Веселина Вачкова "Богомилската алтернатива"

         „Богомилската алтернатива“ от Веселина Вачкова разглежда богомилството не просто като средновековна ерес, а като самостоятелна духовна и културна алтернатива на официалното християнство. Авторката проследява корените на богомилските идеи в по-ранни християнски течения и показва, че богомилството е част от по-широк духовен процес на Балканите, а не изолирано явление от Х век. Книгата анализира отношенията между официалната църква и различните „дисидентски“ християнски общности, като обръща внимание на вярванията, морала и начина на живот на богомилите. Според Вачкова богомилството предлага различен модел на вяра – по-аскетичен, критичен към властта и църковната йерархия, и насочен към вътрешното духовно усъвършенстване. В този смисъл „богомилската алтернатива“ е представена като съзнателен избор за друг път в християнството, а не като отклонение или заблуда.

Стели

            Целта на книгата е са представи богомилството като жива култура, която се е развила в определен регион (на Балканския полуостров) дълго преди окончателното му усвояване от българите, но е пренесена точно от българите в мащаби, надхвърлящи Европа. Редица епизоди в българската култура, понякога частни, друг път изразяващи се в много широк географски ареал, биха останали всъщност неразбрани без отчитане на богомилската им основа. Богомилското учение нито е било особено тайно, нито е било особено оригинално и със сигурност не се е конфронтирало с официалната Църква. Богомилите тук в най-лошия случай са били религиозни дисиденти. Миналото на по-голямата част от балканските църкви е белязано от дисидентство спрямо опита на Константинопол и Рим да доминират духовния живот в християнския свят.

            В началните векове на християнската ера висш авторитет сред многобройните християнски общини (църкви) имат тези, които били създадени от апостолите. Макар по-късно числото на християнските апостоли да е редуцирано до 12, традицията до днес запазва спомена за 70-те ученици на Спасителя, чествани и поотделно, и с празника Събор на седемдесетте апостоли (4 януари). Иначе казано църквите в Одесос, Солун или Александрия, създадени от св. ап. Андрей, Павел и Марко, са били почитани като също толкова апостолски, колкото тези в Сердика, Сирмиум или Филипопол, основани от св. ап. Климент, Андроник и Юния и Ерм. Одесоската епископия е най-малкото толкова древна и свещена, колкото и Константинополската, а местната християнска община би трябвало да се ползва с огромен авторитет на апостолска църква. Факт е, че на първия вселенски събор (Никея, 325 г.) от местните църкви присъства само Марцианополския епископ, макар да няма как да е била апостолска, тъй като е създадена от имп. Траян (98-117).

            Обикновено промяната в статута на църквите се свързва с административната реформа на Диоклетиан (285 г.) и последвалата тенденция църковната структура да се оформя спрямо императорската администрация. Иначе казано на съборите били канени само епископите от провинциалните столици. През 6 век скитските монаси са се опитвали да наложат позицията си пред императора в Рим. Скитските монаси са от земите пряко засегнати от варварските преселения – Томи (Констанца) и Одесос (Варна). За да схванем както техните идеи, така и богомилските възгледи, оформили се изглежда в същия период, но не само в източните, а и в западните предели на днешните български земи, е необходимо поне повърхностно познаване на централните теми на Вселенските събори. Основната дискусия е върху природите на Христос. Известна като „христологични спорове“, тази дискусия се опитва да разреши един същностно умонепостижим въпрос – как точно съжителстват в Спасителя човешката и божествената природа. Не по-умопостижима е темата на т.нар. тринитарни спорове, където се медитира върху отношенията между трите ипостаси (личности) на Бога. Тринитарните спорове обаче вкл. пневмотологичните (т.е. дискусията около произхода на Светия Дух), никога не надхвърляли полемичните клишета. Това обяснява например следния парадокс: изразът за произхода на Духа „и от Сина“ принадлежи на големия източноправославен богослов св. Атанасий Велики (4 в.), но бива приет първо от франкското духовенство (нач. на 9 в.), около 11 век се възприема и от Римската църква, но е наричано „латинска“ (римокатолическа) ерес още от патриарх Фотий (9 век) преди разделението на църквите с Голямата схизма. Що се отнася до христологичните спорове, огромна част от най-ранните християнски общини така и остават „арианстващи“, т.е. отказват да приемат чисто човешката природа на Христос.

