За Алеко с любов

 Алеко не оставя голямо наследство, но малкото, което има е значимо. То включва сборника с разкази „Бай Ганьо“, пътеписа „До Чикаго и назад“, другите пътеписи са малко, най-популярният сред тях е „Невероятно, но факт: 300 души на Черни връх“, текст, който поставя началото на българския организиран туризъм; солиден брой фейлетони, най-популярният сред които е „Разни хора – разни идеали“, разкази, сред който най-популярен е „Пази Боже сляпо да прогледа“, преводи и три автобиографични текста.

Паметникът на Алеко в София

Първи литературни опити

            Бащата на Алеко, без да е голям почитател на Русия, взема решение синът му да получи висшето си образование там, тъй като по това време в България съществува по временно руско управление. Повечето българи вярват, че то няма да е толкова временно. Българската държава не разполага с достатъчно подготвени кадри за държавно управление и това дава основание на бащата да изпрати в Русия своя син. Алеко учи в Николаев и живее в Южнославянския пансион, това е по-скоро казарма, отколкото училище, но такива са били стандартите в тогавашната руска империя. Разбира се, като всички българи, които са пратени да се учат в Русия, и Алеко трудно преживява там. В пансиона за учениците се грижат надзиратели, а за по-сериозни провинения се предвижда карцер. На един от тези възпитатели в пансиона Алеко посвещава първата си статийка, публикувана в ръкописното издание на пансиона „Братски труд“, тя се нарича „Кое-что“ /“Това-онова“/ и представлява остроумна заигравка с правилата за публикуване във вестника. Той критикува възпитателя, като уж го възхвалява по остроумен и забавен начин. Тази иронична двусмисленост може да се открие в по-късното творчество на Алеко и си остава една от основните характеристики на неговите фейлетони. Все в този стил са другите текстове, който Алеко създава като ученик в Николаев. Мога да цитирам едно стихотворение, написано от Алеко, посветено на проверка от българското министерство на просвещението на пансиона в Николаев, това е ярка сатира за българския „казионен инспектор“:

Кажи ми молята по дружба,

За теб ли беше тая служба?

Ти, който нас ще надзираваш,

какъв пример ни ти задаваш?

 

Кажи ми как ти се хареса

Великолепната Одесса –

Как харчеше в „Хотел Централ“

Правителствения капитал.

            Ако трябва да кажа коя е първата публикация на Алеко Константинов, тя е от 4 февруари 1880 г. В брой 57 на в. „Целокупна България“, редактиран от П. Р. Славейков, излиза анонимно неговото стихотворение  „Огледалото“ (1880). Че това е текст на Алеко става ясно от редакционната бележка във вестника. Тематиката на творбата е българска и много наподобява воденето на разказа в „Бай Ганьо“ – седят двама приятели в едно заведение и одумват посетителите. Според Боян Пенев в „Оледалото“ е дадена цяла галерия от представители на нашата обществена действителност – те минават един след друг като отражение в неговото огледало, за да се върнат пак в творенията му и да шестват в тях непрекъснато.

            Втората публикация на Алеко не е в либерална, а в консервативната преса – варненския вестник „Свободна България“. Това е стихотворението „Защо?“ (1881). Поводът е убийството на Цар Освободител от руската радикална организация „Народна воля“. Стихотворението е подписано с пълното име на автора. Това стихотворение показва друга важна характеристика на Алековото творчество – то е продиктувано от случващото се в обществото, не е резултат на художествена измислица. В една своя рецензия, писана в 1895 г. Алеко изповядва, че писателят трябва да бъда „отзивчив до болезненост на народните болки и тегла“, да отразява живота правдиво, писателят е обществен борец, който воюва срещу злото в живота, като се вдъхновява от любовта към народа. Или за Алеко литературата е за обществена полза, тя трябва да носи обществена полза и да служи на промяната на живота към по-добро.

            През 1881 г. Алеко Константинов е участник в редакционния комитет на списанието „Братски труд“ и участва с няколко статии, подписани с псевдоним „Хъню“ или „Чичо Хъню“. По-късно в годините ще се натрупат още, но и използването на псевдоними от Алеко започва в Николаев. Те са повлияни от живота му в пансиона в Николаев, както и от случващото се в България. И, разбира се, от това, което чете. В Николаев той има възможност да чете много и разнообразна литература, предимно руска и френска.

Обичам Вазов, но обожавам Алеко, чувствам го някак близък.

