Захари Стоянов "Записки по българските въстания"

 Имаме исторически късмет началото на Българската следосвобожденска литература да е поставено от една велика книга – „Записки по българските въстания“ от Захари Стоянов. Работата по нея започва още през лятото на 1878 г. в Русе, в дома на Баба Тонка. В няколко абзаца накратко разказвам творческата й история.

            Още през 1876 г. Никола Обретенов осъзнава, че е необходимо да се запазят спомените за Гюргевския комитет, Априлското въстание, Ботевата чета. Идеята му се затвърждава след разговори с другарите му в Русенския и Цариградския затвор през 1876-а, преди да го изпратят на заточение /заради участие в Ботевата чета/. Събирането на спомени започва в крепостта Сен Жан Дакр, докато е окован заедно с Кирил Ботев и Стоян Заимов. Обретенов започва да води дневник и записва спомените на четниците на Хаджи Димитър и Стефан Караджа. Те са третирани като криминални престъпници от турското правителство и то отказва да ги освободи през пролетта на 1878 г. по силата на Санстефанския договор. Никола Обретенов и Кирил Ботев правят първите постъпки, за да докажат, че другарите им са „политически престъпници“, но те се увенчават с успех едва през октомври същата година.

            В Русе през втората половина на 1878 г. идва да живее болният от туберкулоза Каравелов. Наталия и Любен наемат къща близо до тази на Тонка. По това време в Русе, в същия квартал живее младият Иван Вазов, с когото болният писател споделя бъдещите си  планове. Тук е и Захари Стоянов, който през 1882 г. ще стане зет на Тонка. Тримата големи българи, които изграждат чрез своите текстовете много от митовете за героизма на (не)забравените, за кратко споделят свободното русенско пространство. Баба Тонка подкрепя Наталия в последните часове на Каравелов – пролетта на следващата 1879-а. Захари Стоянов е първият редактор на събраните му съчинения.

            Още от лятото на 1878 г. домът на Баба Тонка отново е събрал старите приятели – Захари Стоянов, Стоян Заимов, Стефан Стамболов. След като преминава еуфорията и радостта от срещата след дългата раздяла, те решават да издадат табло със снимки на апостолите на Априлското въстание. Така още през юли 1878 г. се поставя началото на издирването и събирането на снимки на участниците в революционните борби.

            Юначната майка на героите е опазила всички документи на Русенския революционен комитет,  които Никола й поръчва да скрие. Доживял свободата, той ги изважда и ги дава на бъдещия си зет, който още през зимата на 1878-1879-а написва първия вариант на „Записките“. Без помощта на домакините, тази велика българска книга не би се появила. Захари използва не само опазените от Тонка книжа, не само спомените на останалите живи поборници, но и прякото безрезервно съдействие на Никола Обретенов. На 13 октомври 1878 г. те пращат писмо на приятел в Панагюрище „за някои записки по комитетите от 1876 г. и за портрета на Бенковски“. Това кратко съобщение в дневника на Обретенов е първата, макар и косвена информация за  съвместната им работа по „Записките“. Сътрудничеството на Никола продължава и след като Захари заживява в Пловдив /август 1882-а/. За румелийската столица заминават дневници, записки, ръкописът „Агликина поляна“, материали за Хаджи-Димитровата чета. Не бива да пропусна да отбележа, че съпругата Анастасия Обретенова, високообразована за своето време жена, сътрудничи на съпруга си в написването на книгата.

            В „Записките“ можем да открием публикувани най-важните политически документи на предосвобожденската ни история, информация за политическита ситуация, в която се развиват действията на българите през 1875 и 1876 г., образите на всички деятели на Априлското въстание, плътен емоционален разказ за събитията, за възторга и погрома. Но най-вълнуващия за всяко българско сърце е онзи текст, който е маркер на нашата национална независимост: Кървавото писмо.

 

„Братия!

Вчера пристигна в село Неджеб ага, из Пловдив, който поиска да затвори няколко души заедно с мене. Като бях известен за вашето решение, станало в Оборищкото събрание, повиках няколко души юнаци и след като се въоръжихме, отправихме се към конака, който нападнахме и убихме мюдюра, с няколко заптии… Сега, когато ви пиша това писмо, знамето се развява пред конака, пушките гърмят, придружени от екът на черковните камбани, и юнаците се целуват един други по улиците!… Ако вие, братия, сте биле истински патриоти и апостоли на свободата, то последвайте нашия пример и в Панагюрище…^[3]

 

Коприщица, 20 априлий 1876 г.

Т. Каблешков.“

 

            20 април е една забележителна, макар и незачетена, изконно българска дата от националната ни история, която ДНЕС подминаваме със слаб интерес, ограничавайки се да пишем за нея в социалните мрежи. Ако не можем да правим друго, поне да отваряме „Записките“ и да прочитаме словото на Захари. Така ще бъдем истински българи, ще утвърдим националното си самочувствие на хора, които са направили всичко възможно за своята свобода. Нали това искаме?