Георги Господинов "Времеубежище"

„Времеубежище“ се оказа книга, писана специално за мен. Не я бях чела. Имам я отдавна, с автограф, но я пререждаха много други книги. Не мога да се оправдая с обяснението, че защото всички твърдяха, че се чете трудно, че трябва да се мисли върху написаното и пр. Миналата неделя трябваше да се скрия някъде и намерих убежище във „Времеубежище“. Започнах с намерение да прочета лист – два, за да се успокоя. Когато се откъснах от книгата, вече беше полунощ, почти не можех да си затворя очите: бодяха, смъдяха, лееха сълзи, но в душата ми бе светло и спокойно. Неусетно бях преполовила книгата и не ми се наложи нито за миг да спирам, за да обмислям нещо. Не четях, поглъщах историята. Бях уверена, че чета книга откровение, написана само за мен, за утеха от настоящето и за внушаване на смелост за бъдещето. 

Във „Времеубежище“ Георги Господинов е съхранил света на нашето поколение, родените през 60-те. 1968-а е важна за писателя, ние – читателите, знаем това и преди „Времеубежище“. Изобщо, родени сме в това признавано за щастливо десетилетие, макар и отсам Желязната завеса. Имахме късмета да помним времето преди панелните градове, на село, при баба и дядо. Днес вече е минала по-голямата половина от живота, замисляме за смъртта, за деменцията, за евтаназията. Деменцията и алцхаймерът вероятно ни ужасяват повече от смъртта, особено, ако се случи да забравим имената на близките си. Тогава страданието е почти физическо, ужасът – сковаващ. Връщането в настоящето е някак светло – ужасът е преживян, опасенията – изговорени, отново сме хората, които се гордеем с паметта за миналото, с познанието на почти всички светове на миналото. Едни и същи са спомените, любимите писатели, музиката, възторгът от първите дни, в които си мислехме, че най-после сме свободни. Презираме соцносталгията и патриотарството, забавляваме се да иронизираме възстановките, конспиративните теории и пр.

 За пръв път усещам острото жило на присмеха на Господинов. Той е светъл, човечен и много уютен разказвач, затова толкова обичам неговите текстове, те ме смиряват. И във „Времеубежище“ откривам, че този укоряващ присмех е някак човешки, добродушен, адекватен. Сещам се, че романът е писан извън България. Това винаги има значение. Животът в България ни кара да живеем неспокойно и да говорим агресивно. Същите неща, но с агресия. Разбирам защо „Времеубежище“ е световен роман, най-после български световен роман, защото позволява на много хора да намерят себе си във вакханалията на десетилетията, в които писателят ни връща, за да ни излекува от деменцията на настоящето. Всяка страна е нещастна по своему, бих добавила аз, но България е нещастна и заради агресията и омразата, която прочетох в много от ревютата за тази книга.