Синеморец – синьото начало

Не идвам за пръв път в Синеморец, още помня как се загубихме сред строежи и липсваща инфраструктура през 2015 г. и въобще не стигнахме до Бутамята. Този път съдбата беше по-благосклонна към нас, защото открихме път между кичозните хотели и бумтящите гласове на водещите следобедния купон. Боже, Синеморец започва да прилича на Слънчев бряг! Огледах се за Валери Симеонов и като не го открих, разочаровано хлътнах след другите в празния ресторант, засенчен с лозница. Оказа се, че в 16 и 30 часа е късно за обяд и рано за вечеря. Повечето заведения по социалистически дремливо отговаряха с „няма“ на поръчки като тройка кюфтенца и пържени картофки. Предлагаха само остатъците от рибената чорба, неизядени в редовното обедно време. Знаех си, че синьото начало си е пребоядисаното червено статукво, но да не говорим за политика на гладен стомах.

          

Чудна природа, присвоена от алчността на хората

В хладното ресторантче ни очакваше 18-годишно девойче, което нямаше професионалния вид на обучен в соца сервитьор. Поне е българка, ще се разберем, казах си на ум. Оказа се, че девойчето е доста разсеяно и трудно помни повече от два заявени избора от дебеличкото меню. Прощаваме му снизходително и с огромно удоволствие научаваме, че в тоалетните има сапун и книжни кърпи. И тоалетна хартия имаше. На плажа в Ахтопол ме изпратиха да си измия ръцете на душа. Спомних си изискванията към кухните на домашния социален патронаж и социалните услуги в община Борово и затвърдих убеждението си, че БАБХ е един комерсиален субект, който не прилага с един аршин стриктното законодателство.

            Отпускайки най-накрая морно тяло на стола, успокоена от хладината на лозницата, се захванах да философствам за българското битие. Отново в далечината ми се привидяха сенките на Симеонов и Ангелкова, аз им махнах да дойдат насам, че да им се оплача, но те бързо избягаха.

Бутамята, а в далечината огромно количество кич, с контролирани развлечения и плюскане ол инклузив.

            Това е Синеморец – кичозна безредица от хотели, липсваща инфраструктура, стремеж да се заграби и последното кътче дива природа, едно – две прилични заведения, в които може да си поръчаш всичко от менюто, с налични сапун, тоалетна хартия и книжни кърпи. Убийственосинята скука, яростно застопорена в тъжната ни държава с чудна природа и невеж народ, бе прорязвана само от ритмичните подвиквания на медиаторите на тъпанарски забавления.  

            

Малко самотна хубост

На следващия ден ходихме на Бутамята, но шума от грозния хотел, кацнал върху поредната живописна скала, ме прогони към противоположната част от плажа, която също не беше съвсем самотно пуста, но поне беше тиха.

            Седнах на скалата, без да се страхувам от лъчите на Слънчевия бог, и зачаках плажа да утихне, защото потребителите на контролирани развлечения са отишли да хапнат от изобилното обедно меню ол инклузив.

            Бутамята е чуден плаж, морето е кротко, водата прозрачна, има достатъчно чудни скали, от които за заснемеш хубостта на поредния уютен странджански залив. Но хората и тук твърде грозно са заграбили всяко кътче природа, превръщайки неговата величествена хубост в място за селфи.

            Този разказ е тежичък, затова е кратък!

От "Странджа - земята на вечното завръщане"