Михаил Булгаков "Майстора и Маргарита"

     Вчера Борис Акунин попита в профила си във Фейсбук коя книга бихме взели, ако трябва да се ограничим до една единствена, ако трябва да отидем в Космоса, където не позволяват свръхбагаж, или, както е модерно сега в Русия, в затвора.

    Никога не съм знаела точния отговор на този въпрос, макар да съм мислила по него многократно. В ума ми винаги изникват минимум 10 книги, като започна от Библията (Книгата на книгите) и стигна до всеки един от великите епоси: „Одисея“, „Война и мир“, „Одисей“, „Дон Кихот“, „Приключенията на добрия войник Швейк“, „Вълшебната планина“, Quo vadis и пр. И до още десетина любими… Може би поради емоционалното ми състояние в момента написах: Михаил Булгаков „Майстора и Маргарита“.

    Каквото и да кажа за тази книга, вече е известно: роман в романа, сюжет, свързан, както с евангелския текст, така и с репресиите в сталинските времена, с много бележки под линия, с уникална структура, писан и преписван, за да стигне авторът до извода, че книгите не горят. С една дума – книга, която е смисълът на един човешки живот. Като много от великите книги - репресирана, забранявана, окастряна… Страдалческа книга, чиято лична история впечатлява толкова, колкото и посланията й.

    Ще си позволя да цитирам няколко любими откъса от 13 глава „Появата на героя“. В тази глава за пръв път се появява Майстора и читателят научава началото на историята му.

/…/

Изведнъж очите на госта се отвориха широко и загледан в луната, той продължи да шепне:

— Тя държеше в ръцете си отвратителни, тревожни жълти цветя. Дявол знае как се казват, но необяснимо защо първи се появяват в Москва. И тези цветя много ясно се открояваха върху черното й пролетно манто. Тя носеше жълти цветя! Неприятен цвят. Дойде откъм „Тверская“, зави в пресечката и изведнъж се обърна. Е, „Тверская“ я знаете, нали? По „Тверская“ вървяха хиляди хора, но ви гарантирам, че тя видя само мен и ме погледна тревожно не, а някак с болка. И аз останах изненадан не толкова от нейната хубост, колкото от неимоверната, невиждана самота в очите й!

Последвах жълтия знак, също завих в пресечката и тръгнах след нея. Двамата безмълвно вървяхме по кривата неугледна уличка, аз по единия тротоар, тя по другия. И представяте ли си, наоколо нямаше жива душа. Аз се терзаех, защото имах чувството, че трябва да й кажа нещо, но се страхувах, че няма да продумам нито дума, а тя ще си отиде и никога повече няма да я видя…

И представяте ли си, изведнъж тя ме заговори:

— Харесват ли ви моите цветя?

Много добре си спомням как прозвуча гласът й, беше доста нисък, но на пресекулки и колкото и да е глупаво, стори ми се, че ехото се блъсна и отскочи от жълтата мръсна стена. Бързо прекосих улицата, приближих се до нея и отговорих:

— Не.

Тя ме погледна учудено, а аз изведнъж най-неочаквано разбрах, че цял живот съм обичал точно тази жена. Невероятно, нали? Сигурно ще кажете, че съм луд?

— Не казвам нищо — възкликна Иван и добави: — Моля ви, продължавайте!

И гостът продължи:

— Да, тя ме погледна учудено, а след като ме погледна попита:

— Изобщо ли не обичате цветя?

Стори ми се, че долових в гласа й враждебност. Вървях до нея, като гледах да съм в крак, и за моя изненада изобщо не се чувствах притеснен.

— Не, обичам цветя, само че други — казах.

— Какви?

— Обичам рози.

И веднага съжалих, че й го казах, защото тя се усмихна гузно и хвърли цветята си в канавката. Малко смутен, аз все пак ги вдигнах и й ги подадох, но тя се усмихна, отблъсна ги и аз продължих да ги нося.

Известно време вървяхме така мълчаливо, докато тя не дръпна цветята от ръцете ми, не ги хвърли на паважа, а след това провря ръката си с дълга черна ръкавица под моята и ние продължихме един до друг.

/…/

Та тя каза, че този ден излязла с жълтите цветя в ръка, за да мога най-после да я намеря, и че ако това не се случело, щяла да се отрови, защото животът й нямал смисъл.

