Две книги на Тони Николов

Тони Николов

 

            Преди време една след друга прочетох две книги на Тони Николов. Често чета негови статии, слушам го в различни предавания и подкасти, но не бях чела негови книги. Започнах с „Пропуканата България“ (2015), публицистична книга, в която авторът анализира състоянието на българското общество в годините след края на комунистическия режим.    Чрез поредица от есета и статии Николов изследва дълбоките морални, ценностни и обществени разломи, които продължават да определят живота в страната. Той разглежда България като общество, което формално е преминало към демокрация, но вътрешно остава белязано от страхове, зависимости и навици, наследени от тоталитарното минало. Основен акцент в книгата е влиянието на комунизма върху мисленето на хората – липсата на доверие, склонността към примирение, подмяната на отговорността и отказът от активна гражданска позиция. Авторът критикува отсъствието на ясни морални ориентири и посочва как ценностите често биват заменяни с цинизъм, безразличие и приспособяване. Особено внимание е отделено на ролята на интелектуалците, медиите и политическите елити, които според Николов често не изпълняват своята обществена отговорност и допринасят за поддържането на фалшиви наративи и илюзии. В книгата се разглежда и мястото на България в Европа – напрежението между декларираната принадлежност към европейските ценности и реалното им прилагане в обществения и политическия живот. „Пукнатините“, за които говори авторът, са между миналото и настоящето, между думите и делата, между демокрацията като идея и демокрацията като практика.

            Преписах си цитати от две негови статии.

Новата юнска революция, стр. 80-81

            Оказа се, че г-н Делян Пеевски е „истинска находка“ за българската демокрация, „заслуга“ за която основно се пада на БСП и ДПС. В негово лице управляващата каста, уви, не се сдоби с „юмрука на ДАНС“, но пък той обедини (срещу себе си и покровителите си) цялата нация. След това „нестандартно решение“ (Сергей Станишев), дефинирано от Лютви Местан като „казус“, тоест от шока от петък, 14 юни, всичко изглежда другояче. Кой можеше да очаква, че нещо такова ще се случи? Когато предишния ден писах, че България е над нищо, изобщо на предполагаш, че нищото ще приеме тъкмо антропоморфните очертания на Пеевски, втурнал се да оглави ДАНС; че гражданското общество в България изведнъж ще кипне и ще се вдигне на крак; че на улицата един до друг ще застанат всякакви възмутени граждани – не само десни, но и леви, че в рамките на едно и също шествие ще можем да видим Радан Кънев (ДСБ) и Георги Кадиев (БСП), знакова фигура от зората на СДС като Дончо Папазов и левия противник на плоския данък проф. Георги Близнашки; че еколози ще се движат редом с привърженици на шистовия газ, а правозащитници ще надуват свирки „орешарки“ недалеч от националисти, надигнали плакати на Волен Сидеров с фес; че възмутена столична интелигенция карнавално и с усмивка ще се смеси с протестиращите от крайните квартали; че хората без страх ще дойдат с децата си. И най-важното: че на улицата ще излезе новото поколение, което ще възкреси детските си спомени от сините митинги на 90-те със скандиранията „Червени боклуци!“ и „Кой не скача е червен!“ Всички тези хора се оказаха сплотени от катарзиса Пеевски поради накърненото си гражданско достойнство (с лозунги като „Мразя ви блезплатно!).

            Началото бе дадено поради пълното омерзение. Заради това, че някой (формално – управляващата тройна коалиция, подмолно – един семейноолигархичен кръг) е решил, че може и така, че може да сложи ръка на всичко, от което тръгна искрата на гнева.

            „И те си мислят, че могат да се държат така с нас?“, възмутено ме попита познат художник, натиснал педалите на колелото си в посока към „протеста Орешарски“.

            Ла каква е равносметката от първата седмица на протестите? Властта набързо жертва (макар и частично) Пеевски с надеждата да позалъже гражданите, а протестът, въпреки горещините, не само че не стихва, но е на път да припламне и извън София.

