Руслан Трад "Убийството на една революция"

 „Каква ми е на мен Сирия?“ – бихте запитали, ако перифразираме стиха на Гео Милев „Какво е за него Хекуба?“. Никаква. Как стигнах до книгата на Руслан Трад „Убийството на една революция”? Заради симпатията към автора. Като много хора в България, слушам с удоволствие неговите анализи, тъй като малко познавам Близкия изток, а с всяка изминала година се оказва, че той е все по-близък. По-близък, отколкото ни се иска.

Съвременните българи не се отличаваме с голямо състрадание към другите страдащи народи. По-точно е да се каже, че около 70% от народа ни не се интересува и не състрадава на никого, освен на себе си. Тази настояща липса на емпатия се дължи на нечетенето на смислени книги като тази и на пропагандата. Неслучайно темата за бежанците се развява усилено и в България като новото зло. Днес е 16 март, преди пет години на този ден всички училища преминаха на дистанционно обучение, защото на два дни по-рано ни затвориха по домовете, за да ни предпазят от Ковид 19. Струва ми се, че това обърка настройките в чипа на състраданието на съвременния българин напълно. В миналото не е било така, никой обаче не го казва на българите днес, защото усилено подменя „традиционните“ му ценности. И целенасочено. Не ми вярвате? Хайде прочетете само „Арменци“ на Яворов и си припомнете кога е неписано. Припомнете се разместването на големи маси от население след Освобождението, след Балканската война, идването на белогвардейците през 20-те години на ХХ век… За всички е имало място в много по-малка България.

„Убийството на една революция“ е вълнуваща книга, защото е много лична за своя автор, макар и доста професионално написана. За да я напише, той събира много факти от Сирийската война. Мисля си, че фактологията в книгата не е най-важното. По-скоро хуманността, която пронизва текста, предупреждение не само към българските читатели, но и към целия свят. Книгата не просто разказва за „убийството“ на революцията в Сирия от 2011 г. (излиза от печат през 2017 г.), не е просто хроника, не е разказ за ужасите в затворите, това е книга, пълна с личните истории на жертвите на този братоубийствен конфликт. За мен тези предупреждения са най-важни, защото напоследък живея с усещането за две Българии.

Няколко цитата:

И така историята на конфликта в Сирия се превърна в нещо повече. Сега, когато виждам събитията назад, си казвам, че всичко звучи много логично, но в началото не беше така. Тогава, през 2011 година мнозина изпитваха различни чувства. Протестиращите имаха надежда. Политиците имаха желание да угодят на властта и на протестиращите. Армията още беше цяла и войниците не стреляха. Самолетите бяха на земята. А и такива като мен, които някога подкрепяха политиката на Башар Асад, все още си въобразяваха, че животът е розов балон, който и да се спука един ден, ще се изпари в розов цвят и пак ще ни попречи да видим онова, което винаги е било пред очите ни. Днес логика почти няма. Някои, за да оправдаят действията си, измислят логически аргументи. Други не се нуждаят от доказателства – те имаха своите причини.

/…/

Често ме питат каква е истината за Сирия. Няма такава. Няма една истина. За майката, загубила детето си от въздушен удар на сирийските самолети, болката е същата като на онази майка, чийто син е застрелян от бунтовници. За семействата, на които децата им са взети за войници от „Ислямска държава“, раната е същата като на онези фамилии, на които им се налага да пратят момчетата си в армията, знаейки, че няма да ги видят отново. Гражданската война е най-омразното, най-ужасното нещо, защото се сражаваш срещу себе си. Враг може да бъде всеки един от съседите ти, а доносник вероятно е брат ти или братовчед ти. В такъв хаос е възможно всичко и най-провокирането на още и още насилие, докато в един момент хората просто претръпнат.

/…/

Отношението на арабските лидери към Съветския съюз и социалистическия лагер е двояко. От една страна, Съветите никога не са били колониалисти в арабския свят – напротив, техните политически позиции в условията на разгръщащата се Студена война съвпада с позициите на младите държави. Това поощрява арабските страни към активизиране отношенията със социалистическите държави. Именно това обстоятелство тласка Насър да купи чехословашко оръжие през 1945 г., когато получава отказ да получи такова от Запад. С това той показва и на другите арабски и развиващи се страни, че е възможна алтернатива на западния оръжеен монопол. Направена е крачка, която за дълго време предопределя позиции – те са на по-голямата част от арабския свят към основната ос на противопоставяне в света Изток-Запад. Наистина след 19 г. Египет и другите страни в района започват да купуват оръжие предимно от САЩ, но от 2015-а насам Русия отново се появява на пазарите, измествайки традиционните производители като Великобритания и Щатите пак по същата причина – алтернатива и израз на несъгласие.

В същото време обаче арабските националисти – в по-голямата си част искрено вярващи мюсюлмани – подхождат с предубеждение към комунистите, които са на власт в социалистическите държави, преди всичко заради техния атеизъм. За воюващия мюсюлманин атеизмът е много по-голям грях, отколкото вярата в някоя друга релия. Комунистите, доколкото съществуват в отделните арабски страни, в повечето случаи действат в нелегалност или са по затворите и причината за тези гонения е не толкова зависимостта им от позициите на Москва, а именно техният атеизъм и политическите им виждания.

/…/

Фрапираща беше картината, която видяхме след края на речта от 2013 г. - хора, тичащи, за да докоснат обувките и костюма на Асад – да пипнат президента. Една тълпа от екзалтирани и напомпани с пропаганда хора. Култ към личността и преклонение пред всяка дума на лидера. Речта беше показателна за войната в Сирия – защита на убийствата в името на едни вече изтъркани лозунги.