Да, любовта ни порази изведнъж. Разбрах го още същия ден, още след час, когато, без да виждаме града, се озовахме на крайбрежната улица до кремълската стена.

Разговаряхме така, сякаш се бяхме разделили вчера, сякаш се познавахме от години. Разбрахме се да се видим на другия ден пак там, до Москва река, и се срещнахме. Майското слънце светеше за нас. И скоро, скоро тази жена стана моя тайна съпруга.

Тя идваше у нас всеки ден и аз започвах да я чакам от сутринта. Очакването се изразяваше в това, че размествах предметите по масата. Десет минути по-рано сядах до прозорчето и започвах да се вслушвам кога ще тракне старата портичка. И какъв куриоз: преди да се срещнем, в дворчето ни много рядко влизаше някой, направо никой не влизаше, а сега имах чувството, че към него се е устремил целият град. Тракне портичката, сърцето ми подскочи и представете си, на нивото на очите си зад прозорчето току видя нечии кални ботуши. Точиларят. Че на кого му е дотрябвал точилар в нашата къща? Какво да наточи? Какви ножове?

Тя влизаше през портичката само по веднъж, а преди това поне по десет пъти усещах, че сърцето ми подскача. Не лъжа. А после, когато настъпеше нейният час и стрелката покажеше дванайсет, то дори не спираше да подскача до мига, когато без нищо да тракне, почти съвсем безшумно на прозорчето не се покажеха обувките с черни велурени панделки отгоре, стегнати с метални токи.

Понякога тя се опитваше да ме подразни, спираше до второто прозорче и почукваше по стъклото с върха на обувката си. Аз на секундата изтичвах до това прозорче, но обувката изчезваше, черната коприна, която затулваше светлината, изчезваше и аз отивах да отворя.

Никой не знаеше за връзката ни, уверявам ви, макар никога да не стават такива неща. Нито мъжът й знаеше, нито познатите. В малката стара къща, където наемах сутерена, знаеха, разбира се, виждаха, че у нас идва някаква жена, но не знаеха как се казва.

— А тя коя е? — неимоверно заинтригуван от любовната история, попита Иван.

Гостът направи жест, който означаваше, че никога и на никого няма да каже, и продължи да разказва.

/…/

— Искам да се досетиш, че не ми е добре. Ела, ела, ела!

Но никой не идваше. Огънят в камината ревеше, по прозорците плющеше дъждът. Тогава се случи последното. Извадих от чекмеджето тежките преписи на романа и черновите тетрадки и започнах да ги горя. Страшно е трудно, защото изписаната хартия не иска да гори. Докато ги късах, си изпочупих ноктите, слагах тетрадките изправени между дървата и ги разбутвах с ръжена. Понякога пепелта надвиваше, гасеше пламъка, но аз се борех с него, и макар с упорита съпротива, романът все пак загиваше. Познатите думи се мяркаха пред очите ми, кафявото неудържимо се издигаше отдолу нагоре по страниците, но въпреки всичко думите се очертаваха и в него. Едва когато хартията почернееше, те изчезваха и аз яростно ги доубивах с ръжена.

През това време някой тихо започна да драска по прозореца. Сърцето ми подскочи, хвърлих и последната тетрадка в огъня и изтичах да отворя. Тухлените стълби водеха от сутерена до вратата за към двора. Препъвайки се, стигнах до нея и попитах тихо:

— Кой е?

И гласът й, нейният глас, ми отговори:

— Аз съм.

Не помня как се оправих с верижката и ключалката. Щом прекрачи прага, тя, цялата мокра, с мокро лице, провиснала коса и разтреперана, ме прегърна. Успях да кажа само:

— Ти… Ти?

Гласът ми секна и ние се завтекохме надолу. В преддверието тя се освободи от палтото си и двамата бързо влязохме в първата стая. Тя извика тихо и с голи ръце извади от печката и хвърли на пода последното, което бе останало там, едно пламнало отдолу топче листа. Стаята веднага се изпълни с дим. Аз стъпках огъня, а тя падна на дивана и неудържимо, конвулсивно се разрида.

Та, ако не сте чели „Майстора и Маргарита“, прочетете тази велика книга. Не е необходимо да чакате, докато ви поканят за полет в Космоса или за справка в Районното…

Много е хубаво, че не ни се налага да правим този избор!