            „Българското русофилство“, стр. 208-209“

            1. България е обвързана с „евразийството“, тоест има проблем с него, поради исторически причини и фактически обстоятелства. Защото „евразийството“ възниква именно в София през 1920 г. в 25-а аудитория на Софийския университет. Тъкмо там княз Н. С. Трубецкой, известен философ и лингвист, изнася лекцията си „Европа и човечеството“, по-късно публикувана в отделна брошура, с която поставя началото на това идейно течение. В Съветска Русия все още се лее кръв, клокочи гражданската война, а в същото време в „близка София“ идеен кръг от емигранти кове новия руски светоглед, щом отшуми болшевишкият терор (колкото и време да е нужно за това). Идеите на княз Трубецкой са съвсем конкретни: Европа е в криза, както е в криза и Русия, тъй че сега е моментът да се начертае новата парадигма на „руската идея“, която да се справи с „руско-германското ядро“ на стара Европа и нейната водеща роля в „човечеството“. Всички предишни решения – разните му там „панславизми“ и „частни национализми“ отпадат. Русия, след като преживее историческия катаклизъм, трябва да се заяви като Русия-Евразия, като обединителка на цял кръг народи, притежаващи „душевно сродство“, „общ икономически интерес“ и „стопанско взаимодействие“. Ето защо Трубецкой счита, че под тази идея могат да се обединят не само „славяните“, но и „туранските народи“, дори „угро-фински инородци“ и тюрките от Волжкия басейн. Съвсем обяснимо е защо идеите на евразийството легнаха така на сърцето на Владимир Путин след краха на СССР и чак чрез тях той иска да инжектира липсващата идеология в постсъветската ОНД. Впрочем княз Н.С.Трубецкой в други свои текстове остро атакува и украинската култура, нарича я „карикатура“, отклонение от „задължителната норма на общоруска култура“, така че нещата си идват на мястото. (Статията е писана през 2014 г.)

 „Българската дилема. Записки по нашето двусмислие“

            Другата книга на Тони Николов „Българската дилема. Записки по нашето двусмислие“ (2017) също е публицистичен сборник от есета и коментари, в който авторът разсъждава за състоянието на българското общество и дух в съвременността. Тя е логично продължение на мисловната линия от „Пропуканата България“ и събира текстове, които Николов е публикувал като колумнист в Портал „Култура“, но подредени и обединени около основни обществени въпроси.

            „Българската дилема“ разсъждава върху двусмислието на българския народ — как ние често бягаме от истината, обвиняваме другите, оплакваме се от обстоятелствата, вместо да си зададем трудните въпроси и да погледнем реалността в очите. Николов насърчава читателя да отвори очи, да спре да живее в безвремие и да осъзнае, че за да се промени нещо, първо трябва да се признае истината за себе си и за обществото.

            Какво значи „двусмислие“?

            Заглавието подсказва, че много българи живеят в смесени, противоречиви нагласи – искат промяна, но се страхуват от нея; искат справедливост, но не искат да я постигнат сами; критикуват, но не предлагат алтернатива. Николов разглежда това като една вътрешна дилема, която често блокира обществения прогрес. В книгата авторът: анализира психологията и общественото поведение на българина в политическия и културен живот; разсъждава върху историята, идентичността и бъдещето на страната; показва как в един народ може да съществуват „две или повече Българии“ — различни, често противоречиви представи за реалността.

 

            „Накъде отива България?“ (2016 г.), стр. 97-98

            Проблемът ни днес не е кой какво казва/иска около нас, а какво искаме/казваме ние.

            И тук идва най-трудното.

            Българското поведение е често непредсказуемо и подчинено на прищевките. Или на разни форми на самообобщения, както в края на 19. век; че сме балканските прусаци (по ред и дисциплина!) или пък Швейцария на Балканите – ако не по просперитет, то по динамиката на своето развитие.

            Швейцария е мит в българското съзнание най-вече заради идеята за неутралитет. В началото на прехода известният наш литературовед проф. Тончо Жечев отстояваше следната „швейцарска теза“ за мястото на България: да не сме никъде. И в нищо да не се забъркваме. Светът край нас да се групира или прегрупира, атовете да се ритат, ала магарето да не страда, пък „големите“ сами да изчистват противоречията си.

            Добре де, ама това възможно ли е? На всички отправени към него въпроси какво ще стане с малката наша България в днешния тъй размирен свят, Тончо Жечев отговаряше, че все някога глобалната вихрушка ще отмине и тогава пак щял да се разнесе българският глас, който да казва: „Тук сме, тук стоим“ – и всички да се преклонят пред далновидността ни.

