„Мъничкото синьо цвете” на Каралийчев – една история за красивото и доброто, разказана за деца

Ангел Каралийчев е писателят - приказник, за когото българската дума е едно от най-прекрасните неща. Под неговото перо тя звучи с цялата си прелест от доброта, хармония, човечност, топлота и милосърдие.  Не случайно той единствен имаше право да преразкаже българските народни приказки и да съгради от тях  уникален „приказен свят”. В словото му и до днес българските деца откриват онова вълшебство, което им остави.

          

„Мъничкото синьо цвете” е един особено показателен за творчеството  на Каралийчев разказ. Читателят може да го прочете като приказка, защото като нея той завършва с поука, и  може да го  отличи от приказките само по образа на тъжния човек с очилата, който пише книги за деца. Този образ е чисто литературен, а освен това е  съпроводен от  малко девойче, което толкова напомня Ането.

Основният сюжет – борбата между доброто и красивото срещу злобата и завистта е екзистенциален сюжет, но решен простичко, за деца. Малкото синьо цвете трябва да оцелее от посегателствата на зловещата тиква, защото доброто и красивото винаги побеждават. Така е в приказките – независимо дали са авторски или народни. И ако в народните протагонистът е млад момък, царски син, добър и смел, в света на Каралийчев  той е или много възрастен, или много млад, защото точно тези хора носят не само идеята  мъдростта и добротата,но и идеята за милосърдието и състраданието. Синьото цвете е малко и невинно,  спасено от девойчето и подарено на добрия човек, който пише книги за деца, то се превръща в образ символ. То ще радва самотните творчески мигове на писателя. Цветето е честито, защото след като се е срещнало със злобата и завистта, открива любовта. А в света на Каралийчев тя съществува в своя евангелски вариант, тя е висшата любов към ближния, сестра на милостта.

         Ран Босилек насочва Каралийчев към литературата за деца. С усета си на голям творец той открива правилния път за младия си събрат, дебютирал в българската литература в годините след братоубийствените събития през 1923 –та. Героите от сборника „Ръж” (някои от разказите са публикувани първоначално в сп. „Нов път”) въздействат на читателя не със социалната сила на своята мисия, а с дълбоко трагичната си чисто човешка съдба, която поражда съчувствие и състрадание. Добротата като начин да се движи света и вниманието към малките и незабележими на пръв поглед неща изграждат своеобразен свят, близък до приказката и българските християнски нравствени ценности. Изпитанията на съдбата, пречупени през погледа на един изтънчен творец, познавач на фолклорния мит, превръщат разказа в легенда. Това е видял и разпознал в „Ръж” Ран Босилек и е насочил в правилна посока младия творец.

         В „Мъничкото синьо цвете” се открива легендарното приказно начало, в което доброто побеждава чрез образите на протагонистите – цветето, малкото девойче и  уморения човек, който пише книги за деца. Те бащата и дъщерята са доведени на  вълшебно място – над чешмата, до високия плет, който огражда добре познатия дядо Медарков пчелин. Антагонистът в света на Каралийчев е една глупава и злобна тиква, но тя е сама, а протагонистите са трима, защото в света на децата, доброто  е на естественото  си място.

         Конфликтът по Каралийчевски е изчистен от драма, доминиран е от умелия диалог, в който героите се саморазкриват. Злобата и завистта не могат да живеят в близост с доброто и красивото, от тях то е подложено на ежедневна заплаха. Като всеки протагонист  цветето се опитва да обясни на злата тиква, че то просто съществува, че не е избрало да живее в близост с нея: „Без да ща попаднах до твоя корен и поникнах”. Злото е яростно откровено, нетърпящо възражение, със съзнание, че владее силата, родена от ненавистта към всичко прекрасно.

         Цветето е в нежно невинно синьото, писателят е библейска фигура - облечен в бели дрехи, с посребрени коси, девойката носи голяма панделка, която я напомня за пеперудена лекота и виталност. Добротата, красотата и невинността са представени на символно равнище чрез цветовете и формите. Зелените листа на тиквата метафорично назовават злобата и завистта според добре познатата фраза „позеленял от злоба”.

         Разказът гради своеобразна представа за свят, в който злото съществува, за да се разпознае доброто, това  е свят на слънчева светлината и топлината, на възторжено бликаща природна сила, свят, в който птиците и растенията са очовечени, олицетворени. Това е Каралийчевски свят, в който всяко листенце, всяко цветенце е значещ символичен образ. Такива образи, в който светът е изначално съвършен и хармоничен читателят може да открие само в старозаветната книга „Битие”.

 Конфликтът също е разрешен по Каралийчевски, синьото цвете е спасено от добрия уморен човек. Разказът за това ословесява идеята, че доброто винаги побеждава. Словесният акт пък е  този, който отпраща към творчеството като път към вечността. Разказаната история носи поука и утеха едновременно, това заради което децата четат приказките и разказите на Каралийчев и им вярват.

 Метонимичният образ на сърцето също е очакван образ в хармоничния свят на разказа. Сърцето е натоварено със идеята за душата, за духовността, но също и с идеята за човечността и добротата. Той се появява в края на разказа, той е централен персонаж в  недраматичната развръзка, превръщайки я в бляскав финал. Цветето преосмисля екзистенциалната си съдба – първоначално скритото зад камъка, уплашено и тъжно, то съумява да се саморазкрие и да получи заслужената награда -  утеха и възмездие. Макар че образът на сърцето говори не толкова за възмездие, а за милосърдието като път към вечността.

         В учебника за четвърти клас разказът „Мъничкото синьо цвете” на Каралийчев е разположен в единно текстово поле с въвеждащ текст „Мастилената капка разказва”. Интертекстът е част от рубриката „Хоризонти на словото”, която е предназначена за извънкласно четене, а това четене разширява хоризонтите на малките ученици извън задължителното учебно съдържание. Посланието на разказа разширява приказните послания – доброто в живота е повече от лошото, за това разказва малката мастилена капка, натежала на перото на писателя.  Тя е тази, която е извоювала дълголетието на непретенциозния на пръв поглед текст.

В творчеството си за деца Каралийчев тръгва  от преразказването, обработването и свободната авторизация на народните приказки и стига до изграждането на свой неповторим и уникален свят. Всеки елемент от битовия и природен свят в него е значим, неповторим, очовечен, ословесен, говорещ на един многозначен език, който децата отлично разбират. Четейки неговите разкази и приказки децата не само вярват в доброто и красивото, но разбират, че да си добър, милостив и човечен,  е смисълът на човешкия живот. Светът на Каралийчев е създаден на един многозвучен български език, който не може да бъде сбъркан, защото той е съвършен и хармоничен, той е  „приказен”.

Eдна статия от студентските ми години във ВТУ, вероятно още от края на ХХ век. :)
към "Из старите ми файлове"