Дъбът на Вазов в Банкя

         Тръгвам за Банкя, но не вземам със себе си сборника „Утро в Банки“, има го в Читанката. Колко практичен и достъпен е съвременният свят, носим го в джобовете си, не си правим труда да помним. Всичко може да бъде проверено много бързо, само с няколко движения на пръста.

        Разбира се, че научавам за Дъба на Вазов. Как не. Паметта за Вазов е навсякъде, където е българско. Той го е обходил надлъж и нашир. Обичал да пътува и после да описва „видено и чуто“. И разказите, и стиховете, че и драмите и дори в романите колко много „видено и чуто“. Май само ние, даскалите по литература, можем да кажем, докъде се простира легендата и откъде започва преразказът на някой Вазов разказ.

Това е началото на моя път към Вазовия дъб, така ми казаха местните.

        В обиколките си из България, съм се удивлявала на това как днес Вазов живее в битността си на творец и пътешественик. В Родопите ще ви цитират Вазовото стихотворение или любим цитат от неговите пътеписи. В Тетевен ще ви кажат, че Вазов е казал, че тук е най-красивото място в цяла България. Друг местен многознайко ще ви обясни, че еди-кои си стихове са казани тук, в това село. Той е бил тук, срещнал се е с моя пра-пра-дядо, пътували към фронта с  файтон. Дори в Св. св. Константин и Елена заснех Вазовото четиристишие за морето на оградата на плажно заведение. Вазов е бил навсякъде, дори в Банкя. Написал един чудесен разказ и турил името на селото в заглавието. И ето ти местните те уверяват, че трябва да отидеш и намериш Вазовия дъб. Има голяма табела, няма как да сбъркаш.

        И… не намерих дъба. Ходих, пъшках, обикалях, питах, навигация пусках… Стигнах до края на града, дъб не намерих. Едва в таксито към София, установих точно къде съм се отклонила и защо съм пропуснала да заснема Вазовия дъб.

        Никога не оспорвам местните истории, свързани с пребиваването на народния поет по местата, които обикалям. Харесва ми да обикалям Вазовата България, защото е обичана, възхвалявана, макар понякога поучавана и мъмрена. Народният поет има право да мъмри своя народ, „Народът на Вазов“.

        И понеже не намерих наяве Дъбът на Вазов, дръпнах една снимчица от нета. Казах ви, светът е в джоба ни. Докато обикалях, заснех пъстрата есенна природа, която радва окото ни с пъстрота и светлина. Колко е хубаво тука!

Обикалях, обикалях, но...

Това е дъбът, така твърди местната митология, а аз нямам навик да я опровергавам

        Завършвам с няколко цитата от „Утро в Банки“.

/…/ Отварям прозореца. Отвън лъхва една влажна струя пресен, чист въздух. Заедно с нея нахълтва в стаята ми шума на концерта, който образуват стотини птици в клоните. Не ме сдържа вече ни минута. Обличам се и излизам навън, под дъбите.

Какъв концерт! Цялото птиче царство се разбудило в шумата, здрависва възкръсающата зора с радостни ликувания. Запяло, зацвъртяло, зачуруликало, залудяло; едно безконечно съчетание от сребристи звукове, от звънливи ноти пълни въздуха с празничен ек. Из всеки лист сякаш излиза един звук, една песен; сякаш всеки дъб се преобърнал на огромен музикален инструмент, пее, звучи, шуми неистово, като една душа в пароксизма на радостта.

Боже, колко е добро под тая музика!

Стигнах почти края на града.

II

Възкачвам се по рътлината през високата росна трева, между младите акации, поимайки в гърдите си дъх от косено сено, и се спирам на върха, отдето се гледа нашироко и надалеко.

Там по-видело, но природата още е в сън, полумракът още се задържа в падините, в горите на Люлин планина, в сънливата още банкинска долина, дето се вие рекичката под върбалаци. Скалистото чело на Витоша се откроява сурово, горделиво, мълчаливо в пустините небесни.

/…/

Утренната тишина действува гальовно и успокоително на душата; аз я чувствувам как прониква благодатно в мене, заедно със свежестта и животворний лъх на утренния въздух.

Това е река Банкя. До края на града покрай реката са издигната много красиви къщи.
Местните казват, че повечето са на софиянци. Дворчетата са много привлекателни, стигат до реката, а зад нея е гората. Не посмях да снимам чужди имоти, разбира се.

Изпитвам чувството, като да съм нов човек, освободен от бремето на тревоги и грижи, изпитвам, като едно дете, радостта на живота, на живота, неначет от скръбта. И тиха радост ме пълни, че гледам тия тихи долини, тия тихи гори, тия тихи пространства, това тихо небе. И става ми леко, леко! И мисъл ми иде, че не може да съществува страдание в пазвата на тая хубава природа, че не трябва да съществува то, когато всичко туй диша отрада и тишина, и спокойствие, и кани към щастие… и благодарствена молитва. А той сега се чува, благодарствения химн, сред утренния мир той се възнася из песента на дъбите, из миризът на тревите, из дихането на въздуха, из дъното на душата ми, празнуващи насталий триумф на светлика въз мрака…

Колко е хубаво тука!