            Ето я в чист вид концепцията на „първичното снишаване“. Зад нея, разбира се, прозира стратегията на историческото ни оцеляване в Османската империя, плюс цялата икономизация на националното ни въображение. Извън историята, ала в снишения уют на бита. Било е възможно някога: в ариегарда на Османската империя преди, че и след битката за Виена, ала вече не е.

            Няма я тази България, дето да е „никъде“ и да не е част от света – вярно, с поредните му глупости, но пък и развитието му. Само в нея, в тази въображаема България, „геостратегическото положение на Черно море се поддържа така, както в Швейцария“ (Бойко Борисов пред журналисти в Иран). В тази България, в която транспортните коридори (или газопроводи) са равни на етнографски срещи  на траки с перси или на вавилонци с киевски руснаци, които вместо в бран се помиряват над чаша кумис (или квас).

            В реалния свят, далеч от историческите митологеми, неутралитет или не-неутралитет, военно и цивилно, война и мир са отчетливо разделени и изобщо не се смесват, ако цитирам пак Карл Шмит. В реалността, силно отличаваща се от нашите блянове за неутралитет, неутрална Швейцария отделя за армията си около 5 млрд. швейцарски франка годишно (по данни за 2015 г.), разполага с най-модерни въоръжения и е в състояние да свика за броени дни под знамената до 1,3 млн. добре обучени наборници.

 

            „Обратната страна на победата“, (2015 г.), стр. 140-142

            Ако времето можеше да се разреше на тънки слоеве, а съдържанието му да се фиксира, то случващото се в днешна Русия определено би се побрало в един безкраен стопкадър – на тоталната пропаганда на „победата“, която до 9 май т.г. трябва да втъче всичко в Деня на победата (от Крим до Берлин). Конкретните времена, дати и обстоятелства, според стратезите на Путиновата пропаганда, не са чак от такова значение.

            Важна е „тоталната мобилизация“ на населението в една нова Студена война.

            Важно е Русия, страната на „народа победител“, за да заживее изцяло с апотеоза на войната, в неудържими изблици на постоянно разпалвана национална гордост чрез противопоставянето на „свои“ и „чужди“ и най-вече в заклеймяването на всяко инакомислие. При това не само на живите, но и на мъртвите. Как иначе да си обясним факта, че руски националисти с оранжево-черни георгиевски ленти поругаха импровизирания мемориал в памет на Борис Немцов на моста срещу Кремъл, че се и снимаха за спомен, без властта да ги пипне с пръст? Явно войната с врага не приключва с неговото унищожение и това правило е част от новите измерения на „патриотизма по руски“.

            Русия е отделна цивилизация, евразийството е маркер за непринадлежност към Западния свят и неговите ценности – обича да повтаря проф. Александър Дугин, стратегът на новия руски национализъм, чиято приливна вълна изглежда вече всява опасения даже в Кремъл. Ала няма избор – това е цената на днешното руско сцепление.

            Ето защо на 17 март, на заседанието на организационния комитет „Победа“, което се проведе в Кремъл, Владимир Путин очерта следните задачи пред Русия с днешна дата:

            - Русия на всяка цена трябва да отстои ролята си на страна победителка, с всички произтичащи от това международноправни последствия.

            - Тя трябва да се опази от историческите спекулации в геополитическите игри, от опитите да се сложат в главите на милиони хора, и най-вече на младежта, съвършено опасни тенденции и извратени представи за историята.

            - „Победа“ е не само тържество, а огромна просветителска и информационна задача на национално и международно равнище.

           

            Забележително в „битката за историята“, подета днес от Путин е, че Русия търси да си възвърне някогашното величие не чрез настоящето, а тъкмо през употреба на миналото, използвайки „Победата“ на СССР във Втората световна война като златно ключе към нова световна политическа роля.

            И обратно – всеки прочит на историята на „Победата“, разминаващ се дори малко с парадигмата на някогашната съветска историография, възприета от днешната руска пропаганда, се възприема като живо „извращение“, идеологическа диверсия от страна на „Америка и най-агресивното ядро на Евросъюза“, както заяви на срещата на споменатия организационен комитет руският външен министър Сергей Лавров.

