Байрон, Мери Шели с „Франкенщайн“ и „Вампирът“ на Полидори

             Модерната история на страшната литература започва с едно студено лято, по-скоро в една година без лято. Това е лятото на 1816 г.

            Във Вила „Диодати“ на брега на Женевското езеро се събират творци. Причината лятото да необичайно студено и дъждовно е заради изригването на вулкана Маунт Тамбора през 1815 г. в Индонезия, което довежда до глобални климатични аномалии.

           Поради лошото време групата прекарва дните си основно на закрито, в четене и обсъждане на книги, в разговори за философия. Домакинът е лорд Джордж Гордън Байрон — прочут английски поет и аристократ. Той бяга от Англия и търси в Швейцария свобода и спокойствие. Към него се присъединява Пърси Бис Шели, друг прочут английски поет,  неговата тогавашна любима и бъдеща съпруга Мери Уолстънкрафт Годуин — дъщеря на известната феминистка Мери Уолстънкрафт, Клер Клермонт — доведена сестра на Мери и бивша любовница на Байрон, и Джон Уилям Полидори — лекар на Байрон и писател.

           За да се развеселят в мрачната атмосфера, Байрон предлага състезание: всеки да напише страшна история. Това предизвикателство води до едни от най-важните произведения в жанра на готическата и хорър литературата. Мери Шели започва работа върху историята, която по-късно ще стане романът „Франкенщайн, или новият Прометей“. Публикуван е за първи път през 1818 г. и е смятан за първия научнофантастичен роман. Джон Полидори, вдъхновен от идея на Байрон, захваща да пише „Вампирът“ (The Vampyre) — първата съвременна история за вампир в английската литература. Книгата на Полидори оказва влияние върху Брам Стокър и „Дракула“. Байрон също се захваща с история за вампири, този текст е известен като „Фрагментът“, но не го завършва. Пърси Шели и Клер Клермонт не създават значимо произведение от състезанието, въпреки че Шели пише стихове и участва активно в обсъжданията.

          Според мен, най-любопитна е идеята на Джон Уилям Полидори за написването „Вампирът“ (The Vampyre). Ключовото вдъхновение идва от самия лорд Байрон. В своя  „Фрагмент“ Байрон описва загадъчна фигура — лорда Рутвен, странен и тайнствен аристократ с мрачна харизма, който по някакъв начин носи смърт и проклятие със себе си. Това е първият образ в английската литература, който свързва вампиризма с аристократична, хладна и злокобна личност. Освен това, отношенията между Байрон и Полидори са влошени. Байрон е известен с ироничното си и понякога жестоко чувство за хумор. Той често подиграва Полидори, наричайки го "Polly" и омаловажава неговите идеи, амбиции и интелект. Полидори бързо преминава от дълбоко уважение към огорчение. Той е млад и образован, но също така чувствителен и уязвим. Иска да бъде не просто лекар, равностоен писател и мислител. Полидори се опитва да участва в разговорите и идеите на литературния кръг, но Байрон и останалите често го изключват или го гледат отвисоко.

            Полидори взаимства  идеята за вампира аристократ и я доразвива в пълноценна новела. Новелата е публикувана в 1819 г. И така се ражда първият съвременен литературен вампир — чаровен, но опасен; благородник, който съблазнява и убива. Първото издание на „Вампирът“ е публикувано без знанието или одобрението на Полидори, и — по ирония или маркетингов трик — погрешно е приписано на лорд Байрон. Това разстройва както Байрон, така и Полидори. По-късно авторството е изяснено, но за известно време романът добива слава именно заради това объркване.

           Някои литературни историци смятат, че образът на лорд Рутвен във „Вампирът“ е директна сатира или портрет на самия Байрон. Рутвен е обаяен, но студен, разрушителен за всички около себе си. Той използва хората, оставя след себе си смърт и поквара — както мнозина са виждали Байрон. Това е било интерпретирано от някои като литературно „отмъщение“ от страна на Полидори — единственият начин, по който е могъл да се „възправи“ срещу сянката на Байрон.

 

Джон Полидори

        Ето как изглежда Вампирът. "Той непрестанно се взираше в заобикалящото го веселие, сякаш не можеше да участва в него. Лекият, мелодичен смях на дамите сякаш привличаше вниманието му, само за да може със своя мигновен взор да обуздае този смях, и да всее страх в женската гръд, където биеше сърце изпълнено с безметежно лекомислие. Тези, които усещаха присъствието на този леден уплах, не можеха да си обяснят откъде се е появил: някои го отдаваха на мъртво-сивото око, което, вперено в обекта на своето наблюдение, не проникваше в дълбините на човешката душа и не пронизваше съкровените туптения на сърцето, а се стичаше по бузата на събеседника в оловен лъч, който давеше в мъчителна тревога кожата, през която не можеше да премине. Неговата ексцентричност му носеше покани от всички уважавани домове; всички желаеха да го видят — тези, които бяха привикнали с бурни и жарки вълнения, над които сега тегнеше сянката на скуката, бяха доволни да притежават до себе си човек способен да задържи вниманието им. Въпреки мъртвешкия тен на лицето му, който никога не добиваше по-топли нюанси, дори за игриво изчервяване от благоприличие, или от силните емоции принадлежащи на страстта, формата и чертите му бяха красиви и правилни, и много от жените, ловуващи социално признание и известност, се опитваха да спечелят симпатията на този благородник, и да предизвикат у него поне част от симптомите на така желаното привличане."