Дмитрий Глуховски "Метро 2033"

 Дмитрий Глуховски е един от любимите ми съвременни руски писатели. Чела съм всички му книги без поредицата „Метро“. Това лято се захванах с нея, с ясното съзнание, че това не е постапокалиптично фентъзи, а политическа метафора за живота в съвременна Русия. Писателят сам казва това в едно интервю. Дори да не го казва, като голям разказвач, какъвто несъмнено е Глуховски, го показва.

Съдържанието на „Метро 2033“ накратко: действието се развива в Русия след ядрена катастрофа, оцелялото население живее в московското метро. Всяка станция е отделна държава. Паричната единици са патрони за автомат „Калашников“, с тях се заплащат всички ограничени стоки, дори храните. Основната храна е свинското/пилешкото и гъбите, само тези продукти могат да се оглеждат в тъмнината на метрото. Но тъй като сме в Русия, героите задължително пият чай, чаят също е от гъби, изсушени и стрити до определена консистенция.

В „Метро 2033“ се запознаваме с главния герой Артьом, той е млад човек, който много мисли, малко действа, когато трябва воюва, а това е почти непрекъснато. В хода на сюжетното развитие израства, става решителен. Докато четях романа, си казвах, че Артьом е нова мода „излишен човек“, съвсем руски образ, симпатичен с усилието си да е мислещ, търсещ, морален. Търси истината и изстрадва нейното познание. Той е предопределен да бъде герой, да търси спасение за другите, да защитава родната станция и оцелялото човечество. Същевременно Артьом е универсален образ, нещо като съвременен наследник на древния Одисей, търсещ пътя към дома и попадаш в клопки и изпитания.

Защо казвам, че Метро системата е образ на съвременна Русия. Това е един затворен, клаустрофобичен свят, който се капсулирал от страх, травма или поради идеология. Свят, който не иска да бъде нищо друго освен обсадена крепост, която се пази с автомати. Всяка станция държава се охранява от патрули върху дрезини, въоръжени до зъби с автомати, които дават на децата си да играят с празните гилзи на изстреляните патрони. Всяка станция има своята идеология – нацисти, комунисти, теократи, канибали, либералите, т.е. това е общество в идеологически разпад, което не може да изгради обща идентичност след рухването на Стария /действителен/ свят. Новият свят е изграден на базата на колективната памет, която героизира Стария, в който господстват тоталитаризъм и цензура.

Артьом живее на станция ВДНХ. Станцията е заплашена от странни и опасни същества, наречени тъмните. Артьом тръгва да търси спасение, по пътя научава за мистичния Полис, мястото, в което „свети“ знанието и мъдростта. Но като в древногръцките легенди, за да се достигне до него, героят преминава през различни изпитания. (Препратката към Древна Гърция е ясна и казана пряко.)

Когато стига до Полиса, открива военизирано общество, което е поделено между две касти, едните са военни. Едва там брамините, другата каста, усещат, че Артьом е надарен с мистични умения да контактува по телепатичен начин, затова е изпратен да търси книга, която може да спаси човечеството. Когато излиза на повърхността и се впуска в мистичното търсене на книгата, попада на библиотекарите. Те, разбира се, се гадни същества, които пазят тайната на книгата. Тук започнах да се забавлявам най-много, защото се сетих, че в българския политически живот „библиотекарите“ са мрачни образи на последните деятели на ДС, които и до днес ни заставят да живеем в българския постапокалиптичен свят.

На повърхността, т.е. на земята след апокалипсиса са се появили нови форми на живот, резултат от мутации. Тъмните са сред най-необяснимите. Те изглеждат като човекоподобни създания — високи, черни, с неопределени черти, които предизвикват ужас у хората. Повечето оцелели ги възприемат като заплаха, защото се приближават към станции като ВДНХ и причиняват паника, халюцинации и дори смърт чрез някакво психическо въздействие.