            Затова Кремъл болезнено реагира на всеки отказ на европейски и световни лидери да заемат места на Червения площад по време на „руския апотеоз“, 70 години по-късно.

            …

            1. Можеше ли 9 май да настъпи в началото на март?

            Една от най-строго пазените тайни в съветската, а и в днешната официална руска историография е как точно се стига до щурма на Берлин. Тоест могло ли е да се сложи край на войната два месеца по-рано, с цената на много по-малко жертви?

            А историческата истина е следната. Още през януари 1945 г. пада Варшава, така че пътят към Берлин е открит. Днес не само западните, но и немалко руски историци признават: Берлин е могъл да бъде превзет още в края на февруари или в началото на март 1945 г.

            …

            А истината е, че между 4-11 февруари 1945 г. се провежда Ялтенската конференция, на която се обсъжда статуквото в следвоенна Европа, окупираните зони в Германия и новите политически разделения. Сталин изобщо не вярва на западните си съюзници и нарежда на армията на Рокосовски да направи завой, като вместо да тръгне към Берлин, задържи на всяка цена Източна Прусия.

 

            Изчисленията на Библиотекаря (Реалити по Борхес), стр. 31-35

            1. От перилата на стълбището, водещо във вътрешността на странна сграда, която условно можем да наречем „Замък” или „Сарай”, се виждат по-горните и по-долни етажи, прерастващи в галерии с многоъгълна форма. Подредбата на галериите е неизменна. Озовалият се тук бързо разбира, че най-важното се случва „на дъното” – там, където всъщност води спираловидната стълба, виеща се нагоре и надолу. В коридорите има огледала, които удвояват всичко видимо и насаждат у посетителя усещането, че пътят до долу е едва ли не безкраен. Оптичната илюзия се подсилва от студенината на изкуственото осветление, процеждащо се от сферични осветителни тела. Стените на най-долните и скришни галерии са покрити с двайсетина дълги лавици от всяка страна; височината на лавиците, отговаряща на височината на етажите, с малко превишава ръста на стоящия на пост средновисок, ала добре въоръжен „библиотекар”. Вляво и вдясно по коридора има две мънички помещения; в първото поне един „библиотекар” може да отмори до смяна, в другото се задоволяват естествените потребности. В най-долната галерия, идентична с предходните, има обаче тясно стълбище, отвеждащ към самото подземие; там са покоите на „Библиотекаря”. Началникът на последната галерия съпровожда всеки гост след поредната проверка до своеобразния атриум в подземието, където се виждат три големи черни врати; зад някоя от тях, пребивава „Библиотекаря”, който често сменя местонахождението си, обзет от параноични страхове за живота си. Началникът на последната галерия натиска бял бутон върху черния пулт в центъра на атриума; ако „Библиотекаря” не е променил решението си, една от вратите се отваря.

2. Срещите на „Библиотекаря” все повече се разреждат в последно време. Свел глава пред неизменната чаша с отлежало уиски,  на него не му остава друго, освен да се връща назад в спомените си. Светът му все повече се свежда до обаждания по телефона и гласове, а лицата, които разпознава, се сливат с обитателите на галериите. Някога, след Промяната, не беше така. Тогава, след пробуждането в ранния следобед, при него се точеше върволица от нови лица, които той насърчаваше в техните начинания с „поглед” или с „усмивка”.

            Не беше така и в студентските му години, във времето на Тайната, когато той обитаваше голям апартамент срещу площад „Славейков”, където правилата на агентурната конспирация не предполагаха срещи, ала все пак проникваха външни хора. Те се изумяваха при вида на огромния празен апартамент – версията беше, че собствениците, които са му близки, работят в чужбина – в който освен матрак и бутилки с алкохол, имаше само книги, струпани на купчини до стените. Още тогава той знаеше, че е „Библиотекаря”, макар офицерите за връзка да му бяха подготвили други псевдоними. Каква липса на въображение: да обвържат него,  „Библиотекаря”, с банална българска фамилия с ангелски отклик, с руско име, подобаващо на запъртък от Политбюро или пък с гръцка заемка, препращаща към Савел, гонителя на своите, преродил се сетне в апостол Павел… Него, бащата на етническата „заедност”… Това последното, замисли се той, си струва да бъде надлежно изтълкувано. Ала кому да възложиш подобна задача, отиваща тъй далеч отвъд „семантиката на означенията”, когато си заобиколен с нищожества. Най-много медиите да си направят гаргара, като слеят тази глобална философска идея с поредния „концепт” на някое недоучено даскалче или пък с лингвистичната теория на поредната „луда със синтаксиса”.

