Христо Карастоянов "Една и съща нощ"

         Реших да почета паметта на Христо Карастоянов, като прехвърля отново романа му „Една и съща нощ“. За Христо Карастоянов знам, че отлично познава времето, за което пише. Да реконструираш миналото до ежедневнието, не е лесна работа, но големият писател се справя отлично. Изобщо писането на роман е занимание сериозно. Хич не е случайно, че Карастоянов е майстор във възкресяването на отминали светове.

        Романът започва с предстоящата смърт на главния герой Георги Шейтанов, български революционер, както сам се нарича, но и анархист, както и със смъртта на неговия приятел Гео Милев. След това повествованието връща читателя назад към срещата между Шейтанов и Гео Милев и появата на списание „Пламък“. Продължава да разказва за едни от най-тежките и печални страници в българската история събитията между 1923-1925 г. Отличен познавач на литературното наследство на Гео Милев, Карастоянов интегрира умело неговото слово, така че читателят разбира, че то е част от времето, в което е създадено. Че е отличен познавач на местната ямболска история, книги, градски легенди, места преса и пр., знаят всички, които са прочели по нещичко от огромното му литературно наследство

        Признавам си, че преди да прочета романа, не знаех почти нищо за съпругата на Гео Милев. В романа нейният светъл образ е един от най-вълнуващите. Мила става мила на читателите с незавидната си човешка участ и нравствената си сила да понесе последиците от участта да е съпруга на непримирим човек и творец като Гео.

        „Когато поетът свършил пледоарията си в прашната зала на съда, Мила стиснала лакътя му с отчаянието на последната си надежда и прошепнала:

        „Докато говореше, почувства се лъх на ангелски криле”.

        Най-голямата сила на романите на Карастоянов е своеобразният му многопластов стил. Карастоянов е едновременно сладкодумен разказвач, който умело интегрира високото на идеите с ниското на ежедневието, като не лишава сочността на словото си дори от вулгарните диалози на хората от онова време, в което човешкият живот има малка цена. Светът в романа разказва по неповторим начин за онова време - зло и някак първично, изплашено, хаотично, фрагментарно безмилостно. С особено удоволствие чета страниците, посветени на политическите събития от биографията на Шейтанов, особено тези в Русия. През 1918 г. героят на Карастоянов Шейтанов се озовава в Москва.

        „Приютил го чехът Ходина. Или поне той твърдял, че е чех и името му е Ходина /…/Бил някакъв във вестника, редактор или бог знае какъв точно – през оная година Москва въобще гъмжала от хора с тъмно минало. Този Ходина го настанил при себе си в бившия хотел „Дрезден“ на Скобелевския площад и точно оттам – от прозореца на комината сто петдесет и втора – Шейтанов видял как болшевиките ентусиазирано срутили паметника на Скобелев. Същия Скобелев, онзи – Белия генерал. Лично Ленин бил заръчал да го махнат оттам! От Ходина научил, че Съветска Русия се готвела да отпразнува наесен годишнината от революцията и правителството било постановило, така и така, паметници, издигнати в чест на царете и техните слуги, генерали и пълководци, и изобщо паметници от старо време, дето не представляват интерес нито от историческа, нито от художествена страна, подлежат на събаряне от площадите и улиците и едни от тях да бъдат пренесени в складове, а другите да се използват в комунален характер като старо желязо. Махали наред паметници и монументи, но кой знае защо точно Скобелевия Ленин изрично го посочил за сриване. И от хотелския си прозорец Шейтанов видял как там долу натрошили прекрасния бял фински мрамор на постамента и откъртили с лостове барелефите с изображенията на мигове от войната за България… Жегнало го някакво тъничко разочарование. Не че жалел за паметника, но майка му от дете го била научила да почита освободителите – Столетов – наший генерал, Радецки, що пристигнал с гръм, и разбира се, Белия генерал, същия този Скобелев.“

Гео Милев "Септември", издание на "Български писател"

Интериор от дома на Гео Милев в Стара Загора, днес музей на писателя.

/…/

„После прекосил една страна, пламнала във война без фронтове, но с много армии и командири, в която вече не се знаело кой срещу кого е, но пък никой не се предавал и всички се биели като озверели. Носели се с грохот и тътен разезди и сотни, търкаляли се бесни талиги, дето им викали тачанки, от които непрекъснато стреляли картечници, претъпкани ешалони отнасяли войска и оръдия незнайно откъде и на къде, и навсякъде миришело на кал, прах, барут и сяра. С ония развети ямурлуци и знамена армиите приличали на ята от дяволски птици.“

Ровейки се тези дни, за да възкреся спомените за Карастоянов, открих, че „Животът няма втора половина“ и „Т като Ташкент“ са своебразно продължение на „Една и съща нощ“. Не съм ги чела, пропуснала съм ги в препускащото усилие да следя новите заглавия в българската литература. Благодарна съм за този пропуск, защото ще продължа с тях личното си поклонение пред творчеството на този голям български писател.

"Септември", издание на библиотека "Пламък"