120 години след първото си издание „Под игото” все още е любимият роман на българите



Признавам си, че аз гласувах за „Железният светилник”, макар да си знаех, че ще спечели „Под игото”. (Гласуване за любим роман, организирано от БНТ през 2009) Искаше ми се да видя двата най-равностойни в българското си внушение романи един до друг в класацията. Може би отново участието на младите предреши избора на „Под игото”. Не че гимназистите са чели „Под игото”, а са пропуснали „Железният светилник”, но българската образователна система все още не е загубила способността си да набива по нещо важно в главите на своите питомци, както това е правила във времето на килийното или взаимното училище. Нечетящият гимназист просто е запомнил поредната формула, дочута в просъница в час: „Иван Вазов – „Под игото” – първият български роман”. Славата на името „Под игото” е толкова безспорна, че организирането на такива класации, ще имат винаги един и същ резултат и той ще бъде – Вазовият роман ще е винаги любим роман на българите, дори ако те само са чували възторжени отзиви за него, а да не са го чели.
Снимка БГ Север
Като част от формулата за романа е включен град Одеса, най-българският, първият български роман е писан далеч от България. Защо? –питат с учудване и любознателност гимназистите. Защото след възторзите на Съединението и победата в Сръбско-българската война идват по-тежки години - на преврати, контрапреврати, изгонване на княз, доброволна абдикация, търсене на друг княз, който да заема осиротелия престол в сиромашка Българийка. Трудните времена изтикват на преден план един енергичен човек – Стамболов, а с него в новосъединените земи се настанява русофобството, не че Русия, кой знае колко е заслужила да си изпатят толкова русофилите, но след изминалите повече от сто години, когато страстите са стихнали, ние, съвременниците, гледаме със снизхождение на тези борби,  а и от двете страни на барикадата са стояли достойни и честни българи, достатъчно е да споменем само двама от тях титани – русофилът Вазов и русофобът Захари. Днес без нито един от тях не може българската история и литература.
Снимка БНР
Мрачна  и доста зловеща е 1886 г. за българската история, особено след дата 9 август, но за Вазов тя е успешна – излиза стихосбирката му „Сливница” и за два месеца претърпява две издания. Вазов не успява да се нарадва на своя литературен успех, защото като русофил се оказва нежелан в Пловдив, това му казва лично тогавашния  градоначалник. В „добрите” традиции на тогавашния политически живот Вазов емигрира в Цариград. „Може ли да има по-горчива ирония от тая! Цариград – място за спасение на българи от българи! – пише от Флоренция друг изгнаник русофил, верният приятел на поета – Константин Величков.
Престоят на Вазов в Цариград е тежък, емиграцията потъва в разпри и боричкания, това го покрусява допълнително и той търси спасение в един близък черноморски град, в който живеят много българи, и в който Славянския комитет все още предлага финансови възможности за оцеляване и преживяване. Тъй като бащата на поета загива по време на Освободителната война, на плещите му тежи грижата за цялото семейство, все пак той е първородния син и според традицията, трябва да се грижи за всички. Братята му Кирко и Георги учат в чужбина, майка му, заедно с по-малките братя и сестри се препитава от милостта на роднини, по време на Контрапреврата е убит брат му Михаил, а той е изгнаник и не може да помогне на никого, дори сам на себе си.  Далеч от България, гонен заради русофилските си чувства, в непрекъсната грижа за съдбата на близките си, Вазов си спомня: „Много скръб, много мъки изпитвах там по изгубеното отечество. Умът ми, сърцето ми, душата ми постоянно летяха към него. Но ето, дойде ми вдъхновението да напиша тоя роман и аз задишах пак въздуха на България”.(Предговор към петото издание)
От комикса "Под игото"
Двете емигрантски години 1887 и 1888 минават в усилен труд, министър-председателят Стамболов, някогашен другар на Вазов от хъшовските времена, му дава знак за помирение, може да се върне в Отечеството. Единственото богатство, което изгнаника притежава е недовършеният ръкопис, затова той е изпратен в България с руската дипломатическа поща. В началото на 1889 г. и романът, и авторът му са вече в София, но завръщането в родината изправя най-големият син в семейството пред бедността и пред отговорността за близките – трябва да задоми сестра си, най-малкият му брат Борис трябва да учи още една година в гимназия, а и самият той, вече престарял ерген, трябва да помисли за женитба.  Освен това старо очно заболяване заплашва поета със слепота. В такъв момент предложението на Шишманов да отпечата романа в замисления от Министерство на народното просвещение Сборник за народни умотворения, наука и книжнина е единственият финансов изход. И то не лош, министерското предложение е щедро – 200 лв на кола. Романът е недовършен – възразява все пак добросъвестният писател на своя бъдещ биограф и голям приятел. Шишманов го успокоява, романът ще се печата на части. Временната слепота е другото препятствие, но и от него се намира изход, големият брат диктува, най-малкият – Борис – пише, чете написаното и нанася продиктуваните поправки. И така през ноември в кн. І,ІІ на СбНУНК излизат първите глави на романа. Посрещнати с възторг и заобичани от всички, дори от редакторите на русофобските издания.
Първото си самостоятелно издание романът претърпява през 1894 г. Негов издател е знаменитият Тодор Чипев, който през април сключва договор с Вазов за тираж от 3000 броя срещу хонорар от 2500 сребърни лева. Второто преработено издание на романа е истинско библиографско постижение – илюстрирано е с картинките на художниците – Мърквичка, Митов, Обербауер, в чиито предварителни снимки участват актьори от трупата на „Сълза и смях”. За образа на Бойчо Огнянов Вазов дава снимка на убития си брат Михаил. Така второто издание на „Под игото”, всъщност първото самостоятелно, става и първата илюстрована книга у нас. То се появява на българския книжен пазар шест месеца след английския си превод, който също е посрещнат много добре.

Може би няма друг български роман с толкова щедра съдба. До 1920 г. е преведен на всички европейски езици, приживе на автора излизат ІІІ, ІV и V български издание. До момента изданията на романа са почти 50, и той отново стана любим роман на българите. Пожелавам му същата съдба и през следващите 120 години.

Статия, публикувана за първи път във в. "Нива" през 2009 г.
към "От старите ми файлове"

Коментари

Популярни публикации от този блог

Добре дошли в Странджа!

Билките и техните магии за любов и раздяла

Бразая в селата Батин, Горно Абланово и Екзарх Йосиф