            Мисълта за връзката между лудост и език му се стори забавна. Още навремето той усещаше мисията си, знаеше, че има шанс да излезе на преден план, да се превърне в „Библиотекаря”. Би искал някой ден да може открито да заяви, че тъкмо той е „Библиотекаря”, ала всуе, кой ще ти признае нещо в таз проклета страна, гдето признанието идва при хората само посмъртно. А приживе… Не смееш даже да си подадеш носа навън, за да не налетиш на някой луд с насочен към теб пистолет, дори да е газово пльокало. Да де, ама стреля… Тук, в галериите на Библиотеката, пренесена и градена от него десетилетия, той се чувстваше далеч по-уютно, сигурен в себе си. Ала кой знае. Потръпна при видението за това как нечии ръце изхвърлят през перилата едно тяло, дошло да сее смърт в Библиотеката. Тялото дълго пропада, преди да стигне бездънното пространство. Било ли е истина, или е само сън? Изтръпна при мисълта, че някой ден тази участ може сполети и него, „Библиотекаря”. Самият той да изчезне във вихъра, предизвикан от безкрайното падане. Защото Библиотеката е безпределна, а пазителите са временни.

            3. Тук устните му отново се разтеглиха в гримаса. Сети се за две еднодневки, пълни недоразумения, които, видите ли, бяха издигнали цяла Кула, ама истинска кула, пълна догоре с уж прекратени преписки и унищожени дела. Отмъкнати в края на мандата от единия, които другият, с помощта на момчетата си, бе тръгнал да осребрява.

            Никакво уважение към Библиотеката, истинската Библиотека с нейните галерии, ходници и лавици; да, там, където всяка галерия трябва да има по пет лавици, на всяка лавица – по пет книжни досиета от четиристотин и десет страници; на всяка страница – четиридесет реда; на всеки ред – около осемдесет черни букви. Буквите по гръбчето на всяко книжно досие, както и титулната страница, не винаги подсказват съдържащото се в него. Това несъответствие винаги е изглеждало на непосветените тайнствено. А то е обичайна мярка за сигурност – прави се фалшив опис, който минава във фалшив каталог, има обаче и истински каталог на фалшивите описи, където те фигурират с истинските си сигнатури; всеки нисш „библиотекар” познава само отсек от цялото струпване; само на „Библиотекаря”, зад кухи томове в собствените му покои, е дадено да държи истинските сигнатури на истински съдби с фалшиви имена…

            4. Това е тайната на автентичното „библиотекарство”, в което не би трябвало да се усъмни нито един здрав ум. Нова презрителна гримаса разтегна лицето на „Библиотекаря”. Сети се за други „кръжочници от службите”, бивши експерти по сигурността, самозвани гестаповци, на свой ред запретнали се да произвеждат „библиотекари”.

            Истински „библиотекари” може да произвежда само „Библиотекаря”, пазителят на Библиотеката, пред когото тези самозванци винаги са пълзели по корем – и сега, и преди! По здрач, някои от тях с часове чакаха да се отвори вратата му, мъкнейки папки с поредните документи, които той, „Библиотекаря”, даваше да се подшият към томовете в Библиотеката. С котешка стъпка или овчи поглед онези му се умилкваха, мазнеха, величаеха го, доносничеха пред него за разни „неистински библиотекари”, защото „неистинският библиотекар”, плод на зли демиурзи, е опровержение на установения Ред, значи става нежелан, тоест ненужен… Истинската Библиотека, с изящните си лавици, с пълнотата си, няма и не може да има нищо общо с тези „информационни какавиди”, жалки полуприложници на истинската информационна теория на Библиотеката, които гледат само как да смъкнат някой лев от държавата, уж за да обучат кохорта млади некадърници на елементарните правила на електронното слухтене.

