ПЪРВА ЧАСТ. За реченото и стореното И за тия дето рекоха и сториха

Тази книга посвещавам на моите приятели и колеги, с които в продължение на около десет – дванадесет години създадохме епоха в историята на община Борово. Но найискреното ми посвещение е на Георги Георгиев – човека, който беше кмет на Община Борово от 4 ноември 2011 г. до 25 октомври 2015 г. – за възможността, която даде на мен и нашите приятели, членове на неговия екип, да работим съзидателно.  През почти 30-те години, когато работих в Борово, най-пълноценна и непрекъсната беше връзката ми с Народно читалище „Искра 1898“. Най-любимото събитие в първата половина на живота ми – Фолклорен фестивал „От Дунав до Балкана“. Годините от средата на 2004-та до октомври 2015-а извървях, изживях и изработих с много хора. За повечето от тях пазя най-добри спомени. През всичките тези години писах много за реченото и стореното. Винаги от името на „нас“, затова запазвам тази форма в настоящата книга.  

През 2004 г. започнах работа в Община Борово като началник на отдел „Образование, здравеопазване, социални дейности, култура и младежки дейности“ (честно казано, никога не запомних точното название). Отидох в Общината с намерението да работя всеотдайно за местното образование, скоро разбрах, че това ще е „мисия невъзможна“. Благодарна съм, че през тези десетина години намерих поприще и съмишленици сред служителите и самодейците от местните читалища. Затова и връзката ми с тях до днес се крепи като тънко кончè от излинялото дебело въже на спомена. Затова се и захващам първо с културата – за да вървя по тънката нишка, преди съвсем да е излиняла и времето да я е прекъснало завинаги. Трябва да си призная обаче, че най-голямото предизвикателство в работата ми беше новосъздаващата се социална сфера. Там свършихме най-много. Не знам защо през годините не успях да запиша и оформя в едно цяло това „много“. „Речено – сторено“ ще е първият опит от излинелите и изпокъсани нишки да пресуча новата нишка на настоящия разказ. Знам откъде да я подхвана, знам и как да заплета първата бримка – с благодарност за подкрепата. Много е важно, когато тръгнеш по труден, неутъпкан път, да имаш подкрепа. Получих я от много хора. Ако на нещо случих в това десетилетие, то е на съратници. Затова съм длъжна да разкажа за времето, „когато се наливаха основите“ на социалната мрежа. То не чака, то руши стореното. Скоро от него нищо няма да остане, затова трябва да бързам, да се надпреварвам с него; не успях да пресека разрухата, поне да отложа забравата. Вярвайте ми, че реченото и стореното от нас в това десетилетие спокойно може да бъде наречено „Нов златен век“ в развитието на постсоциалистическото градче и община.  „Е-хей, чак пък „Златен век!“ – биха казали едни люде.  Хубавото на дистанцията от времето и мястото е, че заличава спомена за тези, дето така думат. Те и преди, и сега така си думаха и си думат, и все така ще си брътвят, пък ние: рекохме и сторихме. Да си напишат те книга, да видим за какво ще пишат в нея: за думането или за брътвенето. А ще има ли кой да я чете? Златен век беше – вярвайте ми! И много труд, и много радост, и много снимки, и много щастливи дни, часове, години! Преди няколко дни срещнах моя приятел Пешо Таранката, знаете го от филмите за Батин – дето ми разказваше за бразаята и за курбана, който вземала река Дунав. 

Седяхме си с Пешо на кафе, говорихме си за живота като такъв и изведнъж разговорът ни се промени, всяко изречение, което казвахме, взе да започва с „Помниш ли…!“. И се смяхме със сълзи на очи. Беше като в разказ на Йовков – хем хубаво, хем тъжно. Като се върнах, си казах: „Трябва да се бърза, да се пише „Речено – сторено“, докато е живо „Помниш ли!“. Защото една книга освен всичко друго трябва да се роди в точното време и място.
Октомври 2017 г.