Милан Кундера "Непосилната лекота на битието"

 Чета за втори път „Непосилната лекота на битието“. Обичам тази книга и въобще начина на писане на Кундера – разпилян, житейски правдив, смесващ високото с ниското, делничното с историческото, поетичен, сатиричен, абсурден. Лесно се чете, макар че понякога „непосилната лекота“ на текста те спира и те връща назад, за да осъзнаеш поредната интригуваща мисъл, изникнала неочаквано от руслото на разказването.

Книгата излиза от печат през 1984 г., разбира се, не в Чехословакия, а във Франция. Писателят е прогонен от родината си и трябва да се приютява в страна, в която не пращат в лагери за Слово. В страните отсам Желязната завеса Свободното слово е забранено, мислите са забранени… Романът разказва за живота в Прага между 60-те и 70-те години на ХХ век.

Събитията в Чехословакия през 1968 г. са трагедията на един народ, прецакан за втори път от Европа. Докато Източна Европа праща войски с танкове, Западна си трае… Кундера не забравя, че преди това Чехия е окупирана от Хитлер под благосклонния поглед на Сталин, уж за да запази мира в Европа. Всъщност чета „Непосилната лекота на битието“, за да съм сигурна, че миналото никога няма да се повтори не само като трагедия, но и като фарс. Романът е най-силен, когато говори за отношението между обикновения човек и историята. Мисля си, че не съм чела по-проникновена мисъл от тази на Кундера за комунистическите режими, които ни натресе ХХ век: „На онези, които смятат, че комунистическите режими в Средна Европа са творение изключително на престъпници, им убягва главната истина: престъпните режими не са дело на престъпници, а на възторжени люде, твърдо вярващи, че са открили единствения път към рая. (…) По-късно за всички стана ясно, че няма никакъв рай и следователно възторжените люде са били убийци“.

Странната и неразбираема за мен любовната история между Томаш и Тереза, не става по-разбираема от втория прочит. Страдам за смъртта на Каренин /кучето на Тереза/ отново. Тоя/тя е пълноценен герой в любовната история, а и тя заема по-голямата част от текста, но някак не ме докосва. Може да се каже, че не я разбирам отново.

Харесвам главната героиня Тереза, затова се опитвам да я разбера. Чувствам я някак близка. Трудно проумявам желанието й да снима руските войски в Прага. Усещам, че моментът е важен не само в личната й история, но защото отключва краткото и смислено обобщение.

„Всички по-раншни престъпления на руската империя са се вършили в сянката на потайността. Изселването на половин милион литовци, избиването на стотици хиляди поляци, ликвидирането на кримските татари — всичко това е останало в паметта на човечеството, без да е документирано със снимки, следователно — като нещо недоказуемо, което рано или късно ще бъде обявено за мистификация. За разлика от това нахлуването в Чехословакия през 1968 година е фотографирано от край до край и се пази в архивите по целия свят.

Чешките фотографи и оператори си дадоха сметка, че именно те могат да направят единственото, което все още можеше да се направи: да съхранят за далечното бъдеще картината на насилието. Цели седем дни от ранно утро до късна вечер Тереза беше на улицата и снимаше руските войници и офицери във всевъзможни компрометиращи ситуации. Руснаците не знаеха как да реагират. Те бяха получили точни инструкции как да се държат, ако по тях се стреля или се хвърлят камъни, но никой не им бе казал какво да правят, ако някой насочи към тях обектив на фотоапарат.“

Романът завършва почти оптимистично и дори малко сантиментално, Томаш и Тереза напускат Прага и отиват на село. Тереза вече не се страхува, че около нея се въртят агенти, които имат за задача да докладва всеки миг от объркания й живот. Томаш няма да мие прозорци, след като е лишен от правото си да оперира, защото отказва на властта да подпише текст, възхваляващ Съветския съюз.

Човек може да е щастлив/нещастен, когато върху него се стовари непосилната лекота на битието. Между сатирата и възторга прозата на Кундера оставя ярък спомен за онези абсурдни времена.