            Истинската Библиотека е всепълнота: всичко е някъде и сравнението на сигнатурите попълва лакуните, които само глупаците и изследователите с липса на опит смятат за безвъзвратни. Няма безвъзвратност в историята.

            Библиотеката е сфера, нейният точен център е в истинската галерия, чиято окръжност е недосегаема.

            Само формени идиоти могат да си позволят да профанизират термин като „галерия” заради някаква елементарна разработка.

            Вярно, из Библиотеката се носят и винаги са се носили слухове, че в по-стари времена (по-преди, преди четвърт век, не сега) през нейните масиви били минали Очистители. Става дума за други фанатизирани идиоти, дето са си лика-прилика с днешните Запълнители на празни томове с нищо незначеща информация.

            Очистителите били обзети от манията, че трябва да се унищожат безполезните страници. Те нахълтвали в галериите, показвали съответния документ, едвам-едвам прелиствали някой том, и осъждали на унищожение цели лавици, отправяйки томовете с досиета за претопяване. Днешната дигитализация изцяло доказа порочността на тези практики.

            5. „Библиотекаря” уморено въздъхна, сещайки се какви ли не идиотщини са били вършени през годините с тайните на Библиотеката. Голяма част от оригиналите бяха дори пренесени, по силата на специален закон, в отделни помещения с публични читални. Тайната на Библиотеката по този начин бе осквернена, защото публично достъпната книга е като публичната жена, откритостта на Библиотеката е узаконена форма на проституция! И все пак нещичко – и то не малко – беше спасено. Въпреки глупостите, свършени през последните двадесет и пет години.

            Мисълта за броя на знаците, които дават тези двадесет и пет, накара „Библиотекаря” дълбоко да се замисли. Не беше ли така и във „Вавилонската библиотека” на Борхес, която някой му донесе в затвора или когато вече беше на свобода през 1989 г.?

            Броят на писмените знаци е двадесет и пет. В книгата се уточнява, че оригиналният ръкопис не съдържа цифри и главни букви, а пунктуацията се свежда до запетая и точка. Така изискванията на криптографията задължително редуцират употребимите знаци до двадесет и пет, откъдето пък вече може да се изведе всичко – броят на позволените политически сили, на личностите, които имат право или нямат право да са формално във властта.

            Тогава „Библиотекаря”, с чаша в едната ръка, взе маркера в другата и написа първата му хрумнала комбинация върху стената:

Дрстхпцжоящъуздскфрлбмвье

            Комбинация, която идва да каже всичко и нищо. Ала в рамките на тайнствената Библиотека то може да има нарочен смисъл.

 

Речта на библиотекаря (Реалити по Солженицин), стр. 26-40

 

            1. Стаичката в най-долната галерия на необичайната сграда, наричана условно Сарая, е неголяма, ала за сметка на това достатъчно висока, което дава илюзията за простор и уют, а прозорецът, дори да го е имало, е тъй плътно закрит с щори, че се слива със стената. Въздухът обаче е свеж (специално лице, един от доверените лаборанти във водородната лаборатория на първия етаж, следи за климатичната инсталация на Сарая и химическата безвредност на атмосферата). Зад вратата е входът към атриума в подземието, където се виждат други две черни врати; дотам началникът на охраната от „библиотекари”, след щателна проверка, има правото да води редките гости, доколкото „Библиотекаря”, обзет от параноични страхове, държи никой да не е наясно с временното му местонахождение в подземните покои.

