Странджанските плажове
Странджа е планина с хилядолетна история. Древните й гори крият величествени
тайни, които една след друга науката лишава от тайнственост. Тъкмо докато
щастливо разказвах на приятелите си, че трябва да отидем във вътрешността на
Странджа, за да я опозная истински и да ги завърша най-после тези разкази, в
новините ми във фейсбук се яви кратко съобщение, че тракийската гробница в
местността „Мишкова нива“ окончателно е определена като римска. Много не ги
тача римляните, защото те са първите евро глобалисти и консуматори, обичам си
дивите траки, които са измислили Дионис, Залмоксис, игрите върху огън,
тричането на кучетата, змейовете, долмените и светилищата по високите места, достигането
на които е идеален фитнес за застаряващи търсачки на силни усещания като мен. Дори
на учениците в училище разказвам, че европейската цивилизация е тръгнала от
траките, нищо, че византийците от хилядолетия говорят друго. Младите знаят, че
си падам малко по фолклора, легендите и пътешествията, изслушват ме усмихнато
снизходително, не винаги спорят с мен, а и си четат, каквото пише в учебниците.
Обаче намирам и последователи. Много страст към литературата се крие в тези
посветени на информатиката, математиката, биологията и химията млади души,
което ме прави неизказано щастлива.
 |
| Плаж "Велека", пясъчната коса между морето и устието на реката |
Бившите ми ученици ми
обещаха да продължат да четат моите странджански разкази докато пътуват в
метрото от Студентски град към висшите си училища. И това ме прави още
по-щастлива и мотивирана да ги пиша. Ами, то това са те, моите разкази за
Странджа – късчета копнеж по дивото, забавно словоблудство между няколко
станции проза и ежедневие.
Та, така научните
съобщения на археолозите леко затъмняват плажния ми оптимизъм, но с нищо не
накърняват убедеността ми, че един ден ще стигна до Голямо градище, Мишкова
нива, Индипасха, моста на Вълчан войвода и пр. Но сега е лято, Слънчевият бог
сипе последните си и най-ярки лъчи, запазени специално за нас, дошли да му се
поклоним от далечната българска Виена. Секновение мина и замина, но ние безпроблемно
обикаляме плаж след плаж и се радваме на щедрата му благосклонност. Аз много не
обичам да вися под чадъра, пряко под слънчевите лъчи – никога, все пак съм
обикновена простосмъртна, затова обикалям всяка незастроена с хотели скала и
щракам безкрайни кадри на бурно море, зелени камъни и бяла пухкава пяна.
 |
| Реката не успява да стигне морето... |
Тази година за първи път
посещавам плаж „Велека“, това е пясъчната коса, която отделя морето от любимата
ми река. Плажът е еко, което ще рече, че бетонът и пластмасата са сведени до
минимум. Спасителите са се прислонили в нещо като колибка за пазач на бостан.
За да е еко! От дървените барачки зад ограниченото количество бели шезлонги може
да се сдобиеш с нещо като сърф – дъска с платно и да се пробваш да се носиш по
водите на кротката Велека, защото морето реве като океан. О, разбира се, в част
от барачките се предлага и с неограничено количество алкохол, както навсякъде
по българското крайморие. Какво да се прави, времето на въздържателните
дружества остана в ХХ век.
Щраквам набързо екочадърите и хуквам към
скалите, там където Велека най-после се венчава с морето. Предният ден докато
отново се возихме в лодка по изумително зелените й води, видяхме двама млади да
се вричат един на друг, стъпили в последните литри от живата й вода. Дано да са
щастливи! Явно екоплажът е доста привлекателен за новобрачните, защото в ранния
следобяд, докато се опитвах да заснема от поредните скали, осигуряващи ми
панорамна гледка, последните живи козички в Странджа, укрити в блатото,
обективът на апарата ми улови странна свита – жена с тортенобулчинска рокля с
шлейф, следвана от свита мъже в черно. Те уморено маршируваха сред
самоуверената амазонка, получила фотосесия на чудното местенце, после с
известни усилия натъпкаха цялото количество тюл в загретия от Слънчевия Бог
джип и поеха в неизвестна посока, вероятно към чакащите ги кюфтета, кебапчета,
купон, уиски, бира, блага ракия… Е блага ракия вече няма! И тя е отживелица…
 |
| След фотосесията :) |
С изумление това лято
узнах, че новобрачна двойка търси видеооператор, който да заснеме първата им
брачна нощ. Леле! Това е лошото на съвременните технологии и подменените ценности,
видеото явно ще докаже наличието/отсъствието на благата ракия. Ще запечата
вероятно и дивата страст на началото на брачния секс, за да може след време булката
за утеха да си пуска възторжените кадри. Но такъв недопустим за споделяне в
социалните мрежи брачен филм, ще сложи абсолютния край на забавните разкази за
свекърви, лично прикрили липсата на блага ракия в първата брачна нощ, за да не
се орезили рода и семейство. Но, както казах благата ракия се предлага само по
фолклорните фестивали, във възстановки на обичаи и обреди и то от лелички
отдавна населили света с деца, внуци и правнуци. Толкова и за благата ракия,
секса, брака и фотосесиите.
