„Депресията ме обича“ Веселина Седларска

        Харесвам Седларска, стремя се да чета всичко нейно, предимно статии в „Площад Славейков“. За пръв път посягам към нейна книга. Защо тази? Усетих се привлечена от заглавието. Всеки човек, колкото и силен да е, един ден си казва: депресията ме обича. Тъгата не трябва да се бърка с депресията – учи своите читатели Седларска. Опитвам се така да правя, но не… аз няма да се лекувам, ще чета книга.

        И все пак посегнах към тази книгата, защото си казах: депресията ме обича. Въпреки всичките ми усилия, тя ме намери и ме победи. Имам нужда от нещо светло и цветно, а корицата в бебешко синьо и розово обещава спасение. И го дава.

        Книгата споделя преживяното от един човек, жена, журналист. Книга - лична, изповедна, споделена, човешка, топла; книга лекарство за ранени души, които другите се стремят да излекуват с бездушното: „стегни се“.

        „Депресията ме обича“ не е роман, не е сборник с разкази, тя е книга с текстове, които изплитат цялостното повествование чрез свързващата сила на любовната интрига между човека и депресията. Разказът, който ме покори, е дал идеята за книгата. В него се разказва за това как в сливенския женски затвор се очаква концерт на бургаския мъжки. Петнайсет рецидивисти, репетирали месец след месец, пристигат в Сливенския, за да пеят и рецитират пред затворничките. Затворите, казва Седларска, са места, в които имаш толкова малко, че се настройваш философски, готов си да осъзнаеш кое е важно и кое – не. Сред изпълнителите има човек с 35-годишна присъда, друг, който от 11 години не е напускал затвора, трети - Мирослав, наречен Памела, който ще изпълнява женската партия в „Назад, назад, моме Калино“. Когато слизат от микробуса, един от затворниците застива, защото усеща полъха на вятъра, за пръв път от дълго време.

                Ще довърша с цитат, защото той е най-вълнуващото нещо, което прочетох през последните няколко месеца:

                Концертът започна и това, което може да се каже за него, е, че не е имало на света по-аплодирани артисти от петнайсетте рецидивисти от бургаския затвор, които пяха пред затворничките от сливенския женски. Имаше неистови ръкопляскания, имаше въодушевени подвиквания, подсвирквания. Имаше и сълзи. По-късно, когато гледах вече спокойно и внимателно записа, установих, че жените плачат само на едно изпълнение. Не на народните песни, не на музиката, не на „Монолог на изнасилвача“, а на „Господи, колко си хубава…“ на Христо Фотев.

                Тогава разбрах – там, където имаш толкова малко и ти липсва толкова много, на мъжете им трябва вятър, а на жените – един мъж, който да им казва колко са хубави.

                Прочетете тази „нехленчеща“ (по Моасе) книга и ще разберете защо все пак оцеляваме в нашата несправедлива държава. Заради „хората с дежурни сърца“.

                За себе си мога да кажа, че след като прочетох тази книга съм убедена в нещо важно. Когато някой ви казва: „стегни се“, не ви мисли доброто. Мисли добро за себе си и не му пука за вас. Не е страшно депресията да ви обича. Прочетете тази книга!