Капка Касабова "Към езерото"

 „Към езерото“ е втората книга на Капка Касабова, която прочитам през последните шест месеца. Първата беше „Граница“. И двете книги ме развълнуваха дълбоко, защото голямата тема, по която чета почти десетилетие е: как се разпада бившият соц лагер и ще оцелеем ли ние, тук на Балканите, след като станахме свидетели на десет години юго войни и на нежеланието на настояща Русия да остави отделилите се през 1991 г. страни като Украйна, Грузия, Армения и пр. да тръгнат по своя самостоятелен път на развитие.

Като повечето страни от постсъветското пространство (и не само) и ние се сдобихме с литература, писана първоначално на английски език от писатели, етнически българи. Към тях принадлежи Капка Касабова, която емигрира със семейството си в Нова Зенландия 18-годишна, а в момента живее в Шотландия. За мен тези книги са част от българската литература, макар че всъщност са преведени и то от преводач. Вероятно ще ме попитате към каква аудитория са насочени те: българска или чуждестранна. Мисля си, че като повечето писатели, пишещи на английски, и Касабова се стреми към една универсална аудитория, извън етническите, политическите и географските граница. И да не забравяме, че голямата литература винаги носи общочовешки послания.

 „Граница“, „Към езерото“ са последвани от „Елексир, рапсодия за Места“, която имам намерение да прочета в близките месеци. От интервю с авторката разбирам, че работи по финалната четвърта книга. Касабова има свои оригинални разбирания за балканската литература, които формулира от дистанцията на живеенето извън балканското пространство. Този свой и същевременно дистанциран поглед много ми допада.

Прочетох „Към езерото“ преди да тръгна към Севера Македония и някак, без да искам, вървях по стъпките на Касабова в Охрид. Припомнях си нейните думи, образи, смисли и се вълнувах допълнително. Разказът за корените, за връщане към миналото, за наследството на предците в романите на Касабова носи нов оригинален смисъл. Завършвам с няколко цитата, които ме докоснаха и развълнуваха:

Белите къщи и средновековните църкви с телесен цвят са плъпнали по стръмните улички към езерото и прозорците им проблясват на залеза. Има нещо архетипно в хълмистия стар град езерото, нещо, което си виждал сто пъти, но е неповторимо охридско. Това, което бях дошла да търся, бе колкото просто, толкова и убегливо. Баба ми е познавала всяка улици, всяко скрито параклисче. Исках да събудя тази наследствена близост с езерото. Да възстановя прекъсната във времето нишка.

Ето защо тази първа вечер всичко ми се струваше повече от изобилно, натоварено със скрит смисъл. Падна мрак. Езерото бе станало твърдо като обсидиан, сякаш гледах повърхността на гигантска катакомба. Нямаше нищо общо с онова синьо езеро от променящата се картичка, която ми бе намигала в апартамента на баба и дядо. Езерото нямаше нужда от мен, само аз от него. За момент се почувствах зашеметена от това, което ми предстоеше.

На отсрещния бряг блещукаха светлините на планинските села. Огромен неонов кръст бе кацнал високо на хребета, рееше се в тъмното като привидение. Над старите църкви в града имаше по-малки светещи кръстове. Това сияние беше отскоро, териториален отговор на издигнатите в областта нови джамии. На практика няма смисъл, тъй като тук няма развитие или растеж нито в християнството, нито в исляма, но донякъде може да бъде разбрано като проява на културна конкуренция и разбира се, на пране на пари. Тук, както навсякъде из Балканите днес – а и по света, - нова църква и нова джамия са част от наново възкръсналия етнонационализъм, този енергичен създател на нови руини, нови средновековни крале, нови античности и нови отколешни вражди. (Разбира се, това е Охрид, такъв го видях и аз, идвайки за пръв път в съвременния град.)

