Рей Бредбъри „451 градуса по Фаренхайт“

 Романът „451 градуса по Фаренхайт“ е написан в далечната 1953 г., но някак си продължава да бъде актуален и в началото на 21. век. Рей Бредбъри избира за място на действието неизвестен град. Като почти всяка утопия и тази прогнозира, че обществото на бъдещето ще е тоталитарно. Още първият абзац смразява читателя, в това общество книгите са забранени. „Цивилизационният“ избор насърчава телевизионните глупости и замяна на текстовете в книгите с картинки. Пожарникарите вече не гасят пожарите, а горят книги. Като в „1984“ истината е подменена и не съществува спомен за същинския кодекс на професията.

Семейството на Гай и Милдред живее „щастливо“, всеки за себе си. Гостната е обзаведена с три огромни екрана, чрез които Милдред общува с новите си роднини от телевизионните предавания.

Гай преживява тежко необходимостта да остави една старица да умре с книгите си и решава да сподели със съпругата си, че е откраднал книги. Промитият мозък на Милдред не може да възприеме четенето като необходимост. И това отключва следващите събития в романа.

Книгата на Бредбъри ми допадна заради неистовия протест, които усетих срещу нечетящите хора, срещу самата възможност да се създаде общество от нечетящи хора, които да управляват живота на ВСИЧКИ чрез своето невежество. Книгата прочетох като протест срещу пропагандата на електронните медии, които разрушават реалността и формират налудничави мнения, те са реалният носител на тоталитарността на обществото.

Бредбъри е съвременник на Сталин, той е ужасен от горенето на книги и убийството на писатели в Съветския съюз. Съвременник е на студената война, на страха от атомните бомби и комунистическото влияние в Съединените щати. Съвременник е и на възхода на телевизията. Като мислещ човек и творец, той разбира, че електронните медии по-често ще обслужват страховете на хората и желанието им да трупат лесно информация. Четенето ще си остане единственото истинско нещо, с което мислещият човек може да се противопостави на абсурдите на манипулациите. Или поне аз така разчетох посланията на романа му.

Няколко цитатата, които не съм способна да забравя.

„Над безизразното му лице бе нахлупен шлем със символичното число 451; в очите му проблясваха оранжеви пламъчета при мисълта за това, което ей сега щеше да последва. Щракна възпламенителя и сградата избухна в неутолим пламък, който запали във вечерното небе пурпурни, жълти и черни огньове. Пристъпи напред сред рояка от светулки, докато книгите, размахвайки криле като гълъби, умираха на входа и на моравата пред къщата; докато книгите се издигаха във водовъртежа от искри, които почернелият от пожара вятър отнасяше.

…

Лавина от книги се свлече върху Монтег, докато той, разтреперан, се катереше по стръмната като кладенец стълба. Колко неприятно! Досега винаги всичко е било така лесно, както да духнеш свещ. Първо идваха полицаите, запушваха устата на жертвата, връзваха я и я откарваха в блестящите си коли-бръмбари, така че, когато пристигнеш, намираш къщата празна. Ти самият не причиняваш болка на човек, само на вещи! И тъй като вещите всъщност не изпитват болка, тъй като те не чувствуват нищо, тъй като вещите нито крещят, нито хленчат — а тази жена би могла да започне да крещи и да плаче, — няма какво по-късно да гризе съвестта ти. Ти просто почистваш. Всъщност портиерска работа. Всяко нещо на мястото му! Бързо дайте бензин! Кой има кибрит?

Но сега някой бе направил пропуск. Тази жена нарушаваше целия ритуал. Мъжете вдигаха прекалено много шум, смееха се, пускаха шеги, за да заглушат нейното ужасно обвинително мълчание там долу. Нейното присъствие караше празните стаи да крещят, да отърсват финия прах на вината, който нахлуваше в ноздрите им, докато те се мотаеха наляво-надясно. Това не беше нито честно, нито справедливо. Монтег изпита огромно раздразнение. Само тази жена липсваше тук!

…

Жената беше коленичила, докосваше напоените с бензин кожени и картонени подвързии и позлатените букви на заглавията, а в погледа й към Монтег се четеше обвинение.

— Никога няма да ми отнемете книгите! — каза тя.

— Законът ви е известен — обади се Бийти. — Нима сте толкова неразумна? Всички тези книги си противоречат една на друга. В продължение на години вие сте стоели заключена в една истинска и проклета вавилонска кула. Измъкнете се от нея! Героите на тези книги никога не са съществували. Хайде!

Тя поклати глава.

— Ще запалим къщата! — каза Бийти.

Мъжете мудно тръгнаха към вратата. Те се извърнаха да погледнат Монтег, който бе застанал до жената.

— Нима ще я оставите тука? — възмути се той.

— Тя не иска да дойде.

— Заставете я!

Бийти вдигна ръката, в която държеше запалката си.