Георги Господинов "Невидимите кризи"

 Днес чета една книга, която съм прочела отдавна - "Невидимите кризи" на Георги Господинов. Книгата съдържа "есета и истории", излязла е от печат през 2013 г. Есетата са писани предимно през първото десетилетие на новия век за различни български и европейски издания или са четени на публични форуми..

В тази книга е едно от любимимите ми есета "Утехата Вазов".

Тези дни се сетих, че в тази книга се срещнах с чичо Пейчо, герой от есето "Битие без време". Откакто съм прочела неговата история, си обяснявам света около мен чрез чичо Пейчо и неговия хол.

Позволявам си да не пише ревю за книгата, а да споделя една доста голяма част от есето/историята на чичо Пейчо.

"Да си представим един среден български човек, на средна възраст, родом някъде от Долна Бешовица, да речем, дошъл в края на 1960-те да работи в Кремиковци, получил софийско жителство и пр. Ляга си този чичо Пейчо, така ще го наречем, на 10 ноември вечерта през важната 1989-а и сън не го лови от вълнение, комунизмът паднал. Какво ли ще е, мисли си, като се събудя утре друг, свободен и щастлив Събужда се на 11 ноември и… нищо. Светът не е мръднал на йота. Крушката в тоалетната пак изгоряла, чешмата в кухнята капе, жена му пак вика, че трябва да се сменят гумичките, отваря 25-годишния хладилник – пак масло и мармалад от сини сливи за закуска. Същият лайфстайл като преди, замалко да си помисли чичо Пейчо, но още не знае думата. Решава да се разходи из града, автобусът пак закъснява както и на 10 ноември, продавачка на цигари пак му се сопва, че не дава точно стотинки.

(…)

Ще минат още дни, седмици, месеци. Чичо Пейчо съвсем ще се срасне с телевизора си („Велико Търново“, без дистанционно). Светът ще продължи да му се случва през малкия екран и той все повече ще си казва, че онова, което гледа, е измама. Всичко е кино и лъжа, нищо няма, няма.

(…)

Оставяме го там, той няма да се помести, прецапваме петнайсет години и сме вече в наши дни, в 2005-а, да кажем, малко след някакви избори. Минало е време, правителства са идвали и правителства са падали, преговорни глави са се отваряли и затваряли, доларът скачал и рухвал, тръгвали и спирали лайфстайл списания и други сутеи. Всичко протекло, всичко се променило.

Да надникнем сега през прашните щори на битието Пейчово и да видим как новото политическо днес е преобърнало неговия жизнен стил. Ето как. Хладилникът е станал на 9, навършени, прахосмукачката и бракът му също. Старата „Мечта“ награвя само единия котлон, битовият радиоприемник „Селена“ вече не лови нищо, а трикрилият гардероб съвсем се е обезкървил.

(…)

С други думи, ако в три равномерни отрязъка от време влезем в хола на чичо Пейчо, да речем през 15 години (1974-1989-2005), ще влезем в един и същи хол, в едно и също битие и време. Битие без време. Битие и нищо, битие и нищета.

Изобщо не е сигурно дали българското време тече линеарно и в програсия. Дали изобщо тече. И за да не остана неясен, ще кажа така: В мистерията (и бездарието) на българските времена чичо Пейчо никак не е невинен.“

...

И само по-кратка част от есето "Утехата Вазов": "Има писатели, които измислят личните спомени на един народ. Вероятно във всяка литература е така. В нашата, струва ми се, това е Вазов. Толкова неговите думи са станали част от нас, че понякога можем да разкажем като собствено преживяване отонава, което, оказва се, сме прочели в книгите му. (...) Ние дори не подозираме кога изричаме нещо свое и кога цитираме. "Образ невъзможен" казвахме някога на юношеския жаргон на 80-те, без да си даваме ясно сметка, че цитираме "Епопея на забравените".

Та, днес си мисля, че е хубаво да четем Георги Господинов и да внимаваме на кого оставяме да измисля спомените на нашия народ.