            Отказът да се повярва, че Богът Христос, Който е Пътят и Истината и Животът, е изтърпял всичко онова, описано в Евангелията, поражда серия ереси след арианството – несторианство, монофизитство, монотелитство и накрая – иконоборство. В резултат на това още след Халкидонския събор (451 г.) Църквата се разделя на Православна (възприемаща съборното определение за двете „неслети и неразделни природи в Христос) и нехалкидонски църкви (невъзприемащи въпросното определение). Наричани още „Древни източни православни“, тези църкви са Арменската, Копската, Сиро-яковитската, Етиопската, Малабарската църква. Богомилството е точно такъв вид монизъм (монархизъм, единоначалие), който на първо място отказва да признае възможността Духът и материята да се разглеждат заедно дори в сравнителен план. Какво остава за приемане на буквалното зачеване, раждане, страдание и смърт на Бога-Слово? Ето защо богомилите са непоклатими в убеждението си, че не само Христос, а и Богородица е ангел. Точно обратното е мнението на скитските монаси, които са страстни привърженици на идеята, че Христос е страдал съвършено истински, бидейки роден в плът. Известно като теопасхизъм (богострадание), това учение ще бъде наложено като догма в Църквата на Петия вселенски събор (553 г.) под личното силно влияние както на скитските монаси начело с презвитер Йоан Максенции, така и на самия император Юстиниан. Теопасхизмът е бил смятан за ерес дълго време.

            Формулата на скитските „богострадалци“ – че едно от лицата на Бога е пострадало в плът – наистина не е нито оригинална, нито особено съобразена както с библейския текст, така и с изказа на високото богословие. Тя обаче цели да примири донякъде позициите на халкидонците (които изповядват „неслято и неразделно“ съществуване на човешката и божествената природа в Христос) и монофизитите, според които за истинската плът, а оттам – за истински страдания на Бога – може да се говори. От друга страна, теопасхалната формула (която впоследствие е наречена доктрина) контрира твърденията на арианите, за които Христос, като Син Божи, е творение – съвършено, но принизено спрямо Отца. В този смисъл повечето ереси, вкл. и богомилството могат да бъдат наречени „арианстващи“. В интересуващия ни регион и период арианството има особено силни позиции не само защото се проповядва на роден език от апостола на гетите (готите) Улфила, а и понеже до 381 г. то е официално изповедание в Константинопол. За манихейството е още по-крайно противопоставянето между Духа и плътта, в резултат на което Вселената се оказва под властта на два бога – Добрия бог на Духа и Злия Бог – на Материята. Още по-логически издържано структуриране на света като владян от двамата сина на Бога Творец – единият зъл, другият – добър, предлага иранския зурванизъм, който не без основания някои учени считат за най-близък до богомилите.

         Онова, което характеризира като цяло религиозния живот в региона, е изразената склонност към мистично, свръхспиритуализирано възприемане на вярата. Само в региона на Одесос и близките му околности около 6 век действат вече четиринайсет църкви и манастири. Особено специфично е, че някои от тях са крайно аскетични, организирани в стила на отшелничеството. Такъв е известния Аладжа манастир. Скалните светилища в днешните български земи са тракийско наследство, каквато и до голяма степен е мистично, свръхспиритуализирано възприемане на божествените неща. Това се отразява в локалната иконография –св. Петка в пещерата или св. Марина налагаща един дявол. Символизира победата на духа над материята.