/…/

Докато гледах кротко пърхащото на бриза слънце върху знамето, се запитах какво наистина е Македония? Въпрос, който на практика означава: какво е нация, какво е география, как са свързани двете? Какво е история? Херодот посвещава живота си в търсене на отговор на този въпрос, но прозорливият му подход показва, че е разбрал как „човек е изцяло създание на случайността“. Той се зарича да продължи разказа си, „описвайки както големите, така и малките градове. Защото градовете, които някога са били големи, сега са повечето малки, а онези, които бяха могъщи по мое време, са били преди незначителни. Та аз ще разкажа еднакво и за едните, и за другите, понеже съм убеден, че човешкото благополучие никога не остава на едно място“.

Мога да се преброят най-малко пет исторически Македонии. На картата те се движат във времето като живак около езерата и между егейския, адриатическия и понтийския бряг.

Древното Македонско царство 9. до 2. в. пр.н.е) започнало сравнително малко като територия – от Солунския залив до Преспанското езеро – и е завършило във формата на огромна, влиятелна трансконтинентална цивилизация. Първоначалните му очертания се препокриват с днешна Северозападна Гърция и с южната част на Република Македония. Александър Велики „отвежда“ Македонската империя чак до Индия, като променя евразийската култура. Баща му Филип изгражда градове из целия Балкански полуостров, често давайки им своето име – като Филипополис, днешен Пловдив. Битоля на изток от езерата била до античен град с театър, построен от Филип и наречн Хераклея Линкестис, в чест на Херкулес.

Римската провинция Македония (2. в.пр.н.е – 7.век) е обширна: разположена от трипръстия полуостров Халкидики до Адриатика на запад и заема по-голямата част от съвременна Албания, континентална Гърция и Република Македония. Запада със залеза на Западната Римска империя.

Византийската „тема“, тоест провинция Македония (7. до 14.век), я заменя, но се оказва на объркващо различно място: много по на изток, тоест където България, и дори се не препокрива с предишните Македонии. Прилича на административна грешка, направена от чиновник, който никога не е напускал Константинопол.

Османската област Македония (14.-20.век) формира онова, което днес е известно като географска Македония, голяма и изключително разнообразна територия с излаз на егейско море, чиято главна река е Вардар. Тази територия днес е поделена между четири държави (едно късче се пада в Албания), но само една от тях, Гърция, предявява ексклузивни претенции към името.

Югославска Македония (1944-1991) е най-кратковременна и най-малка, нея познавах като дете. Нейните граници са се запазили същите, откакто републиката стана независимиа за първи път в историята, но развитието й е силно компроментирано от свадата с Гърция. Привидно поне свадата сякаш се корени в твърде буквалното самоидентифициране и на двете държави с древна империя, а символ на тази свръхидентификация е знамето на кея.

Което поражда една шеста Македония – въображаема „Македония“, функция на колективното желание за някакво по-голямо, по-хубаво, по-славно минало, и чиято задача е да компенсира дрипавото настояще.

/…/

Когато Македонският въпрос се повдига за пръв път в края на 19. Век, Македония е голяма провинция в Османската империя. Империя, наречена от руския цар Николай Първи „болника на Европа“. Главният търговски град на османска Македония е Салоника, административната и военната столица – Монастир (Битоля). Източната й граница е Пирин планина, западна – Охридското езеро. На север стига до Юскюп (Скопие), откъдето започва османската провинция Косово. Македония и Албания остават под османско владичество след като другите балкански народи отвоюват своята независимост. Онези сили, които в крайна сметка изтръгват Македония от османците през Първата балканска война от 1912 г.: България, Сърбия и Гърция, се бият за нея помежду си във Втората балканска война следващата година.

/…/

Всичко е едно. Нека не го забравяме, нека не позволяваме на никого и нищо да ни разделя с граници. Трагедията ни е именно в това враждебно разпокъсване. Започва като умствена нагласа и се превръща в съдба. Това е трагедията на нашето семейство от народи, които тъпчат този божествен полуостров, тази прелестно разстлана Земя, тъпчат като армия от ослепени войници отпреди хиляда години, търсещи покой. Нека намерят. Простете им, простете ми, простете ни и нека си простим. Страхът ни направи луди и скърбящи.