Алек Попов „Мисия Туран“

 Няма по-подходящ политически момент, в който да бъде прочетен романът на Алек Попов „Мисия Туран“. Защо? Защото разбираме, че Туран съвсем не е измислена държава двойник на настояща България, по-скоро е истинската политическа България, наметнала „европейската“ мантия по стар образ и подобие, завещан ни от брилянтния Алеко. Поради сходството на собствените имена Алек Попов често се разглежда като наследник на Алековия хумор. На мен ми се струва по-близко сродството на брилянтния му хумор с този на Светослав Минков. Между абсурда и алегорията „Мисия Туран“ разкрива един забавен свят, в които има от всичко по малко – любов, пари, продадени невести, джигити, волно препускане в степта, огромно количество водка и какво ли не.

            Не бях посягала към книга на Алек Попов след „Сестри Палавееви“. С нея се забавлявах безразсъдно, спомняйки си детството и безбройните партизански сюжети, с които се бяхме нагълтали. Само човек от нашето поколение може да напише „Сестри Палавееви“. С Алек Попов сме от онова поколение, което още на 20 години разбра, че развитият социализъм се отлага за неясно кога.

            Когато разтворих „Мисия Туран“, се върнах към запознанството си с Алек Попов чрез разкошното забавление „Мисия Лондон“. Преди повече от 20 години Алек Попов, Георги Господинов, а малко след това и Емил Андреев ме върнаха в лоното на българската литература. Доста мои познати се сърдят на Алек заради „Мисия Лондон“. Не били такива. Ами какви са? „Мисия Лондон“  се появи толкова закономерно в българската литература, колкото „Бай Ганьо“, „Мисия Туран“ – колкото „Дамата с рентгеновите очи“. Щастие за нас е, че имахме творец като Алек Попов.

            Разбира се, алегорията е основният похват на изграждане образа на несъществуващата република Туран, която се намира в несвършващия съветски свят, в който централната улица на всеки град, разбира се, се нарича „Пролетарска“. Тъй като е азиатска страна, основният поминък е отглеждането на травка /канабис/, която се обработва по правилата на социалистическото текезесе – малко пари за много труд. Разбира се, президентът е бащица, който изкупува всичката травка и плаща с нея в натура заплатите на учителите. Голямата мечта на този президент е да пусне труба,  с която да достигне до страните от ЕС. Ей на това му се вика бизнес!

            Президентът е към края на 50-те, с решително азиатско лице и черна като катран брада. Прическата му наклонява към нула номер. Кара джип, постоянно напомня на подчинените си, че му дължат лукса на живота си. Строи северната тангента на околовръстното и се старае да оправи плочките пред Двореца на спорта. J /Книгата на Алек Попов излиза от печат през 2021 г./ Всичко прави за народа и му се кара, ако той – народът, е недоволен. Ако не сме се разпознали досега като жители на измислената страна Туран, Алек Попов създава сюжет, който ни лишава от  всички илюзии.

            България е развита и богата страна в ЕС, но нацията се топи. Президентът Славянски се е заел със задачата да спре този процес, като намери нови българи накуп, който да пускат правилната бюлетина на следващите избори. Разбира се, има и един наивник - проф. Несторов, който вярва, че в туранците са преки роднини на прабългарите. Решава да докаже това… като мери черепите на местните хора, за да утвърди чрез научно изследване теорията си. С кемпер, на който нафтата свършва в степта, защото последната бензиностанция е затворена, проф. Несторов и спътниците му нямат друг избор освен да търсят помощ от местните. Откриват ги около огъня и започва пазарлъкът. Сред местните има романтични волни джигите, но повечето са алчни сметкаджии. Като истински българи оскубват професора по 500 рубли за измерването на един череп. Тъкмо експедицията да стигне до банкрут,  правдата се възстановява от бащицата, който слиза от джипа и се скарва на нацията. Тя връща рублите на учения и извива дълги опашки, за да предостави черепите си за безплатно измерване в полза на науката.

            За чест на българската наука тя е скептична към дългогодишните усилия на проф. Несторов. Но… винаги има някой български учен, близък до властниците, който е идеолог на телевизия „Онгъл Нюз“, експерт по градежи на автентични крепости, по масово производство на чаши - тип черепи, от каквито е пил хан Крум, продавач на митове и почитател на водката. Той е и пратеникът на президента в далечната страна Туран с конкретна мисия, продажба на български /сиреч европейски/ паспорти на туранците. Тези новопосветени българи имат мисията да пуснат правилната бюлетина на следващите избори.

            Президентът Славянски, макар и доста епизодичен герой, е нарисуван разпознаваемо достоверно: все бие камбаната, че нацията се топи, но винаги в навечерието на избори, от които е заинтересован. „Самият Славянски ловко се беше възползвал от негативния тренд в миналото, за да трупа популярност. Сега обаче същият този тренд висеше заплашително над собствената му особа като Дамоклев меч и допълнително режеше проценти от рейтинга му. /…/

            Той беше опитен политически играч. Пътят му беше започнал още в редиците на комсомола, тази люпилня на кадри на стария режим. След демократичните промени, по закона за историческия детерминизъм, той беше преминал в лоното на частния бизнес. Повъртя се там, но не му потръгна… Партията майка го прие с отворени обятия. Стъпка по стъпка той се утвърди като консенсусна фигура…“ Как да си завоюва нов мандат президентът Славянски? Продажбата на паспорти се оказва занимание патриотично. Няма как далечните туранци да не са наши сродници. Мерките на черепите убедително доказват това, както и любовта към рублите в частност, и към парите въобще. О, и по свеждането на главата пред бащицата Налъмбаев.

            Разбира се, в романът има любовен триъгълник /какъв роман е иначе/, много забавни ситуации, мистични пещери, древни предци, зли духове, които се омилостивяват с рубли и подаръци… Истински разкош!

            Най-интересен е езикът на писателя, богат с многопластов хумор и умело съчиняване на имена и топоси от далечната азиатска република Туран. Блестящият език на Алек Попов заклеймява българщинАта, разбирана като псведопатриотизъм от азитски тип, накланяща главите ни надолу пред политици, тип бащици, като Налъмбаев и Славянски. Винаги съм се дразнила от този азиатски псевдопатриотизъм, копнеещ за твърдата ръка. В книгата на Алек Попов открих съюзник.

            Не се сърдете на Алек Попов! Не искате да сте част от аудиторията на „Онгъл Нюз“. „Онази част от населението, която вярваше в извънземни и врачки, беше естествено най-предразположена за всички теории, свързани с произхода на древните българи и тяхното непреходно значение в брънката на човешката цивилизация.“ Или сте от тези, дето биха вдигали с удоволствие наздравици с псевдочаши, тип черепът на византийския император Никифор. Тази книга няма да ви хареса, ако сте почитатели на Историческите паркове, в която ви продават псевдоистория от стиропор и итонг, тракийски приказки и прабългарски митове. Да знаете, че византийски черепи за сувенирни чаши за вино от района на Върбишкия проход може и да са от времето на Народния съд. Да, нямало е Народен съд.

            Книгите на Алек Попов са пищно забавление за непредубедения читател, който няма да се припознае в зрител на „Онгъл Нюз“ и почитател на проф. Докузанов и неговите псевдочаши.