Яна Язова "Левски"

 Романът на Яна Язова „Левски“ е част от трилогията „Балкани“. Книга писана в най-тежките дни от живота на писателката. Книга, стигнало до читателите десетилетия след смъртта й. Помня дните, в които научих за съществуването на тази трилогия, от книгата на Петър Величков за Язова. Помня и колко бързо стана популярна. Въобще краят на 80-те бе белязан с излизането на бял свят на много арестувани книги.

Първо научих историята около кражбата на ръкописа на „Левски“, после историята за разчитането на черновата от Петър Величков. След това се гмурнах в текста на „Балкани“ и му посветих цяла една лятна ваканция. Заслужаваше си, съдбовна книга. Не просто книга, а епос, написана с романтичен приповдигнат тон. През цялото време с нещо ми напомняше за Фани Попова-Мутафова и тетралогията „Асеневци“. Това усещане не съм загубила до днес. Затова и до днес, като мисля за романа "Левски", мисля за много книги, не само за една.

В „Балкани“ най-удивително бе старанието на авторката да не пропусне нито едно късче история, събрано и подредено в една българска Хемусиада. Не е случайно, че Язова нарича трилогията „Моята библия“, текстът на романите й звучи библейски величаво.

Дори само предговора „Бурен кръстопът“ да се прочете, читателят се чувства зашеметен от детайлното осмисляне на историята на великата планина. Предговорът бих нарекла „книга в книгата“, защото разказва драматичната съдба на Хемус от легендарните омировски времена до онзи най-драматичен момент, когато Кръстът трябва да падне, за да се извиси Полумесецът.

"В началото на XIV век османските пълчища с викове «Аллах, Аллах!…» се нахвърлиха върху полуострова и стигнаха кръстопътя на народите. Те намериха българите да бранят сами своята родина. Те се бранеха сами, въпреки че в едната си ръка държеха меч, а в другата издигаха кръста.

Когато мечът падна от тяхната сразена ръка, кръстът остана в другата. Българите стиснаха кръста в едната си ръка, като знак, по който можеха да се различават от турците.

— Ние не щем вашия Аллах — казваха те, — нито неговия пророк Мохамеда! Не искаме да станем мюсюлмани, не искаме да станем турци!

Ние сме и си оставаме българи.

Загубилият сражението невинаги бива победен.

Българският страшен меч лежеше на бойното поле, строшен от турския ятаган, но робите не се признаваха победени. Цялото четиринадесето столетие се изпълни с борби за защита на полуострова срещу османското нашествие. Едва в началото на XVI век, а именно в 1529 г., нашествието спря при Виена. От Цариград до Виена се люлееше вече една гъста вълна̀ от червени фесове, която непрекъснато преливаше през Стара планина. Тя получи ново име — БАЛКАН.

Исус Христос и Мохамед пророка се срещнаха на БАЛКАНА.

Българите се върнаха от бойните полета и завариха по домовете си турци.

Цели петстотин години турците наричаха себе си аги — господари, а българите наричаха рая — роби."

След това Язова подхваща историята за Левски отдалече и я превръща във величав библейски разказ. Разказ за българския Христос, който поведе последната битка между аги и рая. Героят ще се възвиси от височината на своето бесилото, а Хемус ще се превърне в новата Голгота. Затова е толкова величава неговата история. Подобно на Исус, смъртта на героя не е край, а начало.

"Денят бе 6 февруарий на тази 1873 година, паметна по своите жертви, паметна по своята мъка, година на утвърждение на робството и мрака, в която обаче едно унизително за човека оръдие — бесилото — послужи за утвърждение на човешките правдини и на свободата.

Това бе същото онова бесило, което Димитър Общи преди по-малко от месец време с ужас бе съгледал да се чернее в мрачната януарска утрина накрай града. То се намираше на празното място при крепостния ров, току пред лицето на последните къщи, издигнало наравно с техния покрив своите две чамови подпори, тъй че труповете на обесените се люлееха по няколко дни наред пред техните прозорци. По-нататък се чернееше карето на казармата, а зад него — обширното поле на говеждия пазар.

Празното място около бесилото, този ден 6 февруари, бе изпълнено с неспокойни турци. В тълпата личаха цигани, но можеха да се забележат добре и турски сановници, дошли направо от конака. Пред тях се мъдреше мютесарифът, който не слушаше какво се говори и бъбри около него, а с вдигната глава гледаше към казармата. Цялата войска, която квартируваше в тази казарма, бе изведена навън и построена в пълно бойно снаряжение отстрани на крепостния ров.

Тук-таме из страничните улички на това лобно място се виждаше още нещо — да се щуркат някакви смаяни получовеци, полупризраци, с облекло на раи, с лица, посивели от безнадеждност, с очи, които бързо се зиркаха към бесилото, със сърца, които бързо туптяха в свитите им гърди, с безмълвие, което горко плачеше под тяхната погубена и смазана външност.

Тези призраци се одързостяваха очевидно да се мернат тук-таме из съседните улички поради сивината на деня, с която се сливаха. Не можеше да се каже кой е час на деня, утро ли е, или вечер. Те не можеха да кажат още нещо, силен ли е студът или не, защото зимата бе в душите им. Мраз бе диханието им.

Тези призраци, всеки ще се сети, това бяха войниците на Дякон Левски. Последните… т.е. останалото от тайната и велика войска на надеждата. Но тези окаяни получовеци, тези призраци, бяха истинските и най-опасни врагове на въоръжените войници, построени върху насипа. Тези бяха най-страшните свидетели на катастрофата.

Из безнадеждието на тия смазани същества, които се щурваха в мъглата на този ден около бесилото на Дякон Левски, се роди впоследствие онзи поразителен кураж, който потресе света.

Защото едно бесило като това е ужас, но и кураж, отчаянието е сила, нападението е величие, безсилието е армия, която има за оръжие духове, и това е най-страшното оръжие на света.

/…/

В този последен миг, изправен пред мрака и вечното безмълвие, когато, за да се бори, той нямаше да има вече глас и да вика, в този предсмъртен миг, когато губеше земята, той отправи поглед и отвисоко изведнъж видя всичко: турците около себе си, войската върху градския ров, но зърна и онези сиви получовеци, онези призраци, които се мяркаха отдалече по околните улички, които му пращаха погледи отчаяни, съсипани, унищожени. Той ги позна и сърцето му се надигна в гърдите.

— Братия!… — извика с всички сили той. — Наистина аз съм първият, но след мене идат хиляди!…"