ВТОРА ЧАСТ За добрите практики, социалната сфера и работата в мрежа. Увод с шепа презрение

За мен годините, за които разказвам, са незабравими и защото между хората все още не съществуваше агресията, непоносимостта и тоталното разделение. В най-зловещия си вид то дойде през 2015 г.

И преди имаше политически дрязки, боричкания и интриги, някои безобразно грозни и отвратителни, но нормалността не беше изчезнала напълно от живота ни. В Борово нормалността започна да изчезва стремглаво през лятото и есента на 2007 г., когато в местната власт нахлу вихрушката ГЕРБ.

ГЕРБ тогава в Борово, по-късно в цялото общество създадоха крайната непоносимост между хората, разделение, което никога няма да се преживее, със сигурност не и докато ние сме между живите.

Те изискваха/изискват от „своите“ да се делят от простосмъртните, да не казват нищо добро за постигнатото преди тях, да твърдят, че са заварили тежко наследство и че всичко добро започва и свършва с тях. Забравяха, че тези преди тях, „лошите“, не са изчезнали безвъзвратно, че са живи, че помнят и няма да позволят и на другите да забравят. Разбира се, властниците имаха и други лостове, освен лъжите, пропагандата и манипулацията – заплахи, натиск върху семействата, произволно разпореждане с човешкия живот и съдба, както и всевъзможни други крайности. Тази политика на тотален и безсъвестен натиск доведе до безумно противопоставяне, до свръхагресия и безсмислена жестокост. Доброто, което твърдяха, че носят ГЕРБ, всъщност никога не се случваше. Общество, лишено от алтернатива, не прогресира. Но хората обедняваха, липсата на перспектива граничеше с безнадежност, а тя извади на яве старата максима: „Преклонена глава остра сабя не сече“ или „Безалтернативно приемай месомелачката на ГЕРБ, нямаш друг изход!“

Във всички исторически епохи е имало хора, които са избирали дръвника пред феса и фереджето.

За изминалите петнадесетина години, за които разказвам, малкото ни обществото за кратко допускаше във властта по-либерални управници. Тогава се случваше следното: хората проектираха върху местната власт всичките си неудачи и надежди за доходи по социалистически, без много труд. Бяха безпощадни и откровено нетърпими, ако допуснатите до властта не изпълняваха личните им и семействени програми за просперитет или не се разправяха с „враговете“, наранили интересите и егото им. Агитката ГЕРБ, изхвърлена за кратко от властта, моментално се сдружаваше с недоволстващите „граждани и стопански ръководители“, организираше се и започваше да преекспонира всеки минимален проблем, да го създава, ако не съществуваше такъв. Демонизираше самото съществуване на друго управление. То беше припознавано като тотално невъзможно, изключено, абсолютно погрешно.

За оправдание на обикновените хора мога да кажа, че те са продукт на две жестоки епохи – социализма, който срина моралните устои на обществото, за да го подчини, и десетилетията „преход незнайно за къде“, общоприето наречен „години на демокрацията“, в които продължиха да действат маскирани социалистическите правила. В люшкането от незабравеното минало към неприемливото настояще зацарува управлението на моркова и тоягата.

Процесите, които се опитвам да скицирам накратко, всъщност доведоха малките общества, вкл. и боровското, до тотален разпад, до летален изход, за който реанимация няма. Прозрението за това принуждаваше младите хора и хората в работоспособна възраст да напускат общината поетапно. За съсипаната икономика, не говоря, защото това е национален процес. Разбира се, острото отсъствие на места за заработване на някакви доходи, липсата на видими перспективи, спокойствие и увереност за утрешния ден подпомогнаха варваризирането на обществените взаимоотношения.

