"Името на розата" Умберто Еко

Не знам защо след почти 40 години реших да препрочета „Името на розата“ на Умберто Еко. Сюжетът е толкова уникален, че не би могъл да изчезне в забравата, затиснат от впечатления от други книги. Романът започва с предчувствие за приключение – монахът Уилям от Баскервил идва с дипломатична мисия в манастир в Северна Италия, но му е възложено спешно разкриване на убийство, и завършва с унищожението на една библиотека. Може би личното ми усещане, че светът се движи в посока, която може да унищожи всички прекрасно, което този свят има, ме накара да чета отново точно тази книга на Умберто Еко. Романът пренася читателите в далечната и невъзможна за въобразяване 1327 г. Трябва някой да ти я разкаже. Още по-невероятен изглежда сюжетът, преплетен от теологични спорове и разплитане на поредица от тайнствени убийства, които окървавяват манастирската библиотека - лабиринт.

Някъде бях чела, че италиански професор по семиотика Умберто Еко не е предвиждал да напише роман бестселър. Но "Името на розата", издаден в далечната 1980 г., надхвърля всякакви очаквания. И малко лични спомени затова как се сдобих с първото издание на български език на тази забележителна книга. Тя не излезе веднага на български език, а чак 1985 г., тъй като да се превежда Умберто Еко е истински подвиг. Появата вероятно е била доста рекламирана, но аз научих за книгата едва година по-късно, в скучния и дезинформиран соц, в далечната провинция, вероятно това е бил добър срок. 

Сдобиването с нови книги в онези години изискваше не само пари, а поредица от героични усилия, борба със системата. Не бе достатъчно да купиш още една или две ненужни книги, за да се сдобиеш с желаната. В онези време на дефицити магазинерите бяха облагодетелствана прослойка, а книжарите (поне тези, които познавах аз) бяха най-лошите сред тях. Те бяха феодали в едно снобарско общество, в което сдобиването със стоки бе смисъл на битието. Сдобих се с „Името на розата“, като ползвах система от познанства. Разказвам всичко това, не за да порицая соца, а за да покажа колко силна бе появата на книгата на българския контролиран, страдащ от дефицити книжен пазар. Умберто Еко споделя, че е написал романа, защото е имал желание да го напише. 

Според писателя, човекът е разказвач по природа. А криминалето винаги е било забавление. Почти половин век четене и професионални занимания с литература, никога не успяха да ме убедят, че то е нисш жанр. И няколко мисли от Умберто Еко, които подкрепят избледнелите ми спомени. „Според мен е важно не толкова да имаш спомени, колкото винаги да си разчистваш сметките с тях, да възобновяваш контакта си с детството, да преоткриваш хората от онова време, някоя приятелка, учителката, в която аз и приятелите ми винаги ще сме влюбени. Аз използвам много детството си в своите книги.“ „Името на розата“ ме връща назад към времето, когато за да имаш книга, трябваше да положиш усилия. Кой да ми каже предварително, че за ценността на книга ще става дума и в романа. 

И още едни цитат от писателя. „Книгата е крехко същество, което страда от разрухата на времето, страхува се от гризачи и непохватни ръце. Библиотекарят пази книгите не само от човечеството, но също така и от природата и посвещава живота си на войната със силите на забвението.“ Ако си се сдобил веднъж с романа, имаш възможността винаги да го препрочетеш и да го препоръчаш на някой друг, който не го е чел. А книгите, те не горят, ни каза Булгаков, вярвам в това, книгата е ценност, която трябва да се пази и четенето/препрочитането й да се насърчава. Разбира се, тук говоря за точно определена книга – „Името на розата“. Книга, която Еко твърди, че намразил, защото затъмнявала славата на всяка следваща, която пишел. Прочетете тази книга!