"Империята трябва да умре" Михаил Зигар

         Михаил Зигар е новият ми любим руски писател. Една след друга прочетох две от книгите му: „Война и наказание“ и „Империята трябва да умре“. Няколко думи за автора. Млад човек, роден 1981, журналист, военен кореспондент в горещи точки на планетата – Ирак, Ливан, Судан, Палестина, Узбекистан, главен редактор на опозиционния тв канал „Дожд“, писател, последователен критик на Путин. Напуска Русия веднага след началото на войната в Украйна, въпреки това се сдобива с присъда от десет години, тъй като в социалните медии е разпространявал „невярна“ информация за зверствата в Буча. Книгата е издадена от „Жанет 45“.

        „Империята трябва да умре“ ме изпоти, защото е точно 1000 страници. (И двете книги се четат много лесно като повечето книги, писани от журналисти. Журналистите умеят в малко текст да кажат много неща.) Проследява събитията в Русия между 1900 и 1917 г. Сюжетът завършва на датата 25 октомври 1917 г., когато крайцерът „Аврора“ стреля по Зимния дворец. От книгата научих, че „Аврора“ е стрелял с халосни снаряди. Към Зимния обаче са стреляли оръдия, заредени с истински муниции.

        Книгата разказва как в тези 17 години руското общество се променя, модернизира се, европеизира се и как се бори със самодържавието. И как тази борба крушира на 25 октомври 1917 г. Последиците от тази „революция“ са за цялото човечество, но не за доброто на човечеството. (Мнение на автора и мое преди да прочета книгата. Аз все пак се считам средна степен познавач на руската литература.)

        Книгата започва с отлъчването на Толстой от църквата, следва отказът Максим Горки да бъде избран за академик. Научавам, че Чехов, Горки и Толстой живеят известно време в Крим и се срещат. Научих един факт, които до не знаех: въпреки че Чехов и Горки са доста близки, Чехов завижда на успеха на „На дъното“.

        Герои на книгата са Дягилев, Шаляпин, Стравински, Гипиус, Мережковски, Дима Философов, Станиславски. Признавам си, че историите на хората на изкуството ми бяха по-интересни от политическите и идеологическите различия и борби на есери, кадети, болшевики, меншевики.

        Зигар разказва подробно за раждането на руските капиталисти и търговска буржоазия от средата на руските староверци. Наследник на една такава фамилия финансира създаването на МХТ. Николай Втори ми стана средно симпатичен, но императрицата – никак. Най-ужасяваща бе историята за влиянието на Распутин върху императорското семейство.

    Темата за руското православие – ясно разработена, каквато си я знам отпреди. Понякога си казвам, че с болшвиките съм съгласна само с едно: религията е опиум за народите. Не е случайно, че самодържавието върви ръка за ръка с православието. Не е случайно, че толкова много хора от интелигенцията създават религиозни култове, водени от разбирането, че руското православие е тоталитарна религия. Драмата на Толстой, свързана с отлъчването му от църквата, както и със забраната за опело, ми е позната преди да прочета книгата. Но от разказа на Зигар я почувствах с цялата й ужасяваща сила.

    Религиозно-философски култове създава тройка: Гипиус, Мережковски, Философов. Зигар се позовава на доста спомени, най-често на дневника на Гипиус, който отдавна се каня да прочета.

И нещо любопитно. През лятото на 1906 г. Горки отива в Съединените щати с официалната си любовница Мария Андреева. В Русия всички знаят, че те двамата не са женени, Горки дори не е разведен с първата си жена. Горки е пратен в САЩ да изкарва пари за революцията, прикрепен му е спътник, член на Бойната група при РСДРП. Той е нещо средно между импресарио и шпионин. Писателят е посрещнат тържествено, журналисти го следват по петите, лично Марк Твен идва да се запознае с него. И тогава един жълт вестник научава, че Горки живее без брак с любовницата си. Това се оказва компромат с размазващ ефект. Багажът му е изхвърлен от хотела, а Белият дом оттегля поканата си. На помощ се притичва семейната двойка Мартин, която приютява Горки и любовницата му в дома си. Благодарение на семейство Мартин, Горки опознава Америка, без да я хареса особено много.

        След американската авантюра Горки живее на остров Капри близо 15 години. Там също създава нещо като секта. Наема огромна вила, в която живеят неговите приятели, гости, ученици. Чете много литературни произведения, които му изпращат работници и селяни от Русия. Харесва му, че в тази литература има нещо библейско. В Капри Горки се среща с Луначарски и заедно започват да измислят религия – без Бог, в чиято основа лежат принципите на марксизма. Разбира се, Плеханов и Ленин нито са щастливи, нито са доволни. А, Ленин гостува на Горки в Капри, а когато се връща в Швейцария, продължава да го напада в статиите си.

        Ленин си го знам отпреди – злъчен, с вулгарен език, с огромно его, абсолютно безпринципен. Хич не е вождът и учителят на Човечеството, а един рядък идеологически авантюрист. Ленин живее почти 15 години в Швейцария с жена си и с любовницата си. (Семейни ценности!) Когато започва февруарската революция се прибира в Русия с онзи прочут пломбиран влак, за който Зигар руши всички конспирологични теории. Ленин и спътниците му се прибират в Русия с разрешение на германското правителство. „Вождът и учителят“ е съпровождан от жена си и любовницата си. Пътуват си тримцата във влака. (Традиционни болшевишки ценности! Сериозно!)

        

        За заключение ще използвам един цитат от Зигар: „1917 година е родова травма на обществото в Русия. Дори след сто години средната класа неосъзнато очаква, че събитията може да се повторят. Началото на 21. век не прилича на началото на 20. век: обществото в Русия е несравнимо по-образовано и благополучно, отколкото преди сто години. (Книгата е излиза от печат 2017.) Въпреки това психологическата травма не минава толкова лесно. Опитът от Гражданската война и последвалият терор кара новите поколения граждани на Русия отново и отново да си задават въпроси: Не е ли време да потегляме? Дали после няма да стане твърде късно?

/…/ В Русия още няма сдобряване с историята, травмите не са излекувани, комплексите не са изживени. Самата руска история е болест, която се обажда на всяка крачка. Ние сме болни от своята история. Аз не искам да умра от тази болест.“