 |
| Реката, устремена към морето и палатките, прислонени под скалите... |
Прощавай, красива Велека,
обаче толкова много хора се мотаят пред обектива ми и ме разсейват! Най-важното
в този разказ все пак си ти, моята красавица с изумрудено зелени води, с
лонгозни гори, нагазили в коритото ти, с прелестни местенца за риболовци и
козопасци. J Трудно и дълго се оказа пътуването по живите пясъци
на плаж „Велека“. Те отказват да ми дадат удобна опора и аз затъвах до прасци в
тях, като нестинарка в дъбовите въглени на свещената клада. Но бях упорита и
посветена като древната жрица и нищо не може да ме спре, ако преследвам някакъв
сюжет за снимка. Вървях трудно и бавно от единия край на косата до другия,
цамбурках ту във Велека, ту в морето, ама по края, за да не потъна в подводните
пясъци, а и защото не умея да плувам. Миди, клечки, клони и тръни, водорасли и
стари фасове бавно потъваха под тежичките ми стъпки. Краката ми се израняваха,
но аз продължих докато стигнах до двете опънати палатки, прислонени под
скалите. Явно двойката новобрачни беше избрала това място и за първата брачна
нощ. Интересен подход към природата и ценностите в обществото имат съвременните
млади хора! J
На връщане към
пластмасовото убежище на моя шезлонг срещах все повече дами по монокини и съвсем
без всякакви кини. Окото на апарата ми се затваряше срамежливо. Аз се нервирах,
че все повече хора са водени от зова на дивото към красивите места, на които да
играят сюжета на филма, в който са се вкарали. Е, и аз си играя моя – този за
позастаряващата колежка на Индиана Джоунс, но го играя с вкус и с огромно количество
самоирония.
 |
| Още гледки от скалите... |
 |
| Последните живи козички в Странджа |
След като отдъхнах на
шезлонга, усетих вкуса на солените пръски морска вода, позяпах разсеяно
ревящите морски вълни, убедена, че така правят големите писатели, реших, че е
време да се изкатеря на поредните скали, за да заснема цялата коса. Гледката откъм
Синеморец към пясъчната коса, скалите, реката, блатото, бушуващото море е
невероятна. Кръгом и поглед към синьото село ми нанася непосилно за препечената
кожа намръщване. Строежи, хотели с високи огради, едва загатнати улици, без
настилка, безразборно наспирали коли, строителни материали. Не съм изненадана,
че новичкият ни български елит се опитва да заграби цялото количество природна
хубост, да го огради като през турско с яки или нетолкова яки, но високи и
непропускащи любопитни погледи зидове, да разположи зад тях скучни басейни,
шезлонги и плюскане ол инклузив.
Оф, обърках се в
собственото си мърморене. Сега пък какво искам? Хем да не ми се мотаят други любители
на дивото по природните красоти, хем да не се крият зад бетонните огради?! Ами къде
да иде остатъка от човечеството, като за два месеца в годината всички трябва да
натопим уморени тела в черните морски води. Преживявайки последното
примирение с евробюрократичната цивилизация и нашенското безхаберие от
презастрояването на всяко красиво кътче природа в България, се отправям към
Синеморец, за да търся рибен ресторант и да опитам поредната рибена чорба.
Коментари
Публикуване на коментар