            2. На ниската отоманка, отрупана с извезани възглавнички, „Библиотекаря” обследва „морфичния резонанс” от речта си в медиите. Отново и отново разтворен в пулсацията на времето. Чувства се преуморен, в главата му се е загнездила следпразнична тъпа болка, която разваля удоволствието от тактическата победа, затуй чете прилегнал. От гледна точка на ускорената пулсация на политическото време първом търси коментарите на тези платени наемници и очернители, които не признават, да, не признават неговия стратегически гений, донесъл през годините на Прехода победа след победа, шут след шут срещу политическите му противници, изринати на бунището на историята. Глухата тишина на стаичката в недрата на Сарая го изключва от всемирното пространство, тъй като неутрализира движението. Но не и времето. Ето защо той проспектира, регистрира онова, което времето му открива, ала никой от идиотите около него, не е в състояние да го разбере. Напразно се опитваше да разясни на малцината, допуснати край него (каква чест!), що е „политология на времето” – каква е разликата между астрономическото, историческото и политическото време. Всички те го гледаха опулено с чаши в ръка, все едно им обяснява комбинацията за производство на енергия между браунов газ и слънчеви източници. Кретени! А той продължава да мисли за всичко. Затова не спи нощем или дремва за малко, както е присъщо на изключителните умове. Затова и един от преданите му сподвижници, оръжеен търговец, му направи скъп на сърцето му дар преди време –  „В първия кръг” на Солженицин, тъкмо заради главите със Сталин. Съпоставката с Вожда откровено поласка „Библиотекаря”. Винаги бе усещал някакво родово-космично (неизкушените в езотериката биха го нарекли „биографично”) сходство с Бащата на народите. И без лъжлива скромност би трябвало да признае, че то е факт. Още като студент по философия, докато заучаваше формулировките на диамата и истмата, бе попаднал на низвергнатите трудове на Вожда, в които прозираше сталинската логика и кристалната яснота на ума. Нравеше му се тази семинаристка склонност към повторението, което обезоръжава противника и има хипнотичен ефект над масата, тази презряна материя на историята.

            „Библиотекаря” бутна таблета встрани, за да не си разваля настроението със злодумци, дръзнали да нарекат мислите му, неговите мисли, „дръндарска реч” (The Drundar Address). Ще се е..ват с него. Той посегна към купа с книги край отоманката и за пореден път отвори дебелия том на Солженицин тъкмо на изпъстрените с бележки по полетата страници, които знаеше почти наизуст от препрочитане. И сякаш отново видя себе си – такъв, какъвто е в действителност, автентичният, когото говедата около него – груби ласкатели, нищожества или предатели като онова недоучено даскалче от Момчилград, опило се от реториката си, изобщо не съумяват да проумеят.  Какво могат да кажат те за стратегическия му гений? За желязната му воля? За щастието, че в годините на Прехода цялото това стадо в страната бе водено от мъдър и изпитан Вожд (да, на българския народ му провървя!). Едва тези дни неколцина медийните клакьори, удостоени навремето с някоя от прочутите му „усмивки”, без която нямаше и да сънуват бизнес, започнаха да просвещават неуката публика, че „Библиотекаря” е еманацията на духа на мястото (genius loci), че е дарът, низпослан от Историята по тези загубени земи; че той е политикът на Балканите, който дерайлира козните на Великите сили, еманципирайки националния интерес и пр., и пр. Правилни и верни слова, дето час по-скоро трябва да проникнат във всяко сърце. И все пак – тук устните на „Библиотекаря” се разтегнаха в горчива гримаса – колкото и тези медийни ханъми и социолози да се напъват, да излизат вън от кожата си, боейки се да не забравят поредното от трите дежурни венцехваления (първо…второ…трето), те все не съумяват да изрекат онези правдиви истини за неговите политически деяния в полза на нацията, които трябва публично да бъдат изречени. Затова му се наложи да се „включи” в пространството и се „изключи” от глобалното време: корполентното му момче за всичко дотътри при него разните му там крачун и малчовци, на които той търпеливо трябваше да подсказва пропуските, вметвайки най-точните формулировки.

            3. И ето че сега, чуквайки по таблета с удовлетворение, той ги открива, копирани от сайт в сайт. „Визионерът на Прехода” – нима е малка ролята му за щастието, споходило тази нищожна по своя потенциал страна? „Некоронованият крал на политическото слово и публичното говорене” – браво, съвсем не „инерциално” е подходило това синдикално професорче, дето му дължи толкова много. Както впрочем и мнозина от онези, навирили сега носове по върховете. Пословична е неговата скромност, знае се как той върна ордена „Стара планина”, с който някои си мислеха, че могат да го спечелят на своя страна – него, дето държи цялата тази страна в шепата си и може да смачка когото си поиска само с едно движение…

