Иво Милев "Вундеркиндът"

 На 11 май 1897 г. Алеко Константинов е убит при Пещера. Убийците се целят в друг, но убиват писателя. Това дава повод на Станислав Стратиев да напише едни от най-тъжните думи в свое есе „Българският модел“: „Тук, дори когато стреляш по друг, умира Алеко Константинов“.

Всъщност заповедта е да се убият всички във файтона.

„Алеко Константинов. Das Wunderkind“ е най-новият опит в българската литература да се напише пълна и задълбочена биография на Алеко. (Книгата излиза през 2024 г.) Заглавието е заето от проф. Константин Иречек, който подобно на Бай Ганьо е Алеков герой, но и негов съвременник.

Иво Милев е изкуствовед, писател и изследовател. Първата негова книга, която прочетох е „Животът и смъртта на Людмила Живкова“. Книга, която горещо препоръчвам и която струва ми се е особено актуална днес. Книгата за Алеко се написана също толкова старателно, прецизно и задълбочено, като тази за Живкова. Когато говорим за Алеко винаги се вглеждаме в неговата тъжна лична съдба, парадоксално послужила за избора на прозвището Щастливеца, в колосалния образ на Бай Ганьо, който като че ли затъмнява този на създателя си, в изборния процес, който не се е променил много от онова време. Всичко това ще открием в книгата, но този път център на повествованието е личността на Алеко, вечното дете. Голяма част от фактите в книгата са ми познати от други източници, може би затова най-интересни бяха непознатите текстове на Алеко: от детството в Свищов, от ученическите години, недовършените текстове, както и подробностите около неговите преводи.

Една книга печели читателите си с първите думи, които прочиташ на крак, в книжарницата, на задната корица. Бях решила да си купя книгата, преди да я отворя. Но този текст ме спечели: „На „вълшебното дете“, „вечното дете“, на непослушното дете на българската литература, веселяк, развейпрах, лекомислен и палав, този „проблематичен българин“, на когото, приживе и посмъртно, всеки иска да помага, да дава съвети и напътствия – какво да не прави и как да го прави, как и какво да пише и какво да не пише, на човека, „опозорил“ веднъж завинаги българина, сякаш без него ние щяхме да бъдем различни, на него е посветена тази книга… Иво Милев

Книгата започва със убийството на Алеко и се връща назад към живота, за да докаже идеята за „вечното дете“ – вундеркинд. Този подход вероятно е избран, защото според Милев, „биографията на Алеко Константинов започва да се пише непосредствено след убийството му, на съдебния процес. Там започва героизацията му и мита Алеко Константинов, там за пръв път се разгръща тоталното му противопоставяне на неговия герой в степен, че Бай Ганю убива своя автор.“ Глава по глава Милев разказва сложната и противоречива лична, семейна, политическа и литературна история на Алеко, за да превърне книгата в портрет на една изключителна личност.

Денят 11 май е проследен подробно от изследователя, от решението на Алеко да не се върне в София до злополучните изстрели. „Много случайности трябваше да се стекат“, за да доведат до насилствената, нелепа и преждевременна смърт на Алеко Константинов на 11 май – празника на св. св. Кирил и Методий – 1897 година. Така прокурорът по делото за убийството Хинек Майер определя 30 години по-късно поредицата от обстоятелства, внимателно изучени от него в хода на делото, неумолимо водещи към финалната развръзка, случила се оная нощ.“

И още няколко цитата от предговора на книгата:

Медийният интерес след убийството е толкова силен, че с месеци пълни страниците на правителствени, опозиционни и независими вестници, печатат се извънредни издания, некролози, брошури… На твърде висока цена, за пръв и може би пос­леден път в такива мащаби, един интелектуалец, един писател е поставен в центъра на общественото внимание, за пръв път ролята и значението на културния деец получава своята обществена санкция. Макар политическите озлобления да доминират дискусиите, те се водят именно заради повсеместно признатото значение на убития. Въпреки политическите дрязги, намесени в споровете по убийството, противниците са на едно мнение за „бляскавата, светла“ личност, която си е заминала.

Непосредствено след смъртта му д-р Кръстьо Кръстев, издателят на сп. „Мисъл“, близък негов приятел, започва да пише „портрет“ на писателя и човека Алеко Константинов. Още тук са начертани основните линии за възприемане и канонизиране на личността му: „борец за светлина, любимец на българската младеж“, „безсмъртният творец на Бай Ганя“, „душа кристал, рядък ум и нежно-чувствуващо сърце“, който е имал „всички качества да стане велик поет“, в когото се „бе вселил светия дух и бе направил от неговата душа оръжие на колективната българска душа“, „обикнал България с всичката сила, всичката нежност на оная обич, с която се обича една сестра, една майка“, „лек, общителен, отворен за всички впечатления“, намиращ „велика наслада в самия живот, в „сладкия навик на съществуванието“. Още тук д-р Кръстев прави едно важно разграничение, което ще подведе цяла линия в отнасянето към Алеко Константинов: като писател той може и да има недостатъци, но като човек и личност той е изряден: „Алека има нещо, което стои неизмеримо по-високо от неговите творения. Това нещо е неговата личност“ (курсив – Кр. Кр.). „Модата да се отрича Алеко Константинов (като писател – бел. авт.) започна веднага след смъртта му“, пише Александър Балабанов, „да се демонстрира пренебрежение към Алеко Константинов, за да се покаже сериозност и ученост“. В същото време още тогава започва да си проправя път и друга линия, която, ту криеща са, ту излизаща наяве, винаги остава актуална – принизяването (до пълно отричане) както на писателските, така и на моралните му, човешки качества.

Първата негова биография пише приятелят му Пенчо Славейков и я публикува като предговор към съставения от него първи том на събраните му съчинения (1902). С изящния си прозаичен слог, на места игрива, другаде тъжна и сериозна в изводите си, творбата и досега остава една от най-добрите биографии в жанра, писани у нас.

Пенчо Славейков, използвайки документи, архива на писателя, лични и чужди спомени, стъпка по стъпка, следвайки годините от живота на Алеко, рисува образа на едно глезено от майка и роднини дете, с възпитание за ревниво пазено собствено достойнство, гледащо от високо на „гуреливите свищовлийчета“; после на един честолюбив юноша, лесно увлечен от другарите си в един разхайтен живот; нещастията, обаче, сполетели семейството му, и страданието го възраждат – „нещастието събуди, а скръбта закали тая воля“ – и още поредица от лични и служебни несполуки, както и подтикът на верни приятели отпращат най-сетне Алеко Константинов в сферата на творчеството: „енергията на жизнерадостния нехайник, пръскана тъй безумно едно време, бива насочвана сега от укрепналото съзнание към определена цел“. Като писател Алеко Константинов е небрежен, нему липсват домогванията за един изряден стил, но пък живостта на езика, непосредствеността на изказа именно спечелват тази слава и популярност на неговите произведения. И отново повтореният лайтмотив: „неговата художествена цена не е голяма, но затова пък обществено-културното му значение за нас е едно от най-големите“. Със сърце „жертвеник на идеала“, „в живота Алеко излезе убит, изцяло победен от бай Ганя, в духа и нравствено – изцяло победител“, пише Пенчо Славейков.

Прочетете тази книга!