За съжаление, бонусът на „ерата ГЕРБ“ в малките населени места, и до днес са амбициозните търсачи на постове, пари и слава, хора, без особени качества и подготовка, без възпитание, образование и култура. В годините на тоталното отрицание на качественото образование, те станаха най-значителната прослойка на обществото. Девалвиралото висше образование ги снабди с дипломи и самочувствие. Когато все пак ГЕРБ получиха цялата абсолютна власт в Борово, ние, които се опитвахме да й бъдем алтернатива, напуснахме общината. Резултатите днес, година и половина по-късно в едно изречение са следните: и това що рекохме, че няма да бъде сторено, НЕ се СЛУЧИ, точно според нашите предвиждания. Последва най-масовата в последните години вълна на емиграция, общината напуснахме не само ние и семействата ни, а и последните остатъци работоспособно население от всички населени места.

В скоби все пак ще кажа, че още някои освен ГЕРБ носят вината за тоталния разпад на малкото общество, това са т. нар. „леви“, които работеха за себе си с измамата, че работят за партията. Освен тях за тези петнайсетина години като мръсна пяна на гребена на вълната непрекъснато изплуваха кресливите активисти на бившата „автентична“ десница, чийто личен и обществен живот прилича на виц. До тях се нареждаха мънкащо войнстващи неграмотни патриотари, получили вдъхновения копнеж към постове и обществени блага и желанието, сега, когато другите си тръгнаха, да станат ПЪРВИ. Само хитрите лисани, разиграващи десетилетия етническите и демократични карти, забягнаха далеч, далеч, изненадани, че така неочаквано и безотговорно са постигнали собственото си политическо аутодафе.

Завистта към съзидателните хора е част от историята на човечеството, и в миналото, и днес съзидателните хора е трябвало да мога и да съзидават, и да отстояват постигнатото. Страшно е, когато се откажат да го правят. Значещото отсъствие понякога носи по-добри обществени поуки.

Голямата заблуда на 20 век и на прехода през 21 век се казва: „Партията-държава държи всички блага и ги разпределя според верността на своите членове“. Това съсипа не само малките общини. Затова винаги казвам, че ние, съвременниците на постсоциализма, сме жертви на нестихващия и в прехода социализъм с много и все зловещи лица – леви, десни, етнически и патриотарски. Или може би трябва да кажа, че все още и днес, като преди сто години продължава периодично да изниква от някъде „диктатурата на пролетариата“, дошла да руши, не да гради.

Радвам се, че избрах да играя в отбора на съзиданието, затова „Речено – сторено“ е книга за онова ВЪПРЕКИ…, което се оказа най-действената дума. Освен разказ за съзидателното минало, в нея ще се прокрадват думи за умората и усещането, че не дължиш нищо повече на никого, освен добра дума на себе си и своите съратници.

Не знам какво да кажа на младите: дали е по-добре да знаят или да не знаят за миналото. Май, по-добре е да знаят срещу какво се борихме, паметта за грешките в миналото, предпазва от повтарянето им в настоящето и бъдещето.

Радвам се, че ерата ГЕРБ си отива, вече все по-явно. Затова и се захванах да публикувам „Речено – сторено“ в тези дни на надежда. Те трябваше да знаят, че преяждането с власт води до повръщане и тежко обществено разстройство, че всяко насилие, ражда съпротива. Кошмарът на тяхното, роди непоносимостта на обществото към тях. Не че обществото е станало по-мъдро, просто стана по-нетърпящо безумната дехуманизация, която те наложиха. Днес и да съскат, и да се жалват, и да се заканват на социалните мрежи, произвеждащи „неверни“ новини, трябва да знаят, че Франкенщайн винаги изяжда създателите си.

Само съжалявам, че не притежавам литературен талант да напиша романа за прехода, само публицистичното ми перо, не е достатъчно.

„Защо ти?“ – питат все още някои. Защото книгите се пишат от тези, които владеят СЛОВОТО. А словото – преди и сега е доказало, че е най-мощното оръжие. 
Назад към:Към края на една епоха
Към:Трудни начални стъпки