Любимата ми Алекова творба е "До Чикаго и назад"

            През 1893 г. светът заговаря за Всемирното изложение в Чикаго, посветено на 400-годишнината от откриването на Америка, Алеко заменя една от най-големите си мечти – да види Япония, с друга – да види Ниагарския водопад. Мечта, която го вълнува от детските му години. Интересно е, че Алеко се подготвя старателно за това пътуване, учи ангийски, като използва немски самоучител, събира пътеводители и чете за Америка. Тръгва към Новия свят с двама приятели – Филарет Голованов и д-р Цветан Радославов, главен лекар на Русенската болница. Пътуването вълнува Алеко и защото за първи път той напуска Стария свят, за да види Новия. Може би едни от най-вълнуващите текстове, написани от Алеко, са от „До Чикаго и назад“. Първият – когато параходът се отцепва от европейския материк, вторият – срещата с Ниагарския водопад. Разбира се, за да бъде верен на себе си, той ще разказва за пътуването толкова вълнуващо, колкото го е преживял. С детско любопитство, но и с ирония той разказва за карнавалната фриволност на кораба. Следваме го, когато слиза в хотела, когато се разхожда по улиците, особено любопитно е описанието на асансьора, гробното мълчание в ресторанта, менюто от кървави меса с бледи соуси, полети с ледена водица. 

            Цялото пътуване на Алеко е като пътуване между Рая и Ада. От текста на пътеписа знаем, че Алеко е бил запознат с романите утопии, които са представяли картината на бъдещето. Вероятно те са му повлияли и той не спира да уверява читателя, че Новият свят е една сврътехнологизирана и механизирана вселена, в която човешкото отсъства. Или за да съм по-точна една битка между технологията и човека. Като най-голямото оръжие на човека, който отстоява своята човешкост, според мен, е природата. Затова и описанието на Ниагарския водопад е може би най-познатия и вълнуващ откъс от пътеписа.

            Алеко заминава за Америка в началото на юли, връща се в началото на август и веднага започва да пише своите пътни бележки, те носят заглавие „От София, през Париж до Чикаго и обратно“. През октомври ръкописът е даден на сп. „Български преглед“. Пръв читател е проф. Беньо Цонев, който очаква, че те ще са досадни и развлечени, но споделя, че ги е прочел на един дъх. Беньо Цонев съкращава оригиналното заглавие, дадено от Алеко, на „До Чикаго и назад“. През януари 1894-а г. Алеко се осмелява да направи самостоятелно издание на пътеписа си, като използва това заглавие, а на 23 март той информира приятеля си Найчо Цанов да чака още в следващата книжка на „Мисъл“ друго негово произведение. Така се ражда писателят Алеко.

 

Пътеписите

            Тончо Жечев в есето си „Щастливецът и Бай Ганю“ пише: „Ако ме попиташ кой от тримата — Одисей, Дон Кихот или Алеко — е най-страстният пътешественик, аз без колебание ще ти отговоря — Алеко. Одисей насила го измъкват от Итака, нещо, което може да се види в „Илиада“; Дон Кихот тръгва с цел — колкото безумна, толкова и ясна — да премахне несправедливостта на земята. Алеко обича пътешествието заради самото пътуване, по детски дръзко, безгрижно-весело. И всичките му открития, гениални идеи като тази за „Бай Ганю“, неговите неизтощими хрумвания са родени на път, открити в пътувания. Всичко, написано от него, е един тритомен пътен бележник, пътни впечатления от страната или от чужбина.“

            Вазов и Алеко Константинов превръщат пътеписа в литературен жанр в българската литература. У Вазов писателят доминира над пътешественика, у Алеко пътешественикът предхожда писателството.

            През 1895 г. министърът на просвещението Константин Величков подлага на обсъждане един нов издателски проект под заглавието „Българско отечество“, той трябва да опише българската земя и народ и да бъде публикуван в илюстрована поредица. Проектът стартира на първи май 1896 г., предвидени са 90 текста. През август 1896 г. Алеко отправя до редакционния комитет едно предложение да напише текстове в малък раздел, който да нарече „Живописна България“.

            През август 1894 г. той вече е изкачил за първи път Черни връх и замисля следващото колективно изкачване, На 23 август 1895 г. на страниците на „Знаме“ се появява „Покана“ за колективното изкачване на върха на 27 август. Знаем, че на поканата му откликват много хора. То се състои и Алеко отговаря с познатия на всички текст „Невероятно наистина, но факт: 300 души на Черни връх“. Тези два текста се подреждат при пътеписите, но по-скоро те са публицистични текстове, дори бих казал пропаганди, които най-общо казват, че не може да опознаем родината от кафенетата и кръчмите. Според някои изследователи, този текст е преломен и Алеко наистина иска да опознае истински своето Отечество и живота на хората след Освобождението. „Какво, Швейцария ли?“, „София-Мездра-Враца“, „В българската Швейцария“ и „През марта на Чепино“ са всъщност същински пътеписи, писани в плана на „Живописна България“.

