото криминале и трилъра, на киното – като любимо и достъпно забавление за бедните американци (героите на Стайнбек мечтаят да ходят всяка вечер на кино). С една дума –времето на Голямата депресия е времето на навлизането и утвърждаването на съвременната масовата култура. Тя съвсем не възниква заради Голямата депресия, но постепенно превзема англоезичния и европейския свят, вкл. този отсам Желязната завеса. Още в ученическите и ранните студентски години съм осъзнала този процес, дори прочетох с удоволствие книгата на Богомил Райнов „Черният роман“. Тя излиза от печат още в далечната 1970 година, но аз я прочетох в средата или в края на 80-те. Това е изследване на криминално-шпионския роман в Западна Европа. Разбира се, книгата е написана като критика на този жанр, защото марксистко-ленинският подход е бил задължителен, а и Богомил Райнов винаги е гледан под лупа като син на Николай Райнов. Въпреки това научих много интересни неща от тази книга, като пропусках покрай ушите си критиката на популярните жанрове и на масовата култура.  (Наскоро се опитах да чета една книга от времето на студентските ми години, но неуспешно. Глупостите на марксизма и ленинизма вече трудно се преглъщаха. Така установих, че за разлика от много мои връстници, съм успяла да забравя най-големите глупости на онова време, но да запомня смислените неща. Препоръчвам тази книга на Богомил Райнов, мисля, че ще е инетересна и днес.)

           През 80-те, когато се захванах професионално с творбите на масовата култура, шпионските романи бяха демоде, те нашумяват около Втората световна война, отсам Желязната завеса имат разцвет и по време на Студената война, но за моето поколение те вече не бяха основен развлекателен жанр. Разбира се, като почитател на масовите четива не пропуснах българските шпионски романи на Павел Вежинов, Андрей Гуляшки и Богомил Райнов. Бяха сравнително прилични и тук съветският опит беше изиграл дори положителен ефект, но затова ще пиша друг път. Разбира се, през 80-те още не бях чувала за жанра трилър, той завладя свободния български книжен роман през 90-те.

            Оттатък Желязната завеса трилърът възниква и се оформя основно през първата половина на ХХ век, най-вече между 1920–1940 г., макар че корените му са далеч назад в края на XIX – началото на XX век. Но през 20–30-те години на ХХ век  започва да се превръща в самостоятелен жанр в литературата, т.е. излиза от бъркоча на  шпионските и криминалните романи. След 1940 г. жанрът се утвърждава и в киното, за да продължи да се крепи в днешната популярна култура без особени усилия и заради усиленото си търсене. Разбира се, за мен сравнително интересни са ранни автори като Едгар Алън По, който е припознат като основоположник и на класическото криминале и на трилъра, както и Артър Конан Дойл, който е същинският основоположник на жанра на криминалето, а  Джон Бюкан и Ерик Амблър са ранните майстори на шпионските трилъри.  Но най-любими сред всички автори на популярни криминални, шпионски и трилър четива си остават майсторите, творили между 30-те и 80-те години на ХХ век. На тях ще посветя настоящия си текст.

            И като се заговорих за соца, изтървах нишката между Стайнбек,  Голямата депресия и трилъра. Връщам се към нея, за да кажа, че трилърът като съвременен жанр се оформя през първата половина на ХХ век, но бързата му популяризация има връзка, макар и непряка с Голямата депресия в САЩ (1929–1939). Голямата депресия се пренася и на европейския континент, но засяга в по-голяма степен по-развитите икономики и за съжаление, довежда на власт Хитлер. Появата на Хитлер, за съжаление, гибелна за Европа и света, разгръща жанра на шпионския роман в литературата.