Тъмните не комуникират с думи, а внушават мисли, като само избраните като Артьом могат да усетят тяхното послание. Едва в края на романа става ясно, че тъмните всъщност не са врагове, а нов вид хора, по-развити вследствие от постапокалиптичните мутации. Те искат да комуникират с хората, но хората не откликват, тъкмо защото са същества от един затворен, изолиран свят. Свят, който и преди апокалипсиса е затворен и изолиран; свят, живеещ в насилие и неспособен да съществува без враг. Свят, който убива, защото се страхува.

Ето защо харесвам романите на Глуховски. Те не са просто романи за приключения, а нова съвременна философия за настоящето, миналото и бъдещето, видяно през погледа на руския човек, който първо стреля, а после – пита. Сблъсък между миналото и бъдещото, който, както знаем от историята, е трагичен, повтарящо се трагичен, защото се ръководи от невежеството, нетърпимостта и алчността.

„Тъмните са различни, значи са опасни“ – мислят героите на Глуховски, без да съзнават, че проектират собствените си вътрешни страхове, съмнения, вини, невежество върху непознатото. Тъмните са огледалото на неприетото, образ на човечеството, ако то може да преодолее себе си.

Няколко любими цитата от „Метро 2033“:

Хората винаги са умеели да убиват по-лесно, отколкото което и да било друго живо същество.

Историческият опит ясно показваше, че няма по-добър начин за пренасяне на комунистическия бацил от щика.

Всеки сталкер ставаше човек легенда, полубог, когото всички гледаха възторжено — и малки, и големи. Когато децата се раждат в свят, в който няма за какво и къде повече да се лети и плава, а думите „летец“ и „моряк“ избледняват и постепенно губят своя смисъл, малките искат да станат сталкери. Да отиват облечени в блестящи доспехи, съпроводени от стотици изпълнени с обожание и благоговение погледи, нагоре, при боговете, да се сражават с чудовищата и когато се върнат тук, под земята, да носят на хората гориво, боеприпаси, светлина и огън. Да носят живот. /Сталкерите в романа са хората, които имат смелостта да се качват горе, в стария свят и да пренасят долу, в метрото, в новия свят всички необходими вещи, стоки, които не са унищожени от радиацията./

Защо чета Глуховски с удоволствие?

Защото е отличен разказвач и заради оригиналното му чувство за хумор, особено към религии, идеологии и други вселенски идиотии, най-потърпевши от които са руските хора.

Два чудесни диалога.

Първият. След като избягва от една съвременна станция, на която господства Божието слово, Артьом се среща с двама епизодични герои, на които споделя преживяното.

— Знаете ли, бях на тяхно събрание — те там говорят странни работи — каза Артьом. — Аз постоях, послушах, но не издържах дълго. Например — че главното злодеяние на Сатаната е, че също е пожелал слава и преклонение… Аз по-рано си мислех, че нещата там са много по-сериозни. А сега се оказва, че е било просто ревност. Нима светът е толкова прост и всичко се върти около това да се поделят славата и поклонниците?

— Светът не е толкова прост — увери го Сергей Андреевич, докато взимаше наргилето от светлокосия и си дръпваше.

— И още нещо… Те там разправят, че главните качества на Бог са милосърдието, добротата, готовността да прощава, че той е Бог на любовта, че е всемогъщ. Но още при първото неподчинение човекът е бил изгонен от рая и е станал смъртен. После огромно количество хора умират — нищо страшно в това, и Бог изпраща своя син, за да спаси хората. И този син сам умира от страшна смърт и преди смъртта пита Бог защо го е оставил. И всичко това за какво? За да изкупи с кръвта си греха на първия човек, когото Бог сам е провокирал и наказал, и за да се върнат хората в рая и отново да придобият безсмъртие. Някакво безсмислено занимание, при положение че е можел да не наказва всички толкова строго за нещо, което даже не са извършили. Или да отмени наказанието заради давност. Но защо да жертва любимия си син, а още и да го предава? Къде е тук любовта, къде е готовността да прощава, къде е всемогъществото?