 

„Бай Ганьо“

            Образът на Бай Ганьо, който не конкретна личност като литературен герой, а типаж – носител на определени черти като простащина, безкултурие, хитрост, самодоволство и агресивен егоизъм и най-вече политическо хамелеонство. Всъщност, Бай Ганьо на Алеко е герой, създаден в края на 19.век и днес той не е актуален, тъй като историческото му време е отминало. Но, за съжаление, кръстопътното положение на България я води до преповтаряне на исторически събития, който правят така, че в политиката да заемат централно място все едни и същи типажи. Днешният Бай Ганьо няма да мъкне мускали в дисагите, няма да си разтрива люта чушка в супата и да се секне с пръсти, но в политическото си хамелеонство и в нагаждачество той ще продължава да бъде актуален. Третият голям проблем на нашето общество, за съжаление, е оспорването на европейската принадлежност на България. Историческите комплекси на голяма част от българските политици тогава и сега. Ще цитирам една статия на проф. Бенбасат, който казва, че Алеко е първият български писател въобще, който проблематизира отношението на българина към Европа и то в един хумористично-сатиричен план. „Европа представлява образ-символ в „Бай Ганю“; тя играе ролята на герой-коректив по отношение позицията на героите, разказвачите и автора. Онова, което в „родна“ среда е допустимо, даже нормално (да миришеш на вкиснало, да си стриеш люта чушка в чорбата, да сърбаш шумно, да се поуригнеш, да си издухаш с пръсти носа, да се пощиш за „гадини“), става, от една страна, грозно, дори безобразно, но, от друга, е емблематично за героя, прави го отличителен, неповторим сред окръжаващите го непознати. /…/ Разхождайки своята карикатурна емблематичност, Бай Ганю „патриотически“ се стреми да я наложи, като упорито се предпазва от заразата на европейския стил на живот.“ (Алберт Бенбасат „Алеко Константинов и Бай Ганьо“, 30.01.2023 г.)

Със сигурност идеята за Бай Ганьо хрумва на Алеко, докато е в Чикаго или поне докато пише „До Чикаго и назад“. В брой първи на сп. „Мисъл“ от 1894 г. започва да излиза „Бай Ганьо тръгва по Европа“ и приключва да излиза в броя на списанието от месец ни-юли същата година. Работата си върху текста Алеко продължава от февруари до април. Текстът не е бил разделен на отделни разкази, а публикуван като единен разказ с продължение. Заглавията на отделните части са поставени по-късно. „Бай Ганьо пътува“, „Бай Ганьо в операта“ и „Бай Ганьо в банята“ описват пътуването и престоя във Виена. Много важна е композицията на единния разказ, залегнала върху случващото се в една приятелска компания. Успехът е бърз и категоричен и Алеко твърди, че най-щастлив е бил когато е пътувал до Съединените щати и му е хрумнала идеята за Бай Ганьо. Всъщност още проф. Боян Пенев твърди, че импулсът за писане у Алеко е продиктуван от копнежът за чужбина. Според Пенчо Славейков, който е един от първите биографи на писателя и негов близък приятел, Алеко умишлено е провокирал приятелите си да му разказват истории за еснафлии българи в чужбина.

Връзката с политическата действителност в България е била ясна за съвременниците и първите изследователи на Алеко. Бай Ганьо е част от една прослойка, която възприема града и новоосвободена България единствено като поприще за прехрана и има цел, постижима с всички средства – социално издигане и лично забогатяване. На тази прослойка култура и образование не й трябват, но тя трябва да се идентиицира по някакъв начин и го прави криво с налагане на типично българското: ражда се изкривеният български следосвобожденски патриотизъм, или по-скоро патриотарство. Тук свободно преразказва мнението на Владимир Василев. И един цитат „Това, което у народа е било добродетел, у нея се превръща в отрицателни черти.“ – категоричен е критикът. И ако читателите са се заблуждавали, че Бай Ганьо е образ типаж на една прослойка, самият Алеко ни дава достатъчно основание да мислим това, без да сме прочели дори един литературен анализ с разказа „Бай Ганьо се върна от Европа“, той излиза в „Мисъл“ през септември 1894 г. и има пряка връзка с падането на стамболовия режим и с темата за политическата хамелеонщина. В мартенската книжка на „Мисъл“ от 1895 г. излиза „Бай Ганьо прави избори“, разказът е свързан с първите избори, проведени от правителството на Константин Стоилов, които имат задача да премахнат стамболовщината. Алеко участват в тези избори като кандидат за депутат.

            Книгата „Бай Ганьо“ се появява през април 1895 г. под заглавие „Бай Ганьо. Невероятните приключения на един съвременен българин“ и освен публикуваните в сп. „Мисъл“ текстове включва „Бай Ганьо журналист“. Непосредствено след излизане на книгата се заговорва за липсата на художествени качества, в образа – единство, както и за липсваща връзка между двете част.

