Слънчевият бог и Странджа, вярата и верите

От лятото на 2015 г., когато за последно краката ми стъпваха по свещената земя, измина много време. Започнах, завърших и публикувах на доста места първата част на моите „Странджански разкази“. В блога ми те се радват на достатъчен интерес, което ме амбицира да продължа да разказвам за планината, съхранила и до днес наследството на няколко цивилизации. Полегатите й хълмове и древни гори крият тракийски и римски некрополи, светилища и мегалити. Тя е дом на змейове, египетски богини, нестинари, бели кукери, вампири и още много същества, които имат връзка с хтоничното и/или със сакралното.

Изгрев над Ахтопол

            Дълго се чудех откъде да започна своя втори разказ за мистична Странджа. После отговорът сам ме намери. Оттам, откъдето започнах и първия - от слънцето, от земята и от тракийските светилища. Странджа е свещената планина на Бога Слънце, който и до днес не е прогонен от християнския триединен Бог Отец, Бог Син и Свети дух. Богът Слънце се е скрил във фолклора като очовечения Райко. Затова „Странджански разкази“ 2 ще са огрени ярко от неговата жизнеутвърждаваща светлина, която траките почитали в древните си светилища.

            Светилища да търсиш в Странджа! Те са безброй, тук са по-тайнствени заради легендите и заради вярата, че древна Странджа е най-мистичната планина на България. Планината дом на Бога Слънце. Понякога забравяме, че тя не е и само българска планина. Протегнала е снагата си на границата на два континента, но ние си я знаем като българска.

            Ако трябва да избера кое светилище да посетя първо, това ще е Индипасха, защото ме привлича с очарователното си име. То със сигурност съдържа думата „пасха“. Скоро магията изчезна от превода: „пет дни след Пасха“. Пет дни след Пасха, иначе казано след Великден, е добре да се слезе в тайнствения азязмен дол, който трудно може да бъде открит в джунглата от дървета и храсти.

            Само посветените, жреците, можели да стигнат до древното тракийско оброчище, като си проправяли път, водени от вярата. Все пак днес няма къде да намерим нито един тракийски жрец, затова трябва да отидем в село Граматиково, и да наемем водач. Той ще ни поведе по маршрута, известен на доста местни. Възможно е и да са поставени указателни табели от служителите на Национален парк „Странджа“.

Отново пътувам по Велека. Оттук гората около реката става непроходима, истинска джунгла. В недрата на Странджа няма място за туристи, дори за разказвачи на истории, маршрутите за тях са очертани точно и ясно. Оттук към вътрешността се допускат  само истинските изследователи.  Не се натъжавам, радвам се, че има още диви места, по които няма да виждам бетоните на всички епохи като в Силистар.

            Не зная къде ще пресечем красивата Велека, едва ли ще е с лодка от единия до другия бряг. Гората около реката е оставена да възстанови естественото си състояние. А то е на непроходима тропическа джунгла.  Поне така ни разказа лодкарят, който ни разхождаше по изумрудената река. Той ни раздаде и шапките, с които да се предпазим от мушиците, защото те са неотменима част от дивото великолепие, което туристите могат да наблюдават само от неговата лодка. Гледам картата на пътя от Царево за Малко Търново. Минахме по него през 2014 г., но съм пропуснала да си запиша къде точно той пресича Велека. Като преминем реката, едва след това трябва да намерим отклонението, за да се стигнем до Индипасха.

            Траките езичници измислили вярата в Слънчевия бог, но след като объркват генофонда си с прабългари и славяни, а целокупният български народ приема християнството, Индипасха става място за вричане на курбани и на християните. Не открих информация откъде идва топонима. Но това не е толкова важно, защото настоящият разказ е за вярата и за общението на човека с неговия Създател. А днес ние, съвременните хора, дето разлюбихме всички богове, все още търсим тайнствените пътища към древната вяра, към древните богове. Защо? Какво ни води към светилища и оброчища, към оскъдните капки пещерна вода, която като живата вода от приказките лекува всички болести? Любопитството и любознателността, приключенският дух или надеждата за изцеление? Колкото хора, толкова и отговори. От всичко по малко. Мен лично ме води любопитството и страстта ми да откривам древните места на вярата.

Благодарение на лодкаря придобивам вид на истински Индиана Джоунс. :) Във времето на интернет, нещата не са такива, каквито изглеждат на пръв поглед. :) 

            Те са там някъде, захвърлени в природата, но стават част от твоята биография, едва когато ги посетиш. Водачът ще ни доведе в тайнствена долчинка. Пътят, който ще изминем, ще е потънал в полумрак. Дори денят да е жегав, там ще ни очаква прохлада. Като слезем в долчинката, ще видим, че под надвиснали скали се е образувала ниша, обрасла с бръшлян, извор на лековита вода. Аязма. Около нея се спускат лиани, на които хората връзват дрехи с надежда за изцеление. Така, оставена да виси в нищото, болестта ще бъде унищожена.

            Вярата в изцелението чрез пречистващата сила на водата и до ден днешен битува  в живота на българина, макар отдавна да е дескарализирана. Ходим на бани, на СПА, разучаваме химическия състав на водата, процедурите ни се назначават от лекари, знаем кой извор последиците от кои заболявания облекчава. Нашата вяра днес е в медицината. И все пак какво накара толкова разумни и интелигентни хора да дадат по 40 лв на една съвременна писателка, която беше съчинила разни литературни наричания на вода. И по още 20 да си купят книгата й и да я обявят едва ли не за пророчица, лечителка. Личните неудачи или рекламата? Или надеждата за изцеление. Или всичко това.

            Какво ни кара да търсим предсказания или помощ от врачки, баячки, ходжи и знахари? Какво ни кара да мислим съвсем като простодушните хора, живели преди хилядолетия? Когато и съвременната медицина, която изисква от НЗОК милиони левове, не помага, поемаме към древните светилища, но не като туристи, а като поклонници. Това е Бог. Той ни се е открил, показал ни е пътя към себе си, а ние прекланяме глава пред Волята му и поемаме най-верния път на изцелението, този на вярата. А той обикновено води към аязмите, в които всяка капка вода е целебна. Вярата я прави такава. А вярата сама по себе си е лечението и за нас, съвременните хора, защото вярата лекува душата.

            Вярвам, че Индипасха се посещава от хора с различен етнически произход, както това става в Демир Баба теке. Там аязмото е оплетено в легендите на траки, християни и мюсюлмани шиити. Сигурна съм, че вързаните парцалчета съхраняват надеждата на турци, българи, цигани, гагаузи и пр. Болката на всеки е била различна, но вярата, че Бог е един, че тук е негово свещено място и че всеки върви по своя път към него, води хората към древното светилище.

На път към най-прекрасния залез, забравям за фотоапарата, държа се здраво, за да не се сдобия с по-екстремни преживявания. 

            Аз се определям като православна християнка, но вярвам, че Бог е един. Вярвам, че той е Създателят на всичко видимо и невидимо, но знам, че моята вяра е древна и прадревна. Вярвам в Бог Отец, Бог Син и Светият дух, но когато видя изгрева и залеза в Странджа, разбирам защо хилядолетия наред хората са почитали Слънчевия бог и могъществото на природата.

            Странджа е моята врата към вярата и познанието, обетованата ми земя, в която по-скоро усещам едновременно с всичките си сетива отговорите на онези въпроси, който никой век не разреши.

От "Странджа - земята на вечното завръщане"

Валерия Фол