— Примитивно и грубовато изложено, но в общи линии — вярно — одобри Сергей Андреевич и предаде наргилето на приятеля си.

— Ето какво мога да кажа по този повод… — поемайки дим в дробовете си и блажено усмихвайки се, Евгений Дмитриевич направи кратка пауза и после продължи: — Ако техният Бог има някакви качества или отличителни черти — това със сигурност не са любовта, справедливостта и всеопрощението. Съдейки по това, какво се е вършело на земята от момента на нейното… ъъъ… сътворение, на Бог му е свойствена само една любов: той обича интересните истории. Първо забърква някаква каша и после гледа какво ще стане. Ако се получи безвкусно, добавя пипер. Така че старият Шекспир е бил прав — целият свят е театър. Само че не точно такъв театър, какъвто е имал предвид той — заключи човекът.

Вторият. Той нямаше да е така любопитен, ако не е от станцията на канибалите, които са изградили култ към Великия червей. Според легендата той яде камъка и изхожда тамошната цивилизация, която е доста уродлива, за това се налага да краде деца от други станции – цивилизации.

— Знаете ли, вече какво ли не видях в метрото — каза Артьом. — На една от станциите вярват, че ако копаят дълбоко, могат да достигнат до ада. На друга — че вече живеем в преддверието на рая, защото последната битка между доброто и злото е приключила и тези, които са оцелели, са избрани да влязат в Царството Божие. След всичко това историята за вашия Червей звучи някак неубедително. Поне вие самият вярвате ли в него?

— Какво значение има в какво вярваме аз или другите жреци? — усмихна се старецът. — Останало ти е да живееш малко, няколко часа, така че ще ти разкажа това-онова. На човек не му се удава с никого да бъде толкова искрен, колкото с онези, които ще отнесат откровенията му в гроба… Така че няма значение в какво вярвам аз самият. Най-важното е в какво вярват хората. Не е лесно да повярваш в бог, който сам си създал… — жрецът млъкна за момент, замисляйки се, а после продължи: — Как да ти обясня? Когато бях студент, учех философия и психология в университета, макар че това едва ли ти говори нещо. И имах един професор, преподавател по когнитивна психология, страшно умен човек, разлагаше на части целия мисловен процес, да ти е драго да го слушаш. Аз точно тогава, както и всички останали на тази възраст, си задавах въпроса има ли Бог, четях разни книги, водех спорове до сутринта — както става при всички. И клонях към извода, че по-скоро няма. Но реших, че точно този професор, голям познавач на човешката душа, може да ми даде точен отговор на този важен за мен въпрос. Отидох в кабинета му, уж да обсъждаме реферат, а после го питам: Иван Михалич, има ли все пак Бог? Тогава той много ме смая. За мен, каза, дори не стои този въпрос. Аз самият съм от вярващо семейство, свикнал съм с мисълта, че го има. Не се опитвам да анализирам вярата от психологическа гледна точка, защото не искам. И изобщо, каза той, за мен това е въпрос не толкова на принципиално знание, колкото на всекидневно поведение. Моята вяра не се състои в това, че съм искрено убеден в съществуването на висша сила, а в това, че изпълнявам предписаните заповеди, моля се нощем, ходя на църква. От това ми става по-добре, по-спокойно. Та така… — старецът млъкна.

— И какво? — не издържа Артьом след едноминутна пауза.

— Ами такова. Дали аз вярвам във Великия червей, или не вярвам, не е чак толкова важно. Но заповедите, сложени в божиите уста, живеят векове наред. Лесна работа: да създадеш бог и да го научиш на нужните думи. И, повярвай ми — Великият червей не е по-лош от другите богове и ще надживее много от тях.

И все пак Бог е нужен на хората, смятат героите на Глуховски. Бог е нужен на хората, защото без него те се чувстват сами.

В края на първото „Метро“ Артьом постига прозрението, че тъмните не са врагове, когато е много късно, непознатото е унищожено с последните оцелели ракети. А Артьом се връща у дома, в дълбините на полуразпадащото се метро.

Напред към следващото!