            Съвсем скоро след излизането на книгата Алеко сам изважда героя си от нея и го използва в следващите си предимно публицистични текстове като нарицателно име. Според д-р Кръстев още тогава името се превръща във вестникарско клише.

            Разбира се, през изминалите 130 години и Бай Ганьо, и Алеко се превръщат в два мита. И ако има време, искам да цитирам мнението на проф. Бенбасат: „Образите на Бай Ганю и Щастливеца са се споили в съзнанието на културния българин: два мита, които са в постоянно съжителство и противоборство. Единият е лъжеевропеецът, едновременно и лъжепатриот, другият – същинският европеец и патриот, жертва на своя „оживял“ герой. Не мога да дам пример за друг такъв феномен на българска почва.“

Фейлетоните

     Основните теми в Алековите фейлетони произтичат от българския обществен и политически живот. „По изборите в Свищов“ е тематично свързан с „Бай Ганьо прави избори“, тъй като отразява едно и също събитие. Тяхна отличителна черта е злободневността. В тях можем да видим гражданина и сатирика Алеко, но и не може да пропуснем връзката на някои от тези текстове с политическите пристрастия на писателя, който е сподвижник на Петко Каравелов и един от основателите на Демократическата партия. Не случайно повечето от тях излизат в партийния вестник „Знаме“. Най-популярният, разбира се, е „Разни хора – разни идеали“, те са четири текста, обединени в общо заглавие, писани са през януари 1897 г., а последният излиза дори посмъртно. Важно е да се знае, че те са важни, защото в тях липсва злободневие, конкретни лица и събития. Заедно със „Страст“ и „Честита Нова година“ – това са едни от най-художествените произведения на Алеко, тях най-много цени и д-р Кръстев, може би са били начало на един нов етап от творчеството на писателя, който остава незавършен.

Последната снимка на Алеко

Алеко Константинов е  защитник на Петко Каравелов в съдебния процес, който го праща в Черната джамия

            Алеко е защитник в съдебния процес, в който Петко Каравелов е обвиняем. Става дума за политическо дело, в което Каравелов и Трайчо Китанчев са обвинени в организиране на заговор за смяна на държавния строй (заговор срещу княза и правителството на Стефан Стамболов). Процесът започва след убийството на финансовия министър на Стамболов – Христо Белчев. Обвиненията срещу Петко Каравелов са част  от по-широк политически процес в началото на 1890-те години. В този процес Алеко Константинов изнася защитни речи за Каравелов и Китанчев. Това е една от малко по-известните страни на живота на Алеко Константинов — не само като писател и общественик, но и като активен юрист, който поема и политически чувствителни защити.

    След убийството на министъра на финансите Христо Белчев (1891 г.) властта започва мащабни репресии срещу реални и предполагаеми противници. Атентатът е използван като повод за разчистване на опозицията, особено на Либералната партия, чийто най-виден представител е именно Петко Каравелов — бивш министър-председател и авторитетна политическа фигура. Каравелов е арестуван и обвинен, че е знаел за подготвян заговор срещу правителството и княза, е поддържал връзки с лица, замесени в конспиративна дейност, морално и политически е насърчавал действията на заговорниците.

        Важно е да се подчертае, че преки доказателства за участие на Каравелов в насилие или заговор няма. Обвинението се основава главно на свидетелски показания, доноси и политическа интерпретация на контактите му с други опозиционери. Затова процесът се възприема от съвременниците и от по-късната историография като политически мотивиран. Въпреки защитата, включително пледоариите на Алеко Константинов, съдът постановява осъдителна присъда — пет години затвор, които Каравелов изтърпява в тежки условия в Черната джамия. Делото се превръща в символ на потъпкването на политическите свободи в България по време на стамболовисткия режим.

Алеко е сред основателите на Демократическата партия, това става след излизането на Петко Каравелов от Черната джамия. Каравелистите вземат решение да основат Демократическата партия в началото на август 1894 г., но тя е основана две години по-късно. Те ратуват за сдобряване с Русия и за отстраняване на Фердинанд от престола. Алеко счита, че каравелистите са истинските наследници на старата либерална партия и поддръжници на Търновската конституция. Партийният вестник „Знаме“ започва да излиза на 18 август 1894 г. Изборите са през септември, а на 26 септември 1894 г. по страниците на „Знаме“ излиза „По изборите в Свищов“. На 4 октомври Алеко информира д-р Кръстев, че работи по „Бай Ганьо прави избори“, но без охота. Алеко е кандидат за депутат от Свищов и наяве се сблъсква с изборната партизанщина, с която новата власт „умива очите на Стамболова“.