            Как, според мен, Голямата депресия оказва влияние върху популяризиране на жанровете на криминалето и трилъра. Светът живее в социална несигурност и страх, икономическия срив поражда безпомощността у хората и недоверие към институциите. В трилъра героят/героите са под постоянна заплаха, поставени са в крайни ситуации, в книгите (особено в американските) витае усещането, че „светът е опасно място“. Разбира се, през 30-те години на ХХ век нараства интересът към криминални романи, гангстерски истории и шпионски сюжети и защото читателите и зрителите търсят бягство от реалността. Киното и масовата култура се намират в разцвет, защото им ги доставят. Киното става евтино и достъпно забавление, развиват се жанрове като гангстерския филм и по-късно филм ноар, които са пряко свързани с трилъра. 30-те години на ХХ век е времето и на „Hard-boiled“. Ноар традиция изгражда по-суров, мрачен и реалистичен свят. За мен в този жанр най-популярни са имената на Дашиъл Хамет, Реймън Чандлър, Джеймс М. Кейн („Пощальонът винаги звъни два пъти“), Джеймс Хадли Чейс и др. (Литературата, която наричаме ноар (от френски "черен"), е криминален поджанр, характеризиращ се с мрачна атмосфера, цинични и саморазрушителни герои, суров реализъм, сексуални теми, използване на сленг и фатални жени, възникнал в САЩ през 30-те години, с пик през 40-те и 50-те, често свързван с "черните романи" и филмите ноар, като съществува и по-нова форма - скандинавски ноар, с неговите мрачни и оплетени истории.)

            През 80-те години на ХХ век и българската литература започва да крачи с модерните европейски литература. Заслугите са на две издателства: варненското „Георги Бакалов“ и пловдивското „Христо Г. Данов“, които през 80-те издават поредиците „Галактика“ и „Криминална поредица“. Като човек, който чете с удоволствие и до днес книгите от „развлекателните“ жанрове, мога да кажа, че с удоволствие заемах от библиотеките книжките от „Криминална поредица“, без да се интересувам от автор и заглавие. Щом са в поредицата, добри са, казвах си аз и ги поглъщах с удоволствие.

       Със сигурност и оттам/ и отсам Желязната завеса с шпионските романи се извършва пропаганда дейност, но това в момента не е важно. Важно е, че литературата става интересна, развлекателна, в България навлизат книги от много западни автори. Връзката със Студената война, с надпреварата от двете страни на Желязната завеса, с „отварянето“ към Запада, осъществено от Людмила Живкова, по-късно с Перестройката са несъмнени, времето вече е различно. Това различно време влияе положително върху книжния обмен. Важното е, че в своите младежки години имах възможност да чета книгите на класиците на популярните жанрове, които са ми любими и до днес. А през 90-те, когато книгоиздаването се отприщи, и да събирам любимите си романчета с меки корици.

        „Криминална поредица“ другата любима поредица освен библиотека „Галактика“ (там също можеше се да се прочетат трилъри, че и криминалета) включваше следните книги:

1. Джон Диксън Кар „Кутийка за енфие“

2. Дашиел Хамет „Алена жътва“

3. Реймънд Чандлър „Големият сън“

4. Агата Кристи „Убийството на Роджър Акройд“

5. Уилям Айриш „Валс в тъмнината“

6. Джим Томпсън „1280 жители“

7. Джеймс Хадли Чейс „Няма орхидеи за мис Блендиш“

8. Джеймс Хадли Чейс „Серенада“

9. Остин Фриман „Глинената маймуна“

10. Дороти Сейърс „Лорд Питър прави оглед на трупа“

11. Жорж Сименон „Жълтото куче. Мегре“

12. Джон Диксън Кар „Докато смъртта ни раздели“

13. Реймън Чандлър „Плейбек“

14. Едгар Алън По „Златният бръмбър“

15. Станислас-Андре Стеман „Убиецът живее на 21“

16. Морис Льоблан „Арсен Люпен – джентълменът – крадец“

17. Греъм Грийн „Третият. Падналият идол“

18. Артър Конан Дойл „Етюд в червено. Знакът на четиримата“

19. Уилям Фокнър „Светилището“

20. Морис Льоблан „Признанията на Арсен Люпен“

21. Чарлс Уилям „Без скрупули“

22. Уилям Айриш „Жената фантом“

23. Рос Томас „Ако не можеш да бъдеш почтен“

24. Честър Хаймс „От любов към Имабел“

25. Джеймс Хадли Чейс „Още един глупак“

26. Джеймс Кейн „Серенада“

27. Гастон Льору „Тайната на жълтата стая“