            4. Тук гневът в него наново се пробуди. Сети се за онова реторично предателче, дето все свеждаше глава и тичкаше да огласи с велеречиви речи от парламентарната трибуна указанията му, а всъщност таеше камък в пазвата си, че и заслугува на чужди. Ала нима „Библиотекаря” е вчерашен? Мнозина от основателите на Движението се бяха опитвали да го преметнат – със или без помощта на наши или чужди служби, а къде са те сега? Политически трупове, щастливи, че милостиво не им обръща внимание, или пък предупредени с няколко набити кирки в колите си, ако прекалено вирнат глава. „Библиотекаря” прощава, но не забравя. Една дебела синя книга с меки корици привлече вниманието му и той с удовлетворение я измъкна от купа, струпан на масичката край отоманката. „Процесът срещу Трайчо Костов и неговата банда”. Ценно, полезно четиво, някога през 50-те години изучавано по история на БКП. Идеята да го издири сред хилядите томове в библиотеката в Дръндар, му дойде благодарение на монолога на Сталин в книгата на Солженицин. Умеел е Йосиф Висарионович да режисира процеси над предателите! Бавно и внушително на приема, даден на българската делегация, Вождът се приближава и с внезапно движение сваля очилата на Трайчо Костов, доставяйки си удоволствието да го види оцъклен от страх. Исторически номер! Е, времената се менят, нищо вече не е същото и все пак ужким импровизираната му реч постигна сходен ефект.

            5. „Библиотекаря” скочи на крака. Обзе го огромен кеф, спомняйки си как, щом назова името на предателя, онзи се олюля на стола и без малко щеше да се стовари в скута на силиконовата фолкдива в съседство. Исторически миг! Историческо бе и възцарилото се мълчание, съпътствало всички негови слова, с които той очерта геоморфичната структура на националната трансполитика в етнодемократичния паралакс на България. Който разбрал –  разбрал. Милостиво бе пуснал предателя да се оттегли и челобитно да му връчи оставката си, боейки се за физическото си оцеляване. Ала прав е бил другарят Сталин  – мерзавецът си остава мерзавец, а предателят предава отново. Вместо да дойде и да пълзи в краката му, както са правили Зиновиев, Каменев и Бухарин по време на московските процеси през 1937 г., онова предателче предпочете да се крие в турското посолство – както някога Имре Наги, в паниката си от отмъщението на руснаците, бе потърсил подслон в югославското посолство в Будапеща. Да не би това да е спасило Имре Наги? Ето къде се крие драматичната тревожност на историческия архетип.

            6. Всички тези исторически препратки започнаха да изморяват „Библиотекаря”. Не може само той, единствен, да мисли за всичко. Ама кой да мисли вместо него? Отвсякъде е заобиколен от интелектуални пигмеи, дори когато алчността ги е разраснала до порядъчно тлъсти молекули. Последното сравнение му хареса, записа си го на таблета с намерението да го препрати за разпространение на медийните си ханъми и разните там крачун и малчовци. Както им препрати за сведение осенилата го важна мисъл, която трябва да е обица на ухото за всекиго в България: „Америка е мечта за българина, но Русия е нашата действителност!”. Кратко, ясно и точно. Брилянтно потвърждение на максимата, която винаги е споделял с дейците на Движението: „Политиката е бизнес-насоченост на многополюсни интереси”. Всичко друго са неясни правила и аморфни приоритети, потвърждение на политическата криза в планетарен мащаб. А който не проумява тази ускорена пулсация на политическото време, който не проумява тази бизнес-насоченост като интерес на Колективното тяло, алиенирайки я в полза на чужди интереси и чужди държави, трябва да спре да се занимава с политика, защото не разбира от политика. Колективното тяло преди всичко изхожда от вибрациите, отразяващи се в самото битие на политиката, където, така да се каже, всичко е бизнес онлайн. Няма вече време за романтична политика. И който има отворен портал за тази информация, е в играта. Който не – аут.

    „Библиотекаря” уморено разтърка слепоочията си в първите часове на новата година, усещайки, как дрямката го преборва, преди още да е спуснал поредните указания. Но и насън той усеща вътрешната пулсация на общността, както и тя го усеща, без да е нужно да си говорят.

           

            Тези книги прочетох през 2018 г., когато се захванах да пиша следващата си книга – роман „За прехода провинциално“. За да се подготвя за писането, години наред четох книги за прехода. Понаписах нещо донякъде, но ръкописът и до днес стои недовършен. Струва ми се, че никой няма да иска да чете моя роман… Какво ли различно ще кажа?